Book: Бар „Последен шанс“



Бар „Последен шанс“

Мариан Кийс

Бар „Последен шанс“

Вчера е просто сън, а

утре е само видение.

Но добре изживяното днес

превръща всяко вчера в щастлив сън,

и вдъхва във всяко утре надежда.

Не пропилявай този ден.

Поговорка на санскритски

Благодарности

Благодаря на всички в „Майкъл Джоузеф“ и „Пенгуин“. Специални благодарности на редакторката Луиз за ентусиазма и оценките й, приятелството и съвестната, упорита и старателна работа.

Благодаря на всички в „Пулбег“ за усърдната работа и подкрепа. Специални благодарности на редакторката Гей Шортланд за съветите.

Благодаря на агента ми Джонатан Лойд и всички в „Къртис Браун“.

Благодаря на „ядрото“, което остана с мен още от първата ми книга и чете тази, докато я писах — Джени Боланд, Кейтриона Кийс, Рита-Ан Кейси и Луиз Вос.

Благодаря на Тад Кийс за съветите как се обличат младите модерни мъже.

Благодаря на Конър Фъргюсън, Найл Хадън и Алекс Лайънс за информацията за света на рекламата.

Благодаря на Лиз Маккиън за информацията за масите за отслабване.

Благодаря на доктор Пол Гарсън, Изабел Томпсън, Бари Демпси и Ан-Мари Макграт от Ирландското общество за борба с рака и всички в „Терънс Хигинс Тръст“ за времето и информацията, които ми предоставиха толкова щедро.

Благодаря на госпожа Мери Кийс за поговорките от област Клеър и за това, че ме накара да изхвърля голяма част от неприличните изрази.

Благодаря на Емили Годсън за информацията за света на киното в Лос Анджелес.

Благодаря на Невил Уокьр и Джеф Хинчли, че ми казаха как се забавляват младите гейове (никога не съм знаела!).

Много други хора ми помогнаха със съвети. Бих искала да благодаря на всички тях. Искрено се надявам да не съм забравила някого, а ако сьм го направила, ужасно съжалявам. Сюзън Бенсьн, Сузи Бъргин, Пола Камбел, Алиш Конъли, Лиз Костело, Лусинда Едмъндс, Гай Грифин, Сюзьн Пауър, Айлин Прендъргаст, Мораг Прънти и Анемари Сканлън.

Благодаря на любимия ми Тони за всичко. Затова, че четеше, докато аз пишех. За това, че ми държеше ръката и ме уверяваше, че не съм се провалила. За това, че ми помагаше за героите, сюжетите, правописа, граматиката и всичко останало, за което се сетите. Не бих се справила без него.

И накрая благодаря на Кейт Кърс ОБрайън, която работи заедно с мен по тази книга до март 1998, когато почина трагично и неочаквано.

Глава 1

Кльощавата жена на рецепцията на лъскавия ресторант в Камдън прокара лилавите си нокти по книгата за резервации и промърмори:

— Кейси… Кейси… А, ето, маса номер дванадесет. Вие сте…

— Първата пристигнала — бързо довърши Кетрин.

Не можа да прикрие разочарованието си, защото нарочно бе закъсняла с пет минути.

— Дева ли сте? — Лилавия маникюр безрезервно вярваше в астрологията.

Кетрин кимна и жената продължи:

— Патологичната точност ви е съдба. Не се ядосвайте.

Сервитьор на име Дариъс с безброй плитчици, вдигнати на кок, отведе Кетрин до масата. Тя се настани, кръстоса крака и отметна коса от лицето си с надеждата, че изглежда безгрижна и спокойна. Престори се, че разучава менюто — поне да беше пушачка. После се закле, че следващия път ще закъснее поне с десет минути.

Вероятно Тара беше права, трябваше да се запише в групата на Анонимните невротици.

След секунди се появи самата Тара, учудващо навреме, и затропа по излъскания паркет, развяла пшениченорусата си коса. Носеше несиметрична рокля, искрящо нова и крещящо скъпа, но за съжаление леко издута от корема й. Обувките й обаче бяха великолепни.

— Извинявай, че не закъснях — усмихна се тя. — Знам, че обичаш да чувстваш морално превъзходство, но улиците и движението се бяха наговорили срещу мен.

— Нищо не може да се направи — каза сериозно Кетрин. — Само да не ти стане навик. Е, честит рожден ден!

— Какво му е честитото? — мрачно попита Тара. — Ти как се чувстваше на тридесет и първия си рожден ден?

— Записах си десет сеанса за изпъване на кожата — призна Кетрин. — Не се тревожи, не изглеждаш и ден по-стара от тридесет. Е, може би само един…

Дариъс се втурна да вземе поръчката на Кетрин, но когато видя Тара, в очите му се изписа тревога. Пак ли тази, каза си той и се приготви стоически да изтърпи колебанията й.

— Вино? — обърна се Тара кьм Кетрин. — Или нещо по-сериозно?

— Джин с тоник.

— Добре. Нека да са два — радостно потри ръце Тара. — Къде са ми пастелите и книжката за оцветяване?

Тара и Кетрин бяхп приятелки от четиригодишни, а Тара уважаваше традициите.

Кетрин плъзна елегантен пакет по масата и Тара развълнувано разкъса хартията.

— Серията на „Аведа“! — възкликна въодушевено тя.

— Това са пастелите и книжките на тридесетгодишните жени.

— Понякога пастелите и книжките ми липсват.

— Не се тревожи — успокои я Кетрин. — Майка ми все още ги купува за всеки твой рожден ден.

Тара обнадеждено вдигна глава.

— В някое друго намерение — побърза да добави Кетрин.

— Изглеждаш фантастично — каза Тара, като запали цигара и огледа с копнеж виненочервения костюм „Карън Милан“ на приятелката си.

— Ти също.

— Друг път!

— Така е. Роклята ти е прекрасна.

— Реших да си направя подарък за рождения ден. Ще ти кажа нещо. Мразя магазини с наклонени напред огледала, които те правят висока и слаба. Всеки път се проявявам като пълна идиотка и си мисля, че просто дрехата е великолепно скроена и си заслужава да похарчиш за нея външния дълг на малка латиноамериканска държава. А после се поглеждаш в огледалото у дома и виждаш, че приличаш на прасе в бална рокля.

— Не приличаш на прасе.

— Приличам. И не можах да я върна в магазина, защото всичко й било наред. Обясних им, че изобщо не е наред, защото приличам на прасе. А те ми отговориха, че това не се брои. Трябвало поне ципът й да е развален. Е, ще се наложи да я нося, понеже надвиших лимита на кредитната си карта, за да я купя.

— Нали вече го беше надвишила?

— Не, не — бързо се оправда Тара. — Бях стигнала само до официалния лимит. А истинският е около двеста лири по-висок. Знаеш го.

— Добре — примири се Кетрин.

Тара отвори менюто.

— Виж само — измъчено промълви тя. — Всичко е толкова съблазнително. Моля те, Господи, дай ми сила да не си поръчам ордьовър! Толкова съм гладна, че мога да изям бебешко дупе през пръчките на креватчето.

— Как върви диетата с незабранените храни? — попита Кетрин, макар да бе наясно с отговора.

— Свършено е с нея — тежко въздъхна Тара.

— Няма страшно — утеши я Кетрин.

— Точно така — съгласи се Тара с облекчение. — Няма страшно. Томас побесня, но какво да направя? Представи си диета, в която нищо не е забранено. Това си е направо рецепта за провал.

Кетрин изсумтя съчувствено, както правеше винаги през последните петнадесет години, щом диетите на Тара се проваляха. Самата тя можеше да яде каквото си поиска, вероятно защото не й се ядеше. Имаше лъскавия външен вид на жена, която няма нужда да се бори с нищо. Хладните сиви очи под тъмния бретон гледаха самоуверено и преценяващо и тя го знаеше. Упражняваше погледа си пред огледалото.

Следващият гост бе Финтан. Той се понесе към тях, следван от любопитните погледи на персонала и клиентите. Висок, едър и хубав, с тъмна лъскава коса, пригладена назад. По ръкавите на ярколилавия му костюм имаше безброй илици, изпод които проблясваше лимоненозелена риза. Тих шепот „Кой е този? Сигурно е актьор… или модел…“ се понесе като шумолене на есенни листа и градусът на настроението на посетителите в петък вечер значително се покачи.

Всички го сметнаха за известна личност с изискан стил. Той забеляза Тара и Кетрин, които искрено се забавляваха, докато го наблюдаваха, и се ухили широко. Стори им се, че изведнъж са светнали всички лампи в ресторанта.

— Страхотно си се издокарал — похвали Кетрин костюма му.

— Класическо тоалетче — отвърна Финтан с пресилен кокни акцент, но не успя да прикрие следите от твърдия говор в област Клеър.

Преди дванадесет години, когато пристигна в Лондон от малкото градче, Финтан се зае да си изгради напълно нов имидж. Първата промяна бе в говора му. Тара и Кетрин бяха принудени да стоят безпомощно и да слушат смахнати възклицания „Мяу!“, „Проклетата Мери!“ „Ооо!“ и дивотии за танци с Бой Джордж и клуб „Табу“.

Но през последните; няколко години Финтан се върна към ирландския си акцент. С няколко промени, разбира се. Акцентите се смятаха за готино нещо в неговия бранш — модната индустрия. Хората ги намираха за очарователни. Един от най-ярките примери би Жан-Пол Готие с неговото: „У, кака сте, мои мълки британски слъдури?“ Но Финтан осъзна, че е важно и да го разбират. Дванадесетте години бяха смекчили и твърдия говор на Тара и Кетрин.

— Честит рожден ден! — поздрави Финтан Тара. Не се целунаха. Макар тримата да целуваха почти всичките си познати, биха сдържани един към друг. Израснаха заедно в градче, където изблиците на нежност не бяха на почит. Любовната игри в Нокавой се свеждаше до простичко предупреждение от страна на мъжа: „Приготви се, Брайди!“ Но това не попречи на Финтан да се опита да въведе европейското целуване по бузите още в първите дни след пристигането им в Лондон. Дори настояваше Тара и Кетрин да се целуват по този начин, когато се прибират от работа. Но срещна твърда съпротива, която го разочарова.

— Как си? — попита го Тара. — Изглеждаш поотслабнал. Блазе ти! Как е бери-берито ти?

— Сега ми създава проблеми с врата — въздъхна Финтан. — А как е твоят коремен тиф?

— Справям се. Прекарах няколко дни в леглото. Вчера се уплаших, че съм пипнала бяс, но вече ми мина.

— Тези шегички са адски гнусни — отвратено поклати глава Кетрин.

— Какво да правя, като вечно се чувствам зле? — възнегодува Финтан.

— Ако не се напиваше като талпа всяка вечер, щеше да се чувстваш много по-добре сутрин.

— А ти пък ще се почувстваш виновна, когато се окаже, че съм болен от СПИН — мрачно изсумтя Финтан.

Кетрин пребледня и дори Тара потръпна.

— Не си прави подобни шеги.

— Съжалявам — промърмори Финтан. — Какво ли не дрънка човек от страх! Снощи срещнах един приятел на Сандро, изглеждаше като избягал от концлагер. А дори не знаех, че е серопозитивен. Списъкът нараства все по-бързо и това ме ужасява до смърт.

— Господи! — тихо промълви Тара.

— Няма от какво да се страхуваш — намеси се Кетрин. — Правиш безопасен секс и имаш сериозна връзка. Как е италианското пони, между другото?

— Той е прекрасно, преееееееееекрасно момче — заяви Финтан драматично и посетителите отново впериха очи в него, напълно убедени, че е прочут актьор. — Сандро е велик — продължи Финтан с нормален глас. — Не може да е по-хубаво. Изпраща ти много целувки, тази картичка и извиненията си. В момента е издокаран в бална рокля от изумруденозелена тафта и танцува под звуците на „Покажи ми пътя до Амарило“. Шаферка е на сватбата на Питър и Ерик.

Финтан и Сандро ходеха от години. Сандро беше италианец, но прекалено дребен, за да бъде квалифициран като „жребец“. Пони му подхождаше повече. Беше архитект и живееше с Финтан в стилен апартамент в Нотинг Хил.

— Искам да те попитам нещо — предпазливо каза Тара. — Двамата с понито карате ли се понякога?

— Да се караме? — извика Финтан. — Да правим скандали? Какъв въпрос! Ние сме влюбени!

— Съжалявам — промърмори Тара.

— Не спираме да се караме — продължи Финтан. — Крещим си денонощно.

— Значи сте лудо влюбени — въздъхна Тара с копнеж в гласа.

— Ще го кажа по друг начин — отвърна Финтан. — Човекът, сътворил Сандро, е създал изключителен шедьовър. Но защо питаш?

— Просто така — отговори Тара, като му подаде малко пакетче. — Това е подаръкът ти за мен. Дължиш ми двайсет кинта.

Финтан пое пакетчето, възхити се на опаковката, после го върна на Тара.

— Честит рожден ден, кукличке! Какви кредитни карти приемаш?

Тара и Кетрин се бяха споразумели с Финтан да си избират сами подаръците за рождените дни и Коледа. Уговорката влезе в сила след двадесет и първия рожден ден на Финтан, когато двете едва не се разориха, за да му купят събраните съчинения на Оскар Уайлд. Финтан прие подаръка с безброй благодарности, но лицето му остана странно безизразно. Няколко часа по-късно, в разгара на купона, го намериха разплакан на кухненския под, свит като ембрион сред празните бутилки и пакети.

— Книги! — изплака Финтан. — Шибани книги! Съжалявам, че съм толкова неблагодарен, но очаквах да ми купите гумена тениска на Джон Галиано!

След онази нощ бяха стигнали до настоящото споразумение.

— Е, какво ти подарих? — попита Финтан.

Тара разкъса хартията и извади от кутийката червило.

— Не е обикновено червило — доволно съобщи тя. — Това наистина е неизтриваемо. Продавачката ми каза, че би издържало и на ядрена бомба. Мисля, че безкрайното ми търсене най-после приключи.

— Крайно време беше — усмихна се Кетрин. — Колко ментета купи досега?

— Много. Обещават ти, че не се размазва, а после ти остава по чашата или вилицата. Направо ти идва да ревнеш!

Най-после пристигна и Лив, издокарана в палто от „Агнес“, за което всяка жена би убила. Лив много държеше на етикетите, нали беше дизайнерка, нищо че се занимаваше с вътрешно обзавеждане. Беше шведка. Висока, със силни крайници, ослепителна усмивка и дълга до кръста права светлоруса коса. Мъжете често си мислеха, че са я гледали в порно филм.

Лив се появи в живота им преди пет години, след като Финтан се премести при Сандро. Тара и Кетрин бяха пуснали обява за съквартирантка, но не успяха да убедят никоя от кандидатките да се нанесе в малката спалничка. Изобщо не се и надяваха, че едрата шведка ще го направи. Но щом Лив разбра, че са ирландки, при това от малко градче, сините й очи заблестяха, тя зарови из чантата си и им връчи депозита.

— Дори не ни попита дали имаме пералня — изненада се Кетрин.

— Остави това — добави Тара с треперещ глас. — Но не знаеш къде се намира най-близкият магазин.

— Няма проблеми — увери ги Лив. — Подобни неща не са важни.

— Щом така мислиш…

Тара вече се чудеше дали Лив има приятели шведи, които живеят в Лондон. Руси гиганти с хубав тен, с които да се изфука пред познатите си.

Причината за ентусиазма на Лив стана ясна след няколко дни. За ужас на Тара и Кетрин тя попита дали може да ги придружи на неделната литургия или да присъства на вечерната им молитва. Оказа се, че Лив упорито търси смисъла на живота. Вече беше изчерпала възможностите на психотерапията и възлагаше всичките си надежди на духовното просветление, убедена, че двете ирландски католички ще й помогнат.

— Съжалявам, че ще те разочароваме — внимателно й обясни Кетрин, — но ние сме пропаднали католички.

— Пропаднали! — възкликна Тара. — За какво говориш?

Кетрин я погледна учудено, тъй като напоследък не бе забелязала особени прояви на религиозен плам у приятелката си.

— Пропаднали не е достатъчно силна дума — най-после каза Тара. — Направо сме се продънили.

Лив постепенно се отърси от разочарованието и макар да прекарваше ужасно много време в разговори за прераждането с индийския продавач на вестници, в повечето отношения си беше съвсем нормална. Имаше гаджета, махмурлуци, известия за превишаване на кредита от банката и гардероб с дрехи, купени на разпродажби, които никога не обличаше. Живя при Тара и Кетрин три години и половина, а после реши да опита да премахне екзистенциалната болка, като си купи собствен апартамент. През първите шест месеца прекарваше всяка вечер в старото жилище, плачеше и твърдеше, че е ужасно самотна. Сигурно и досега щеше да продължава така, ако Кетрин и Тара но се бяха изнесли от апартамента и не бяха заживели отделно.



Глава 2

— Значи сме само четиримата? — изненада се Финтан.

Тара кимна.

— Прекалено тъжна съм за диво празненство. Имам нужда от няколко добри приятели, които да ме утешат в този ужасен ден.

— Имах предвид къде е Томас — ухили се Финтан.

— А, предпочете да прекара кротка вечер у дома — отвърна Тара леко засрамена.

Последва бурен протест.

— Но днес е рожденият ти ден! А той ти е гадже!

— Никога не излиза с нас — промърмори Финтан. — Проклетото копеле трябваше да си направи труда поне на рождения ти ден.

— Нямам нищо против да си седи у дома — настоя Тара. — Утре вечер ще ме води на кино. Остави го на мира. Признавам, че не е най-лесният човек на света, но не е гаден, а само емоционално наранен…

— Да, да, да — прекъсна я Финтан. — Знаем. Майка му го изоставила, когато бил на седем години, затова не е виновен, че е проклет и заядлив. Но би трябвало да се държи по-мило с теб. Заслужаваш най-доброто.

— Но аз съм щастлива — възкликна Тара. — Честна дума. Мнението ти за мен е прекалено… прекалено амбициозно. Приличаш на онези родители, които искат детето им да стане хирург, а него го бива само за чистач. Обичам Томас.

Финтан млъкна безпомощно. Вече изобщо не се съмняваше, че любовта е сляпа. В случая с Тара беше не само сляпа, но глуха, няма, куца, саката и в начален стадий на Алцхаймер.

— И Томас ме обича — твърдо каза Тара. — А преди да започнеш да ми обясняваш, че мога да си намеря по-добър, позволи ми да ти напомня, че вече съм в бар „Последен шанс“. На тридесет и една съм и вероятно никой друг мъж не би ме погледнал.

Лив подаде на Тара картичката и подаръка й. Картичката беше покрита с ръчно рисувана коприна, а подаръкът представляваше изящна висока кобалтовосиня ваза.

— Прекрасна е. Невероятно стилна — възкликна Тара, като прикри разочарованието си, че не получи антицелулитния крем на „Кларънс“, за който неведнъж бе намеквала. — Много ти благодаря!

— Готови ли сте да поръчате? — Дариъс изникна до масата с бележник в ръка.

— Да — отвърнаха всички едновременно.

— Е, някой да поръча.

— Добре — усмихна се Тара. — Искам пържено блокче „Марс“ с пшеничени зародиши и капучино с пащърнак.

Дариъс я изгледа мрачно. Шегата й бе същата като миналия път.

— Съжалявам — засмя се Тара. — Просто тези комбинации са толкова смахнати.

— Моля те — промърмори Кетрин. — Поръчвай най-после.

— Добре. Искам телешко брюле със спагети с кориандър, цвекло с къри и порция шоколадово пюре.

— Тара! — избухна Кетрин.

— Няма страшно — бързо се намеси Финтан. — Наистина го има.

Кетрин се вторачи в менюто.

— Да, прав си. Съжалявам. Добре, и аз ще поръчам същото.

След като храната беше сервирана — всяко блюдо по-завързано от предишното, — разговорът се насочи към проблемите на напредналата възраст. Все пак бяха на рожден ден.

— Не съм съгласна с всичко, което се говори — настоя Кетрин. — Тревожат ме не толкова бръчките, а фактът, че през последните десет години цялото ми лице…

— … се отпусна — довършиха в един глас Тара и Лив, които добре познаваха играта.

— Знам точно какво имаш предвид — Тара ловко пое темата като участник в щафета. — Ако погледнеш паспортната ми снимка, правена преди девет години, устата ми е някъде около челото. Сега очите ми са стигнали до брадичката. Всъщност коя брадичка по-точно? А пък слепоочията ми са паднали чак до талията.

— Колко е хубаво, че съществува пластичната хирургия — обади се Лив.

— Не съм убеден — намеси се Финтан замислено. — Чудесно е да остарееш елегантно и да оставиш всичко на природата. Остарелите лица имат характер.

Трите жени го изгледаха мрачно. Явно Финтан не можеше да си представи как се чувства човек, когато хубостта го напусне. Но какво можеха да очакват от него? Макар и гей, все пак бе мъж. Благословен с толкова високо ниво колаген, че се мислеше за Дориан Грей. Е, след десетина години мнението му за естественото остаряване щеше да се промени и тогава той спешно щеше да моли за скалпел.

— Остарелите лица имат характер — раздразнено повтори Тара. — И това са думи на човек, който се премести в по-голям апартамент, за да има място за цялата серия на „Клиник“. Банята ти се нуждае от разпоредител и можеш да откриеш изложба.

— Мяу! — засмя се Финтан. Някои възклицания бяха оцелели след повторното му преобразяване.

Разговорът премина към тиктакането на биологичните им часовници.

— Искам да имам бебе — каза Лив замечтано. — Утробата ми е празна.

— Не! — възкликна Кетрин ужасено. — Търсиш удовлетворение, а ще намериш само мъка.

— Не се тревожи. Няма да стане — тъжно отвърна Лив. — Не и докато гаджето ми е женено за друга жена. И живее в Швеция.

— Е, поне имаш гадже — весело се намеси Финтан. — Не си като Кетрин. Скъпа, откога не си се отдавала на бурни страсти?

Кетрин се усмихна загадъчно и Финтан въздъхна.

— Какво ще правим с теб? А на всичкото отгоре получаваш предложения от секси мъже.

Нова усмивка, но този път по-насилена.

— Знаете ли, и аз бих искал бебе — призна Финтан. — Това е единственото нещо, заради което съжалявам, че съм гей.

— Можеш да имаш бебе — утеши го Тара. — Намираш си готова на всичко жена, сключваш договор за наем на утробата й и готово.

— Вярно. Какво ще кажете за някоя от вас? Кетрин?

— Не — решително отвърна тя. — Никога няма да имам деца.

Финтан се засмя на отвратеното й изражение.

— Любовта на добър мъж ще те накара да размислиш. Ами ти, Тара? На теб нещо отвътре не ти ли трепва при мисълта за деца?

— Да, не… не знам, може би — заекна Тара. — Но да погледнем истината в очите — едва успявам да се грижа за себе си. Ако се наложи да пера, обличам и храня някого, не знам как ще се справя. Прекалено незряла съм.

— Вижте какво стана с горката Ема — съгласи се Кетрин. Ема, тяхна стара приятелка, навремето беше от най-готините момичета, но после роди две бебета едно след друго.

— Преди години беше страхотна, а сега е заприличала на природозащитничка.

— Загубихме една чудесна жена — добави Тара. — От бърсане на дупета няма време да си измие косата. Но пък е щастлива.

— Спомнете си и Гери — продължи Кетрин.

Гери беше дива купонджийка, но след като роди, се вдетини.

— Напълно е загубила способността си да говори като възрастна.

— Но пък използва гърне и може да брои до десет — напомни й Лив. — И е щастлива.

— Ами Мелани? — мрачно попита Кетрин. — Имаше толкова либерални разбирания, а сега се е превърнала във фашистка, готова да унищожи всички с леви убеждения. Ето до какво те докарват бебетата. Толкова е заета да подписва петиции срещу заподозрени педофили, че е забравила коя е.

— Какво ли е да държиш в ръцете си собствено пухкаво бебе? — тихо каза Лив. — Такава радост и щастие!

— Тревога! — изкикоти се Тара. — Лив се разлигави. Спрете я!

— Какво ти подари Томас за рождения ден? — попита Кетрин само за да попречи на Лив да избухне в сълзи.

— Десет шилинга? — предположи Финтан.

— Десет шилинга ли? — презрително повтори Тара. — Осъзнай се. Томас никога не би се разпуснал толкова. По-скоро една пръдня. — Тя удари с юмрук по масата и заяви със силен йоркширски акцент: — Не съм стиснат, просто съм разумен.

Приликата с Томас беше невероятна.

— Саксия, върху която собственоръчно е налепил мидички? Стара химикалка? — настоя Финтан.

— Бурканче крем за ръце и обещание за липосукция, когато спечели от лотарията — отговори Тара с нормален глас.

— Страхотен е! — възкликна Финтан саркастично.

— Кремът нов ли беше? — попита Кетрин с равен глас. — Или го е откраднал от дамската тоалетна в службата си?

— О, моля те! — отвратено отвърна Тара. — Разбира се, че не беше нов. Същият, който ми подари миналата Коледа. Бях го метнала в дъното на гардероба и той очевидно го е намерил и прибрал.

— Каква пинтия! — не можа да се сдържи Лив.

— Не е пинтия — възрази Тара.

Лив я погледна изненадано. Обикновено Тара първа заявяваше колко е стиснат Томас, за да покаже на приятелите си, че няма нищо против хулите им.

— Той е гадняр — довърши Тара. — Хайде, Лив, кажи го!

— Томас е гадняр — повтори Лив. — Благодаря ти, Тара.

— Е, все пак човек може да го разбере — оправда го Тара. — Празниците — Коледа, Свети Валентин, рождените дни — са си чист рекет. Възхищавам му се, че отказва да бъде манипулиран. А и няма значение, че не ми купува подаръци. Преди няколко седмици просто ей така ми взе плюшен термофор, за да облекчи менструалните ми болки.

— По-скоро не са му се давали пари за лекарства всеки месец — отбеляза презрително Финтан.

— Недей така — усмихна се Тара насила. — Не виждаш онова, което виждам аз.

— И какво е то?

— Знам, че изглежда голям тъпанар, но може да е много сладък. Понякога ми разказва приказки за едно мече на име Ърнест.

— Това да не е евфемизъм за пишката му? — подозрително попита Финтан. — Ърнест крие ли се из разни тъмни и дълбоки пещери?

— Само си губя времето с вас — разсмя се Тара. — Кажи някоя нова клюка. Хайде да чуем нещо пикантно за известните личности.

Благодарение на работата си като дясна ръка на Кармела Гарсия, испанска дизайнерка, считана едновременно за гений и смахната кучка, Финтан чуваше какви ли не интересни клюки за богатите и прочутите.

— Добре — кимна той. — Но няма ли първо да си поръчаме по още едно?

— Разбира се.

След още няколко кафета с коняк Кетрин с неудобство осъзна, че Лилавия маникюр искаше да си прибере парите и да си върви у дома. Или поне да си прибере парите и да иде да се надруса някъде.

— Трябва да плащаме — прекъсна веселбата тя.

— Аз черпя — предложи Финтан с пиянска щедрост. — Абсссолютно нассстоявам.

— В никакъв случай — възрази Кетрин.

— Обиждаш ме — възмути се Финтан и шляпна кредитната си карта на масата. — Обиждаш ме.

— Как ще си върнеш дълговете, като вечно плащаш сметките на хората? — скара му се Кетрин.

— Права е — присъедини се Тара. — Ти самият ми спомена, че ще те арестуват, ако отново си надхвърлиш лимита. Мъжете в униформи ще почукат на вратата ти с белезници в ръце.

— Жестоко! — изкрещяха Лив и Финтан и се разкикотиха.

— Да, но ще те отведат и никога вече няма да те видим. Нали ни помоли да те спираме, щом решиш да харчиш неразумно? — Тара плъзна картата обратно към него.

— Намерил кой да ми го каже — изсумтя Финтан.

— Е, никой не е съвършен.

— Защо вечно закъсвам за пари? — учуди се Финтан. — Получавам прилична заплата.

— Точно затова — утеши го Тара с пиянска логика. — Колкото повече печеля, толкова повече обеднявам. Колкото повече получавам, толкова повече харча. Диетите те правели дебел? Забрави за това. Увеличението на заплатата те прави беден.

— Защо не можем да приличаме на Кетрин? — запита Финтан.

Веднъж Кетрин им призна, че когато получи увеличение, допълнителните пари отиват направо в банковата й сметка според принципа, че щом досега не ги е получавала, значи няма да й трябват.

— Аз пък имам нужда от хора като вас, за да се чувствам разумна — отвърна Кетрин.

Най-после си тръгнаха.

Дариъс, сервитьорът, се загледа в Кетрин, която се носеше плавно по пода. Не беше негов тип, но у нея имаше нещо, което го заинтригува. Пи страшно много, но не залиташе и не се държеше за приятелите си, както правеха останалите. А и се впечатли от поведението й, когато влезе в ресторанта. Беше експерт по жени, които нервно се преструват на спокойни, докато чакат, и бе напълно убеден, че безразличието на Кетрин е истинско. Упорито ровеше из мозъка си за подходящ етикет. (Дариъс искаше да стане диджей и думите не бяха неговата стихия.) Търсеше прилагателното „загадъчна“, но просто не го знаеше.


— А сега? — нетърпеливо попита Тара, докато трепереха навън. Макар че беше началото на октомври, вече захладняваше. — Знаете ли къде има купон?

— Не и тази вечер.

— Нищичко? Обикновено някой се сеща за нещо.

— Можем да отидем в бар „Мундо“ — предложи Кетрин.

Тара поклати глава.

— Ходим там в сряда и вечно го свързвам с работа.

— „Тъжната нота“?

— Сигурно е ужасно претъпкано. Няма да си намерим маса.

— „Щастие“?

— Музиката беше отвратителна последния път.

— „Подземието“?

— Престани!

— Приемам това за „не“ — въздъхна Кетрин, изчерпила идеите си.

— Какво ще кажете за „Килията на мъченията“? — весело предложи Финтан, — Пълно е с прекрасни момчета и ги разхождат на каишки.

— Не става. Последния път не ни пуснаха да влезем, защото сме момичета — напомни му Кетрин.

— Така ли? — възкликна Лив. — Аз пък си мислех, че ни изритаха, защото главите ни не бяха обръснати.

— Знаете ли, май не ми се ходи на клуб — призна Тара. — Не съм в настроение за идиотщини. Искам да се отпусна, да седна удобно, да не ми се налага да се бия, за да си купя пиене, и да мога да чувам какво си говорим. Господи! — потръпна тя потресена. — Вижте какво става! Едва навърших тридесет и една и вече се държа като бабичка. Сега ще трябва да отида в някой клуб само за да докажа, че все още ме бива.

— И на мен не ми се ходи по клубове тази вечер — утеши я Лив. — Но аз съм на тридесет и една и половина и започнах да се примирявам.

— Не! — ужаси се Тара. — Достатъчно лошо е да не ти се ходи, но чак пък да се примириш с това! В никакъв случай! Мразя остаряването!

— Скоро ще предпочиташ да си легнеш и да гледаш телевизия — уплаши я Кетрин. — Ще откриеш, че си търсиш извинения да не излизаш. Този синдром има дори официално име — пашкулиране. И тогава ще се влюбиш в дистанционното си. Аз например много обичам моето — призна тя. — И вместо „Вог“ ще започнеш да си купуваш „Декорасион“.

— Това списание за обзавеждане ли е?

Кетрин кимна дяволито и Тара изохка.

— Хайде да отидем в нечий апартамент — предложи Финтан, който искаше да върне доброто настроение. — Ще се престорим, че сме в клуб.

— Какво ще кажете за моя? — попита Тара, като в същия момент се сети за Томас и започна да се моли наум дай откажат.

— По-добре в моя — каза Кетрин, която също си спомни за Томас.

— Отиваме у Кетрин! — бързо извикаха Лив и Финтан, понеже и те си мислеха за Томас.

— Имаш ли пиене? — попита Тара.

— Разбира се.

— Май наистина сме остарели — мрачно промърмори Тара.

Кетрин махна на приближаващото такси и вбеси двамата мъже, които от доста време чакаха по-надолу по улицата.

— Госпел Оук — каза тя на шофьора.

— Дотам можете и пеша — измърмори той.

— Не мога — възрази весело Тара. — Пияна съм.

— Помните ли — започна тя, когато и четиримата се настаниха — как, докато живеехме заедно, алкохолът никога не ни стигаше? Когато ние ходехме в Ирландия, а Лив — в Швеция, купувахме пиене от безмитните магазини и поглъщахме всичко за една вечер.

— Бяхме бледни — каза Лив.

— Бедни — разсеяно я поправи Тара. — И не само това. Бяхме млади!

— А сега сме стари — тъжно промълви Лив.

— Престанете! — скара им се Кетрин. — Прекалено рано е да се отпускате. Чака ни още пиене.

Глава 3

Докато Финтан и момичетата се забавляваха в ресторанта, на две минути път от тях течеше купон. Всъщност купоните бяха няколко, тъй като беше петък вечер в Лондон, а това бе квартал Камдън, но на този купон присъстваше Лоркан Ларкин.

Лоркан Ларкин беше човек с късмет във всяко отношение. Е, като изключим името, което звучеше смешно. Метър и осемдесет и пет, с широки рамене, плосък корем, тесен задник и дълги крака. Поддържаше тялото си с ядене, пиене и пушене на корем. Имаше гъста грива от дълга до раменете червена коса, тъмнолилави очи и една от най-красивите чувствени усти в Камдън в края на двайсети век.

Хиляди жени се шашваха, когато се запознаеха с Лоркан, и незабавно полудяваха по него.

— Но аз не си падам по червенокоси мъже — беше всеобщият рефрен. — Толкова се срамувам!

Лоркан беше специален. По улицата никога не му подвикваха: „Виж тоя рижав грозник!“ Следваха го само влюбени погледи.

А в редките случаи, когато някоя красавица се колебаеше дали да се гмурне решително в дълбокото, той разкриваше тайното си оръжие. Ирландския си акцент. Но не онзи груб и твърд селски говор, който хората имитираха презрително, когато искаха да се подиграят на ирландците. Мекият глас на Лоркан беше мелодичен и нежен. Не го беше страх да вмъкне и по някой стих в разговора, ако сметнеше, че си заслужава. Жените оставаха като хипнотизирани от тембъра му. Разбира се, той правеше всичко възможно да ги впечатли.

Точно когато Тара си поръча два десерта с оправданието, че днес е рожденият й ден, Лоркан реши да изчука Кели, шестнадесетгодишната дъщеря на домакинята. Очевидно момичето си падаше страхотно по него. Сваляше го цяла вечер, гледаше го многозначително с големите си влажни очи и отъркваше твърдите си гърди в рамото му, когато минеше покрай него. Е, Анджелин, майката, можеше и да се ядоса, но не за пръв път майка и дъщеря щяха да се скарат заради него. Нито за последен. Той се вторачи в Кели, развеселен от пубертетските й закачки. Краката й бяха дълги и слаби, дупето — стегнато и закръглено. Личеше си, че е от типа жени, които надебеляват и се отпускат рано. След няколко години щеше да загуби привлекателността си и да отиде по дяволите — шкембе, паласки и увиснали тлъстини. Но в момента изглеждаше чудесно.



— Време е да тръгваме, приятел — напомни му Бенджи, като се опитваше да прикрие тревогата си.

Лоркан трябваше да се появи на рождения ден на гаджето си Ейми преди няколко часа.

— Не още — небрежно отвърна той.

— Но… — запротестира Бенджи.

— Махни ми се от главата! — грубо го прекъсна Лоркан. Бенджи беше бивш съквартирант и неофициален светски секретар на Лоркан. Мотаеше се с него с надеждата, че невероятният успех на Лоркан с жените щеше да се прехвърли и върху него. В случай че този план се провалеше, оставаха отритнатите от красавеца — цял легион, — които Бенджи можеше да утеши в леглото.

Лоркан се надигна грациозно от канапето и тръгна с влюбено изражение към Кели, която не успя да прикрие триумфа в очите си. Бенджи не чу разговора им, но се досети за какво става дума. Веднъж Лоркан, ей така от добро сърце, бе споделил с него някои от сваляческите си тактики.

— Опитай да прошепнеш нежно в ухото й: „Ужасна си! Направо ме съсипваш с прекрасните си очи“ — беше го посъветвал той. — Или пък се правиш на притеснен и нервен и промърморваш: „Извинете ме за нахалството, но просто трябваше да ви кажа, че никога не съм виждал толкова красива уста като вашата. Съжалявам, че ви обезпокоих. Няма да ви досаждам повече.“ Това ще увеличи шансовете ти за успех на сто процента — беше обещал той.

Но сто процента от нищо си бяха нищо. А успешната тактика на Лоркан спечелваше на Бенджи само презрителен смях, а веднъж дори и шамар, от който ушите му звънтяха няколко дни.

— Къде греша? — отчаяно попита Бенджи, когато слухът му се възвърна.

Е, вероятно нямаше да има проблеми, ако не беше метър и седемдесет, дебеличък, с пясъчноруса оредяваща коса, но Лоркан не му го каза. Беше му приятно да играе ролята на добър и отзивчив приятел.

— Добре — ухили се той. — Слушай майстора. Намираш две момичета. Едното не трябва да е много хубаво. Започваш да сваляш грозната и пренебрегваш красивата. Плашилото умира от кеф, че са го предпочели пред сексапилната му приятелка. А готиното парче побеснява и се опитва да те накара да му обърнеш внимание. И тогава си избираш едната.

Бенджи се изпълни с надежда. Думите на Лоркан звучаха логично.

— Имаш ли и други съвети?

Лоркан се замисли за момент.

— Всяка жена харесва нещо у себе си. Нарича го „най-хубавата ми черта“. Трябва да разбереш какво е то. А повярвай ми, човече, винаги е очевидно. И тогавай правиш комплимент за него.

Бенджи кимна доволно.

— Трябва ли да знам още нещо?

— Дебелите момичета се стараят повече.

Секунди след като Лоркан и Кели изчезнаха, Анджелин, привлекателна жена, която се тревожеше за размера на корема си, се втурна към Бенджи.

— Къде отиде Лоркан? — разтревожено попита тя. — И къде е Кели?

— Ами… не знам — заекна Бенджи. — Но не се тревожи. Сигурен съм, че не са отишли далече — добави той глупаво.

Наистина не бяха далече — намираха се в розовата спалня на Кели, където кувертюрата на леглото едва се виждаше от натрупаните върху него плюшени играчки. Кели изглеждаше като жена, но иначе си беше още дете.

Нещата с Лоркан се развиваха прекалено бързо. Беше искала да я целуне, за да може после триумфално да каже на майка си: „Виждаш ли, дърта дебелано, аз съм много по-хубава от теб!“ Още не беше решила дали да му позволи да я погали по гърдите — през дрехите, разбира се. Но когато Лоркан започна да разкопчава джинсите си, действията му я шокираха. Шокът се усили, щом панталонът му се свлече и той размаха огромния си пенис пред лицето й.

— Хайде да се върнем на купона! — предложи тя ужасено.

— Не още — усмихна се Лоркан и решително сложи ръка върху копринената й коса.

Когато се върна в стаята, Бенджи го погледна с възхищение и завист.

— Развратно копеле! — промърмори той.

— Не я изчуках — очите на Лоркан се бяха навлажнили от собствената му доброта. — Честта й е непокътната.

— Да бе! Сигурно не си я пипнал — презрително отвърна Бенджи. — Ами Ейми? Днес е рожденият й ден.

— Какво да направя? — ухили се Лоркан и безпомощно сви рамене. — Обичам жените.

— Не е вярно — възрази Бенджи. — По-скоро ги мразиш.

— Хайде, време е да вървим. Размърдай се, човече, закъсняваме — нареди Лоркан и се понесе напред, без да обръща внимание на унизената и разплакана Кели, която седеше на стълбите.

— Защо винаги се отнасяш толкова гадно с жените? — попита Бенджи, щом излязоха навън в хладната октомврийска нощ и застанаха да чакат такси. — Какво ти е причинила майка ти? Кърмила те е прекалено дълго? Или въобще не те е кърмила?

— Майка ми беше велика — спокойно отговори Лоркан.

Защо хората вечно търсеха тъпи фройдистки причини за пренебрежителното му отношение към жените? Всъщност всичко бе съвсем просто.

— Бенджи, нали знаеш стария виц?

— Кой стар виц? — извика Бенджи, а когато Лоркан не му отговори, проследи погледа му, вперен в трите жени и мъжа пред близкия ресторант. — Кой стар виц? — настоя Бенджи, вбесен от четиримата нахалници, които им измъкнаха таксито под носа.

— Защо кучетата си лижат топките?

Бенджи зачака мрачно.

— Защото могат — обясни Лоркан с досада. — Защото могат.

Глава 4

Лив, Тара, Финтан и Кетрин пиха джин с тоник, танцуваха и вбесиха Роджър — съседа на Кетрин от долния етаж.

— Не е ли страхотно? — извика Тара с грейнало лице. — Помните ли как танцувахме онова лято, когато бяхме на петнадесет? Помниш ли, Финтан? Помниш ли, Кетрин?

— Да — кимна Финтан с неудобство. — Но не продължавай с тази история. Лив ще се почувства излишна.

— Няма проблеми — любезно каза Лив. — Аз винаги се чувствам излишна.

— Но не и с хора, които добре познаваш — нежно й напомни Финтан.

— Особено с тях.

В късните часове на нощта Лив я обзе меланхолия и реши да се прибере у дома.

— Ще се оправиш ли? — попита Кетрин, докато я изпращаше до вратата.

Лив тъжно кимна.

— Ще изям десетина плика с чипс, ще спя осемнадесет часа и ще се почувствам по-добре.

— Бог да я поживи! — съчувствено каза Тара, когато Лив изчезна. — Знам, че и аз изпадам в депресия от време на време, но човек направо може да си свери часовника по Лив.

— И аз мисля да се прибирам — заяви Финтан.

— Какво? Ще те лишат от титлата „Най-старият купонджия в града“ — предупреди го Тара.

— Изморен съм — оправда се Финтан. — А и имам ужасни болки във врата и там, където беше черният ми дроб.

За радост на съседа Роджър купонът приключи.

— Изтрезнях от танците — оплака се Тара.

Спряха музиката, викнаха такси за Тара, а Кетрин започна да се приготвя за лягане.

— Страхотна си — отбеляза Тара с възхищение и лека завист, докато оглеждаше спретнатата, ухаеща на парфюм спалня на приятелката си.

Кувертюрата на леглото й беше безукорно чиста, растенията — изумруденозелени и свежи, никъде не се виждаше и прашинка. Многобройните кутийки с крем и туби с лосион бяха нови и пълни. Нямаше стари, с по един милиметър на дъното, които да стоят на тоалетката й от години. А ако човек надникнеше в блестящата й баня, щеше да открие, че на всеки лосион в спалнята й отговаря сапун или душ-гел със същия аромат.

Кетрин умираше за комплекти. Не можеше да се зарадва на нещо, ако беше самичко. Шаловете й вървяха в комплект с ръкавиците, ароматните соли — със сапуните. Малката гравирана купичка не я въодушевяваше, ако нямаше още по-малка гравирана купичка за другарче. Тара често се шегуваше, че идеалният мъж на Кетрин трябва да изглежда добре, да има великолепна фигура и едноличен близнак.

Продължи да оглежда спалнята.

— Караш ме да се чувствам ужасно смотана — изхленчи тя. — Леглото ти е оправено, нищо че въобще не очакваше гости.

Почти беше забравила каква домакиня е Кетрин, тъй като мина цяла година, откакто не бяха съквартирантки. Кетрин си купи собствен апартамент, а Томас покани Тара да се премести при него. И да изплаща половината от ипотеката му, разбира се.

Тара не можа да се удържи и надникна в чекмеджетата на приятелката си. Всичко беше идеално подредено, изгладено, парфюмирано. Кетрин бе от рядко срещаните същества, които изхвърляха бельото си, когато овехтееше.

— Да не би да виждам двойно от пиенето? — попита Тара. — Наистина ли имаш по два чифта от всеки вид бикини?

— Точно така — потвърди Кетрин. — По два чифта за всеки сутиен.

Тара се изуми. Въобще не й пукаше за бельото й. Интересуваше се само от онова, което виждаха хората. Разбира се, Томас виждаше допотопните й бикини и сутиени, но ходеха вече от две години. Да се правиш на загадъчна повече от три месеца бе адски изтощително. А и самият Томас не можеше да се похвали с красиво бельо.

Отвори друго чекмежде и видя нощници и пижами. Бяха сладки, но не и секси. Кетрин не си падаше по прозрачни черни дантелки.

— Невероятни си — каза Тара. — Пилееш толкова много пари и време за магазините за бельо.

— Всеки го прави.

— Може и така да е. Но никой друг не купува бельо, за да си го гледа сам.

Тара се просни на леглото и завистливо загледа как Кетрин нахлузва върху краката си, стегнати и мускулести от уроците по степ, сладки сини шортички на бели точки. После сложи и потниче в същия десен. Е, облече го наопаки и етикетът се мотаеше под брадичката й, но по нищо друго не личеше, че е пияна.

— Крайно време е да намериш някого, който да оцени прекрасното ти бельо — посъветва я Тара.

— Добре съм си сама.

— Имаш безброй красиви бикини, а няма кой да ги види. Тъжно е.

— Не мисля така — възрази Кетрин. — А и това са си моите бикини.

— За мен пък е тъжно.

— Значи имаш нужда от помощ.

— Нямам нужда. Имам си гадже — отвърна Тара, замаяна от признателност.

— Ами ако всичко свърши? — подразни я Кетрин.

— Престани! — извика ужасено Тара. — В какво ще се превърна тогава? Сигурно ще откача.

— Хайде, пак се почна — въздъхна Кетрин.

Тара се страхуваше, че тридесетгодишните жени без гаджета се превръщат в ексцентрички, особено ако дълго време останат сами. Придобиват странни навици и още повече се затварят. И ако се появеше идеалният мъж, щяха да са прекалено погълнати от себе си, за да уловят протегнатата му ръка.

— Вероятно ще стана една от онези откачалки, които събират боклуци — реши Тара. — Не изхвърлят нищичко, дори обелките от картофи и старите вестници.

— Ти бездруго си такава.

— Няма да отварям вратата на тези от чистотата — продължи Тара, завладяна от апокалиптичната картина. — А апартаментът ми ще вони от километри. Ето в какво ще се превърна, ако нямам мъж.

— Е, добре че имаш — отвърна Кетрин.

Таксито на Тара най-после пристигна.

— Скъпа, съжалявам, ако съм те обидила — стресна се внезапно Тара. — Ти си най-добрата ми приятелка и безкрайно те обичам. Не исках да кажа, че ще изперкаш и…

— Не съм обидена. Тръгвай. Имам среща с дистанционното си. Но преди това трябва да си измия ръцете петдесет пъти и да изгладя всичките си чорапогащници. Нали знаеш какви сме ние, самотните жени?

Глава 5

Тара седна в таксито, запали цигара и виновно се вторачи в далечината. Не стига че беше жалка ревла, която не може без мъж, но имаше вероятност — не голяма — да е обидила приятелката си. Понеже Кетрин беше толкова уравновесена и независима, Тара понякога забравяше, че изобщо има чувства.

Но когато таксито зави по улицата на Аласдър, забрави за Кетрин, изправи се и се заоглежда. Не можа да се въздържи. Вторачи се в прозорците му с надеждата да го зърне. Бяха тъмни, а таксито профуча прекалено бързо и не й даде шанс да установи дали Аласдър и жена му си бяха легнали, или просто не бяха у дома.

Не съм с всичкия си, осъзна Тара. Та той можеше дори и да не живее вече тук. След като се оженят, хората обикновено напускат стилните си апартаменти в центъра на Лондон и бягат от хубавите барове и ресторанти към някоя къща близнак с три спални и миниатюрна градинка от другата страна на летище „Хийтроу“.

Стомахът й се сви нервно. Обичаше Томас, но все още изпитваше странно собственическо чувство към Аласдър. Болеше я, когато си помислеше, че в живота му настъпват промени, за които тя не знаеше нищо. Аласдър й бе гадже преди Томас. Абсолютно различен от него. Щедър, спонтанен, любвеобилен, весел. Падаше си по хубави ресторанти и за разлика от Томас никога не казваше: „Десет кинта! Десет проклети лири за парче пиле! В супермаркета мога да купя безброй пилета с тези пари.“

Запозна се с Аласдър след серия несериозни гаджета, покрай които неусетно навърши двадесет и шест. Бе очарована от шотландския акцент, късо подстриганата черна коса и леко налудничавия поглед, който проблясваше иззад очилата с метални рамки. Дори името му й се струваше съблазнително. И не след дълго реши, че това е човекът, за когото ще се омъжи. Имаше безброй знаци.

Беше на подходяща възраст за женитба. Аласдър — две години по-голям от нея — също. И двамата имаха хубава работа и бяха дошли от провинцията. Но най-важното — и двамата искаха едно и също от живота — забавления и вечери навън. Въпреки вечното ходене по ресторанти Тара бе много по-слаба, отколкото можеше да се очаква.

Бяха от поколението, което обича да си угажда. Чудесна двойка. Канеха гости за вечеря и се радваха на кафе-машината на Аласдър, мотаеха се из Лондон с червената му спортна кола, пиеха шампанско поне веднъж седмично, а в събота се разхождаха из „Пол Смит“ или „Джоузеф“. Понякога дори си купуваха по нещо. Например чифт чорапи или игла за вратовръзка.

През лятото Тара се прибра в Ирландия за една седмица и Аласдър дойде с нея. Внезапно видя Нокавой през неговите очи. Величието на бурния Атлантически океан, безкрайните плажове със златен пясък, мекия и чист въздух. Дотогава бе мразила родния си град. Малка смотана дупка, където никога нищо не се случва, с изключение на летните месеци, когато идваха туристите.

Майката на Тара се влюби в Аласдър. Баща й не го хареса, разбира се, но той не харесваше нищо, свързано с Тара. По-късно Аласдър я заведе да се запознае с неговото семейство в Скай и това й подейства окуражаващо. Страхуваше се, че хората, с които се запознава в Лондон, често не казват цялата истина. Повечето от тях си бяха изградили напълно нова самоличност. Можеха да го направят. Почти никой не бе роден в Лондон и нямаше досадно семейство, което да разобличи лъжите, с които залъгва хората. И макар да й бе нужна цяла седмица да се съвземе от бурните купони в семейството на Аласдър, поне вече бе сигурна какъв е и откъде е.

Скоро след завръщането им от Скай празнуваха втората си годишнина и Тара реши, че вече е време да помислят за сватба. Или поне да заживеят заедно. Тя бездруго живееше в апартамента на Аласдър, така че сключването на официален брак бе просто формалност.

Но когато му постави въпроса, той я изгледа ужасено.

— Ама… — заекна, без да смее да я погледне в очите. — Ама… така ни е добре. Няма защо да насилваме нещата…

Разстроена и шокирана, Тара се опита да прикрие мъката си и отстъпи.

— Прав си — увери го топло тя. — Нещата са си чудесни и няма смисъл да бързаме.

После зачака търпеливо. Нещата винаги идваха при хората, които чакат. Проблемът бе, че на двадесет и осем години нямаше толкова много време за чакане.

Тара овладя истерията си, като си каза, че Аласдър я обича. Беше убедена. И си го повтаряше непрестанно, сякаш животът й зависеше от това.

Връзката им продължи още около шест месеца. Но нещата вече не бяха същите. Аласдър доби вид на преследван и дори забавленията спряха да им доставят удоволствие. А Тара стана неспокойна и нервна. Мисълта, че е минала двадесет и пет години, й се струваше все по-тежка. Всичките й съученички, с изключение на Кетрин, бяха омъжени и имаха деца. Свободните мъже намаляваха, а тридесетте години наближаваха. Беше инвестирала много време и надежди в Аласдър и мисълта, че е заложила на губещ кон, бе непоносима.

Прекалено стара съм, за да започна отначало, казваше си често тя, когато се събудеше посред нощ, обзета от дива паника. Нямам време. Трябва да успея.

Търпението не беше най-силната й черта и накрая не можа да се сдържи и отново го попита какви са намеренията му. Знаеше, че не бива да го прави. Ако новините бяха добри, веднага щеше да ги узнае. А принудата щеше да доведе само до нежелания край.

Оказа се права. Силно раздразнен, че Тара разрушава нещо хубаво с безсмисленото си упорство, Аласдър й каза рязко, че не желае да се жени за нея. Обичал я, но искал само да се забавлява и скучният семеен живот не го привличал.

Тара направо се поболя от шока и си взе една седмица отпуск.

— Забрави за него — съветваха я всички. — Напусни го. Не се съсипвай заради отминалите добри времена.

Но тя не го направи. Не можеше да се сбогува с две години и половина. Не искаше дори да помисли, че ще трябва да живее без него.

Упорито се опитваше да спаси връзката им. Отначало се преструваше, че изобщо не е повдигала въпрос за брак и всичко си е по старому. После, когато се умори да живее в преструвки, отново опита да промени решението на Аласдър, като блъфира и го заплаши, че ще сложи край на връзката им. Беше чувала за подобни случаи: щом мъжът осъзнаеше, че може да остане без любимата жена, внезапно решаваше, чо бракът е прекрасна идея. Но нищо не се получи. Аласдър и погледна тъжно и каза:

— Напусни ме, щом трябва. Не те виня.

— Не ме ли обичаш? — извика Тара, ужасена от тъпата си постъпка. — Няма ли да ти липсвам?

— Обичам те — отговори нежно той. — Разбира се, че ще ми липсваш. Но нямам право да те задържам, щом искаш да си отидеш.

Обезумяла от страх, Тара веднага се отказа от драматичните заплахи. Планът й се провали. Реши да приеме съществуващото положение с надеждата, че никой нищо не е забелязал. Но отношенията им, толкова прекрасни само преди година, вече не бяха същите. Връзката им сякаш продължаваше насила. Все пак бе по-добре от нищо.

Но не беше така. Или поне не за Аласдър.

— Вече не се получава — заяви той след около месец.

Тара се втренчи в него ужасена.

— Нищо не се е променило — заекна объркано тя.

Какво ставаше, по дяволите? Та нали тя трябваше да има морално превъзходство? Нейно беше правото да го заплашва, че ще скъсат, тъй като я бе наранил. А не обратното.

— Съжалявам, че ти досаждах с онези приказки за женитба, да забравим за тях. Нека продължим по старому.

Но Аласдър поклати глава.

— Не можем да се върнем назад.

— Можем — настоя Тара с истеричен глас, като се чудеше защо вечно й се случват лоши неща.

— Не можем.

— Какво имаш предвид? — попита тя. Знаеше, но упорито отказваше да го приеме.

— Време е да се разделим — тихо отвърна той.

За секунда Тара се престори, че не е чула нищо. Не искаше да се откаже от миналото и да прекрачи в настоящето.

— Не — нервно възрази тя. — Няма нужда. Нещата са чудесни.

— Не са. Заслужаваш някого, който ще ти даде каквото искаш. Няма смисъл да оставаш с мен. Само си губиш времето.

— Не искам. Предпочитам нашите отношения. Не желая да съм омъжена за друг.

Но колкото и разпалено да му обясняваше, че положението е чудесно, а тя — щастлива, Аласдър се държеше все по-студено. Накрая осъзна, че няма никаква надежда. Той бе взел решение още преди тя да промълви и дума.

Тара едва не полудя. В продължение на седмици се държеше истерично. Мъката й бе толкова силна, че лежеше в леглото си и виеше като животно. Накрая съседите от горния етаж не издържаха и повикаха полиция.

Тя премести уредбата в стаята си и потънала в сълзи, с часове слушаше „Свършено е“ на Рой Орбисън. Всеки път, когато песента свършваше, тя изхлипваше горчиво и я пускаше отначало. Лив и Кетрин преброиха двадесет и девет пъти само за една вечер. Понякога Тара виеше заедно с уредбата, като особено й харесваше онази част, където мелодията се качваше с една октава. „Свъъъъъъъъъършееееееееенооо-ооооо еееееее.“ Една октава нагоре. „Свъъъъъъъъъъършеее-ееееееенооооооо ееееее.“ Съседите заплашиха, че отново ще повикат полицията.

Наложи й се да вземе една седмица отпуск, а когато се върна на работа, колегите й се молеха да си бе останала у дома. Във всичките й програми имаше грешки, които съсипваха системите из цял Лондон. Работата в отдела й се удвои, тъй като хората упорито се мъчеха да оправят кашите й. Тара успяваше да поспи не повече от три часа на нощ, а през останалото време се разхождаше нервно и пушеше цигара след цигара. Нищо не правеше както трябва. Забравяше да си измие балсама от косата. Отиваше на работа в събота и се чудеше защо сградата е заключена. Шофираше до офиса, а после се прибираше с метрото. На другата сутрин, когато не намираше колата си пред къщи, решаваше, че са й я откраднали. Сваляше капачето на киселото мляко, хвърляше кофичката в боклука и гледаше тъпо капачето, като се мъчеше да разбере какво е объркала. Когато се поуспокоеше, кършеше ръце и говореше за вечерни курсове. Грънчарство, руски, глазура на торти.

Всяка седмица, когато мъката я изтормозеше до безумие, звънеше на Аласдър и го молеше за среща. Той винаги се съгласяваше и се озоваваха в леглото. Правеха див, необуздан секс, разкъсваха дрехите си, нараняваха се, изпитвайки облекчение от близостта си.

Това се случваше доста често и накрая Тара реши, че може би ще се съберат. Очевидно и Аласдър бе наранен от раздялата и още я обичаше.

Но една вечер той й отказа да се видят.

— Защо? — учуди се тя. Преди нямаше търпение.

Чу как Аласдър си поема дъх и я обзеха лоши предчувствия. Още преди да го е казал, тя разбра!

— Срещнах друга жена.

Тара спокойно затвори телефона, качи се в колата, отиде до апартамента на Аласдър и отключи с ключа, който още не му бе върнала. Завари го в кухнята да прави чай и му удари силно кроше, от което му паднаха очилата.

Продължи да го налага, без да му даде възможност да се съвземе.

— Копеле мръсно! — изкрещя тя. — Гадно проклето копеле!

Но шамарите не заличиха болката й, затова тя го удари с всичка сила в корема. Е, това вече свърши работа, помисли си тя безстрастно, докато гледаше как Аласдър се гърчи и дави.

— Али? — чу се непознат глас.

Тара се завъртя и видя до вратата закръглена блондинка.

— Какво става? — ужасено попита момичето.

Тара излезе от транса си. Блъсна злобно Аласдър в обятията на узурпаторката и си тръгна.

Кетрин и Лив не можаха да прикрият шокираните си изражения, когато им разказа какво е направила, после се опитаха да я успокоят.

— Проклетото копеле! — извикаха те в един глас. — Браво на теб! Дано да си му счупила няколко ребра.

— Престанете! — помоли ги Тара. Червената мъгла се беше разсеяла и сега направо й се гадеше от унижение. — Набих го! — изхлипа тя, като отчаяно се клатеше напред-назад. — Никога вече няма да си го върна. Смятах, че е невъзможно да се чувствам по-зле, отколкото през последните седем седмици, четири дни и шестнадесет часа, но грешах. Трябва да си легна и да вия като вълк — изплака тя и се отправи към стаята си.

Кетрин и Лив се подготвиха за Рой Орбисън, но за тяхна изненада и облекчение чуха „Чужд мъж“. После го чуха отново. И отново. И отново.

Тара се появи в хола късно вечерта.

— Ще му се обадя — заяви решително тя.

— Недей! — възпря я Кетрин, като се хвърли към телефона и го конфискува. — Ще влошиш нещата.

— Да ги влоша? — тъжно изхленчи Тара. — Как бих могла да ги влоша? Господи! Господи! Господи!

— Не, Тара, няма да му се обаждаш.

— Само да му се извиня — помоли я Тара. — Ако не ми разрешиш, ще изчакам да си легнеш и тогава ще го направя. А ще бъде много по-неприятно, ако му звънна посред нощ.

Накрая Кетрин отстъпи.

— Но ако започнеш да му крещиш или да го заплашваш, ще прекъсна връзката — предупреди тя.

— Благодаря — усмихна се Тара насила и набра номера на Аласдър.

— Здрасти! — бързо каза тя, когато чу гласа му. — Аз съм. Ужасно съжалявам, моля те, не затваряй. Няма да повярваш колко съжалявам и колко ме е срам.

Вместо да й затръшне телефона, Аласдър каза:

— Няма проблеми, разбирам те.

Всъщност той изпитваше облекчение. Преди го измъчваше вина заради връзката му с Каролайн, но шамарите и юмруците на Тара бяха наклонили везните в негова полза. Сега хората нямаше да повтарят „горката зарязана Тара“, а щяха да казват „горкият пребит Аласдър“.

— Знаеш ли, крошето ти е направо страхотно — засмя се той.

— Съжалявам — прошепна Тара. — Моля те, прости ми!

— Прощавам ти.

Но след шест седмици, когато се обади да й съобщи, че ще се жени, Аласдър първо смени бравата на апартамента си.

Същата вечер Тара се запозна с Томас.

Бяха на купон у помощничката на Финтан, Доли. Тара, която се бе впуснала в диви танци, взе разсеяно цигарата от устатата на Томас и я пъхна в своята. Не го направи нарочно — дори не забеляза какво върши. Просто умираше за цигара, а нейните бяха изчезнали. Откакто чу за сватбата на Аласдър, губеше всичко.

Макар да се прости с цигарата си, Томас бе очарован от Тира. Обърка лудостта й с жизненост, а според него дързостта й означаваше, че няма никакви задръжки в леглото. Освен това бе впечатлен от слабата й фигура, която се дължеше на хвърлените в боклука кисели млека. Той се поколеба за момент, чудеше се как да я свали.

— Може ли да си получа цигарата? — попита Томас.

Тара се завъртя стреснато и видя някакъв мъж, който мило й се усмихваше. Не беше грозен. Е, не беше и красавец. Не и в сравнение с Аласдър.

Но след като го огледа по-внимателно, забеляза, че има лъскава кестенява коса и набито тяло, и й се прииска да се облегне на него.

Томас продължи да й се усмихва, заливайки я с топлина и възхищение.

— Страхотно маце си! — каза й той едновременно свенливо и самоуверено. — Задръж цигарата.

При нормални обстоятелства Тара отбягваше мъже, които наричаха жените „мацета“, но напоследък й се бе насъбрало много. Очите на Томас не се отместваха от нейните и тя с изненада забеляза в тях обожание и уважение. След стореното от Аласдър си бе въобразила, че е обезценена като руска рубла. Но с удивление осъзна, че този мъж би могъл да спре девалвацията и да й възвърне стойността.

Макар Томас да носеше повече кафяво, отколкото Тара харесваше (всъщност въобще не понасяше кафявото), тя се почувства странно привлечена към него. А когато осъзна, че наистина си пада по нея, радостта й можеше да се сравни само с опиянение от хероин.

— Ела да танцуваме! — игриво каза тя, като го хвана за ръка.

Внезапно й се стори, че светът е прекрасно вълшебно място. Пред очите й се разкриха нови хоризонти. Аласдър щеше да се ожени за някаква досадница, но пък Тара имаше и други обожатели. Мъже, които държаха на нея повече, отколкото тя на тях. Мъже, които можеха по-късно да се оженят за нея. Неочаквано болката й изчезна, а мислеше, че никога няма да й мине. Томас беше нейният спасител.

— Според една китайска поговорка — промърмори Тара, — ако някой ти спаси живота, ставаш негова собственост.

Томас тъпо кимна, после сръга приятеля си Еди и прошепна:

— По-пияна е, отколкото си мислех. Тази вечер ще ми се отвори парашутът.

Прекараха цялото време от петък през нощта до понеделник сутринта в апартамента на Тара, най-вече в леглото. От време на време ставаха да гледат телевизия. Настаняваха се прегърнати на канапето и се целуваха страстно, докато Кетрин и Лив се опитваха да гледат „Целунат от ангел“ и да не обръщат внимание на мляскащите звуци.

— Непрестанно издават звука на конско копито, което се измъква от гъста кал — оплака се Кетрин на Финтан по телефона.

Лив грабна слушалката от ръката й.

— В банята има едно нещо, което се пъха в мивката, за да задържи водата вътре — обясни тя. — А когато го извадиш, издава същия звук като Тара и онзи тип. Може ли да дойдем у вас?

Тара обаче бе невероятно въодушевена.

— Луда съм по Томас — заяви тя пред всички.

— Луда е точната дума — промърмори Кетрин, като огледа враждебно кафявото величие на Томас.

— Пак се котира — мъдро заяви Лив.

— Класира — поправи я Кетрин.

Глава 6

Чувствата, които избухнаха внезапно в душата на Тара, след като подмина улицата на Аласдър, я накараха да примре от желание да види Томас. Изтича от таксито до вратата, но бурният ентусиазъм, съчетан с огромното количество алкохол, което бе погълнала, й попречиха да уцели ключалката. Чак след третия опит успя да отключи и залитна в коридора.

— Томас? — извика Тара въодушевено.

Той седеше във всекидневната, заобиколен от четири празни бирени бутилки и кутия от пай с бъбреци.

— Крайно време беше — изсумтя Томас.

— Липсвах ли ти? — поглези се Тара, зарадвана от присъствието му.

— Може и да си — намигна й той закачливо. — А може и да не си. Берил ми правеше компания.

Берил беше котката на Томас, върху която той изливаше безкрайна обич, възхищение и внимание. Тара ужасно ревнуваше и й завиждаше за безгрижния и неблагодарен начин, по който се умилкваше и получаваше любовта му, а после спокойно го изоставяше.

— Добре ли прекарахте? — попита Томас.

— Да — отговори Тара, без да изрази съжаление, че той не е дошъл на купона.

Томас и приятелите й не се разбираха и нямаше смисъл да насилват излишно нещата.

— Не си поръчах ордьовър — похвали се Тара. — Почакай само да видиш подаръците ми. Ето червилото. Не е ли прекрасно?

— Не е лошо — сви с безразличие рамене той.

Тара забеляза нещо на масичката за кафе.

— О, Томас, попълнил си застраховката на колата ми! Благодаря ти. Знаеш колко мразя да се занимавам с такива неща.

— Не казвай, че никога не правя нищо за теб — ухили се той. — И докато не сме сменили темата, купих билети за утре вечер.

— Чудесно! За кой филм?

— „Две димящи дула“. Гангстерски. Готин е.

— О! — усмивката й помръкна. — Казах ти, че искам да гледам „Повелителят на конете“ с Робърт Редфорд.

— Няма да ходя на разни лигави женски филми!

— Но…

Томас я погледна обидено и тя побърза да каже:

— Е, няма значение. Сигурна съм, че и другият ще е хубав.

Томас беше ужасно чувствителен. Това се дължеше на факта, че една неделна утрин, когато бил на седем години, намерил майка си в коридора с куфар в ръка. Попитал я изненадано къде отива, а тя се засмяла и отговорила:

— Не се прави на малоумен. Знаеш.

Той възразил, че няма представа, и тогава тя горчиво казала:

— Ние с баща ти се развеждаме.

Така Томас научил за развода и сега, двадесет и пет години по-късно, все още не можеше да прости на майка си, че е искала да си отиде, без да се сбогува с него.

— Не си длъжна да идваш, щом не искаш — Томас изглеждаше засегнат. — Но като се има предвид колко усилия положих…

— Искам да дойда — увери го тя. — Честна дума. Искам. Благодаря ти, че купи билети. Пък и на кого му се гледа старческото лице на Робърт Редфорд?

Тара забеляза пликчето с фъстъци, върху което се бе проснал Томас.

— Ммм! Вкусно!

— Не! — плясна я той по ръката.

— Днес е рожденият ми ден.

— Аз съм будната ти съвест — обясни й той. — Ще ми благодариш за това.

— Сигурно — тъжно се съгласи тя.

— Усмихни се, Тара — опита се да я развесели Томас. — За твое добро е.

— Прав си — отвърна тя и зарови из чантата си. — О, не! Свършила съм цигарите. Как е възможно? Имаш ли?

След известно колебание Томас й хвърли своите. Наведе се към нея със запалката и каза:

— Трябва да ги откажем, Тара.

— Наистина трябва.

— Струват цяло състояние.

— Така е.

— Три лири на ден, Тара. На човек.

— Знам.

— Това са двадесет и една лири на седмица. На човек.

— Знам.

— Осемдесет лири на месец. На човек.

— Знам.

Хиляда лири на година. На човек. Помисли какво можем да купим с тези пари, Тара — каза си тя наум.

— Хиляда лири на година. На човек. Помисли какво можем да купим с тези пари, Тара.

За теб не е проблем. Ти си компютърен специалист. Печелиш два пъти повече от мен.

— За мен не е проблем. Компютърен специалист съм. Печеля два пъти повече от теб — закачливо довърши Тара.

Последва кратка мрачна пауза, после Томас се ухили. Със сериозен глас като от документален филм Тара каза:

— Той беше най-стиснатият човек, когото някога съм срещала.

— Да не би да имам избор! — разгорещено се заоправдава Томас.

Всичките му приятели от колежа си бяха намерили отлично платени служби и тримесечните им премии често бяха по-високи от годишната заплата на Томас. Но той бе прекалено безцеремонен, за да очарова потенциалните си работодатели в сферата на индустрията и затова накрая бе станал учител по география. Работеше усърдно, плащаха му малко и огорчението му бе пословично. Но още по-пословична бе заядливостта му.

— Трябва да получавам поне колкото министър, защото преподавателската работа е една от най-важните — казваше често той.

— Съжалявам, забравил съм си портфейла. Ще трябва ти да платиш сметката — беше другата му любима фраза.

Познатите им смятаха, че джобовете на Томас са дълбоки, но ръцете му са къси, че портфейлът му е заключен с катинар. Винаги изскачаше пръв от таксито, за да не се набута със сметката, а плащаше питието си само ако някой друг не го направеше. Стискаше стотинката, докато не започнеше да моли за милост.

И дори не си правеше труда да се преструва на щедър. Подхранваше репутацията си на пинтия, като вместо да подрънква с дребни монети в джоба си, както правеха останалите мъже, носеше стотинките в малко кафяво бабешко портмоне със закопчалка. Веднъж Кетрин успя да го издърпа от ръката му и да го отвори, преди Томас грубо да си го върне. След това упорито твърдеше, че видяла как от портмонето излита молец.

— Неприятно ми е да сме все без пари, Тара — изхленчи Томас. — Не спираш да харчиш, а пък аз нямам какво да харча. Ще трябва да забравим за цигарите.

— Началото на месеца е най-доброто време за отказване от цигарите — засмя се Тара.

— По изключение си права.

— Пропуснахме началото на октомври, така че и двамата ще се откажем на първи ноември.

— Съгласен съм!

После и двамата забравиха за уговорката.

— Време е за лягане — заяви Томас, като се надигна от канапето. — Хайде, рожденичке, имам подарък за теб.

Лицето на Тара засия, но Томас я разочарова, като погледна многозначително слабините си. Такъв подарък значи!

Изпълнена с копнеж, тя си припомни рождения си ден преди две години. Беше ходила с Томас по-малко от месец и тъй като навършваше двадесет и девет години, той й направи двадесет и девет подаръка. Разбира се, повечето бяха съвсем дребни, като например кибрит с шарени клечки. Други пък бяха пълен боклук, като брокатеният лак за нокти и евтините обици, от които ушите й се възпалиха. Но времето, отделено от Томас да опакова индивидуално всеки подарък, я трогна до сълзи.

Тара въздъхна. Първата тръпка не можеше да трае вечно. Всеки го знаеше. В тъмнината тя обви ръце около него и се сгуши в прегръдките му. Във вените й се разнесе блажена топлина. Чувстваше се в безопасност и обичана в леглото с любимия мъж.

Глава 7

Въпреки че на другия ден бе събота, Кетрин трябваше да отиде на работа. Преди да излезе, звънна на баба си, която навършваше деветдесет и една години. Нямаше никакво желание да се обажда. Не заради рожденичката, разбира се. Кетрин обичаше баба си. Но докато набираше номера и чакаше телефонът в Нокавой да иззвъни, се помоли наум, както правеше винаги, да не вдигне майка й.

— Ало? — обади се задъханият глас на Делия.

Кетрин изпита познатото раздразнение.

— Здрасти, мамо!

— Кетрин! — ахна Делия. — Преди по-малко от пет минути говорех за теб. Нали, Агнес?

— Не — чу Кетрин гласа на баба си. — Не си говорила за нея. Освен ако не си го правила наум, което няма да ти е за пръв път.

— Наистина говорех за теб — настоя Делия. — Знаех, че телефонът ще звънне и ще те чуя. Винаги познавам. Имам дарба. Пророческа.

— Иска ти се — присмя й се Кетрин. — Знаеш, че винаги се обаждам на рождения ден на баба.

— Не я наричай „баба“. Името й е Агнес. А и откакто се роди, все ти повтарям да не ми викаш „мамо“. Казвам се Делия.

Семейството на Кетрин беше доста необичайно. Поне за Нокавой. Стълбът беше Делия, дива красавица навремето. Разбиранията й били доста либерални и през тийнейджърските си години убеждавала всеки, склонен да я изслуша (не че желаещите били много), колко задушаващо въздействие има католическата църква върху Ирландия. Нямала страх от нищо.

Един ден, когато била на седемнадесет, влязла в кухнята с мръсни ръце, разрошена коса и блеснали от радост очи.

— Какво си направила? — попитала Агнес в очакване на най-лошото.

— Хвърлях буци торф по свещеника, когато мина покрай мен с колелото си — отговорила Делия през смях.

Агнес се втурнала към прозореца и в края на улицата видяла отец Кримънд, който бясно въртял педалите. Целият гръб на палтото му бил омазан.

— Дръж се прилично! Ще ни навлечеш ужасни неприятности — сгълчала я Агнес, разтревожена, но и въодушевена.

— Това място се нуждае точно от неприятности — мрачно отвърнала Делия. — Само те ще го оправят.

Новината за замервания свещеник се разнесла светкавично. Жителите на града били безкрайно възмутени, а две яки матрони направо припаднали. Никога не били чували подобно нещо. Отец Кримънд споменал за инцидента по време на неделната служба и приканил паството си да се моли за бедното побъркано създание, което го нападнало.

— Детето заслужава съжаление, а не наказание — завършил проповедта си той.

Думите му разочаровали паството, което се надявало да стане свидетел на сериозно наказание.

Делия се превърнала в най-обсъжданата личност в енорията. Хората клатели глави, когато я видели, и казвали:

— На момичето на Кейси му хлопа дъската. Определено не е с всичкия си.

Остин, бащата на Делия, кротък като муха човечец, бил убеден, че дъщеря му е сменена при раждането. Останалите, които имали повече акъл, смятали, че Агнес му е изневерила преди години.

Делия продължила да се бунтува срещу установените порядки. Никой обаче не се присъединил към нея — всички били прекалено уплашени. И тъй като не й било забавно да се бунтува сама, през 1966 напуснала Нокавой и заминала за Лондон, където намерила много други начини да изразява недоволството си от реда.

Осъществявала революционните си идеи с помощта на секс и дрога, като се радвала на огромни количества и от двете. И за да не би някой случайно да се усъмни в искреността на бунтарката, Делия забременяла. На всичкото отгоре любимият й бил женен и не възнамерявал да изостави семейството си.

Но внезапно, за своя огромна изненада, Делия се уплашила. Чувствала се прекалено млада, самотна и ужасена. Проклинала деня, когато напуснала Ирландия. Съжалявала, че кракът й е стъпил в Лондон. Ругаела проклетия си характер. Защо не можела да се държи като съученичките си? Една пета от тях били постъпили в манастир. Защо не се страхувала от ада като другите?

Горкият й баща. Щял да се почувства задължен да я набие, а бил такава нежна душа. Но пък правилата си били правила. Остин обаче бил пощаден. Седмица след като Делия разбрала, че е бременна, получил инфаркт, докато събирал торф за огъня, и умрял. Както казваше Агнес, торфът носи само беди на семейство Кейси.

Докато се прибирала с влака за погребението на баща си, Делия репетирала оправданието си.

— Нов живот на мястото на стария. Татко почина, но неговото място ще бъде заето от нов човек.

Била ужасно нервна. Бунтарските принципи, които й се стрували толкова важни и ценни в Лондон, губели бързо значението си с приближаването към Нокавой.

Наложило й се да изчака, докато опечалените изплюскат всички сандвичи с шунка и опразнят бъчвата с тъмна бира, преди да съобщи новината на майка си.

— Мамо, ще имам бебе — заявила решително тя.

— Не се учудвам, дъще.

Агнес наистина не била изненадана. Знаела какви ужасии стават в забравени от Бога места като Лондон и стоически се подготвила да приеме последиците. Съжалявала единствено за това, че тя самата не могла да прекара известно време там. Не се била забавлявала отдавна. Всъщност още от войната.

Детето се родило в края на август 1967 година. И понеже било Лятото на любовта, Делия се изкушавала да дари рожбата си с име като Дъждовна капка или Лунен лъч, но Агнес решително се противопоставила.

— Дъщеря ти е градското копеле — напомнила й тя. — Ако не й дадеш прилично име, ще я превърнеш в посмешище.

Всички очаквали Делия да се върне в Лондон, но тя не го направила. Останала в Нокавои. Никой не разбрал защо, най-малко тя самата. Усещала, че решението й е свързано със страха, който изпитала, разбирайки, че е бременна. Това чувство не й било присъщо и нямала никакво желание да я обземе отново. Живеела с майка си в къщата, където била отгледана, и двете се грижели за детето. Успявала да свърже двата края. През лятото работела като барманка, карала и училищния автобус, тъй като шофьорът бил мъченик на чашката. Помагала и на майка си с кокошките, кравите и прибирането на реколтата във фермата им.

Делия била красива жена, но понеже я смятали за смахната, никой от местните мъже не изявил желание да поеме грижата за нея и дъщеря й. Останала си пряма и вироглава и всички странели от нея. Продължила да отстоява радикалните си политически идеи. Организирала масова демонстрация срещу американското нахлуване във Виетнам, която трябвало да се проведе в четири часа една събота пред железарския магазин на Тъли. Избрала си Къдравия Тъли за жертва, защото през петдесетте бил живял година и половина в Бостън. Единствените, явили се на демонстрацията, били Делия н двегодишната Кетрин. Агнес обяснила, че и тя иска да даде своя принос, но била заета с доенето на кравите. В пет без пет, тъкмо когато Делия се приготвяла да си тръгне, видяла да се приближават шест души. И вместо да я отминат с обидна забележка, както правели цял следобед хората от градчето, те спрели до нея. Била обзета от въодушевление. Но се оказало, че са приятели на Падраг Кронин, дошли да му помогнат да си купи стълба.

После Делия се захванала с петиция срещу апартейда и започнала да досажда на излизащите от неделната служба да я подпишат. Успяла да събере седем подписа — нейния собствен, на майка й, на дъщеря й, на Лудия Томи, на господин Доналд Дък, господин Мики Маус и господин Джон Ф. Кенеди.

В края на седемдесетте се влюбила в сандинистите и организирала разпродажба, за да събере пари за каузата им. Посетителите били само четирима, а приходите — две лири и десет пени.

Мечтаела в селото да има кризисен център. Понякога дори говорела как ще приютява в него измъчени и изнасилени жени, макар в Нокавой да нямало изнасилвания от петдесетина години.

Опитала се да преподава йога, но нямало желаещи. Отворила и магазин за сувенири, но стоката й не вървяла.

Обличала се в дълги хипарски рокли и се кичела с дървени бижута. Претендирала, че има ясновидски способности. Карала Кетрин да я нарича Делия и й обяснявала, че не е длъжна да ходи на училище, нито да посещава църковните служби. Кетрин научила всички подробности за възпроизводителната система, преди да се научи да си връзва връзките на обувките.

Естествено Кетрин също се разбунтувала. Станала чиста, спретната, почтителна, старателна и съвестна. Била послушна, не задавала излишни въпроси, правела каквото й наредят монахините в училище, знаела Светото цисание наизуст и разправяла на всички, че първото й причастие било най-щастливият ден в живота й. Делия се отчаяла.

— Да видим какво ще стане, когато влезе в пубертета — изхлипала тя, но не губела надежда. — Гените ще надделеят. Все пак тя е моя дъщеря.

Но Кетрин била дете и на баща си.

Вярна на либералните си принципи, Делия не надрънкала на дъщеря си куп лъжи как баща й е загинал трагично при катастрофа. От ранна възраст Кетрин знаела, че баща й е смотан страхлив буржоа на име Джеф Мелъди, който вкарал майка й в леглото с помощта на дрога и празни обещания, че ще напусне жена си.

Любовта към Джеф Мелъди отдавна била умряла, но Делия редовно обещавала на Кетрин, че ако иска да се види с баща си, ще направи всичко възможно да й помогне.

Разбира се, голяма част от хлапетата се подигравали на Кетрин, че няма баща. Особено, когато Тара не била наоколо, за да я защити. Но Кетрин отвръщала с възхитително спокойствие, когато съучениците й, нервно очакващи завръщането на Тара, започвали да викат:

— Нямаш си татко! Нямаш си татко!

— Как може да ми липсва нещо, което никога не съм имала? — питала мъдро тя и се усмихвала загадъчно.

Децата се вторачвали объркано в нея и млъквали. Защо Кетрин не плачела? Защо те се чувствали глупаво? И къде Тара Бътлър се била научила да се бие така?

Години по-късно, след като сърцето й било разбито за пръв път, Кетрин решила, че иска най-после да се види с баща си. Делия охотно й дала последния му известен адрес.

— Отпреди двадесет години е, но предполагам, че още живее там — казала тя и добавила презрително: — Беше такъв тип човек.


Агнес взе слушалката и си поговори с Кетрин. Благодари й за двата еднакви копринени шала, които й бе изпратила.

— Свършиха ми чудесна работа — каза тя.

Това си беше чиста истина. Бяха се оказали невероятно полезни предишната вечер, когато паднаха пантите на вратата на кокошарника и трябваше да я вържат с нещо.

— Как е в Лондон? — попита Агнес с копнеж. — Все още ли е такъв безбожен град?

— Разбира се, бабо — ентусиазирано отговори Кетрин. — По-ужасен от когато и да било. Защо не ми дойдеш на гости, за да се увериш?

— А, не — възрази Агнес. — Може да не се окаже толкова лош и да се разочаровам. Не, по-разумно е да си седя тук и да си фантазирам.

Глава 8

Кетрин излезе от старата тухлена сграда, на чийто първи етаж се помещаваше апартаментът й. Мотористът, който минаваше по улицата, едва не се преби, докато я зяпаше. Изглеждаше чиста и свежа в сивия си костюм. Всяко косъмче от косата й си бе на мястото. Видът й бе безукорен както винаги. На тротоара спря и се загледа с гордост в любимата си светлосиня „Карман Джиа“. Обичаше много колата си и дори би я целунала, ако не се страхуваше, че някой съсед може да я види.

Околните често се учудваха, че Кетрин притежава толкова стилна кола. Не осъзнаваха, че тя бе от хората, които се целят нависоко. Е, когато въобще решаха да се целят.

Освен това се изненадваха, че е собственица на толкова ненадеждна кола. Тя бе единственото несигурно нещо в целия й грижливо подреден живот. Но Кетрин бе влюбена в синята красавица, макар че банковата й сметка бе пострадала сериозно покрай нея. Налагаше й се да посещава сервиза твърде често и се шегуваше с автомонтьора Лайънъл, че ще кръсти първото си дете на него. Той се почувства много поласкан и Кетрин реши да не споделя, че въобще не възнамерява да ражда.

Обикновено не шофираше до офиса, но беше събота и движението не бе претоварено. Изненада се приятно, когато успя да паркира точно пред „Брийн Хелмсфорд“ — рекламната агенция, където работеше като счетоводител.

— Благодаря ти, Боже! — прошепна тя. — Това е истинско чудо.

Хората се изненадваха и когато научаваха, че Кетрин работи в рекламна агенция. Не я считаха за достатъчно динамична и напориста. Беше прекалено сериозна и резервирана. За щастие работата й като счетоводител не изискваше див ентусиазъм или остроумни фрази от рода на „Хайде да проснем това на въжето и да видим дали котката ще го хареса“. Точно обратното. Задачата й бе да ограничава излишните разходи, да настоява за разписки от таксита, да пита защо някой иска да му осребри сметката за уикенд за двама в луксозен хотел, където са поръчани девет бутилки шампанско, и да обяснява, че не е редно да държиш да ти изплатят и сметката от ресторанта, и разписката от кредитната карта на една и съща вечеря. И макар подобни дреболии да не влизаха в задълженията й на главен счетоводител, тя не вярваше, че помощниците й ще могат да се справят с мошениците.

— Добро утро, Кетрин! — поздрави я портиерът Дезмънд. — Тормозят те да идваш и през уикенда, а?

Но вместо мрачното кимване или гневната тирада, с които му бяха отговорили останалите служители, Дезмънд бе изненадан от безразлична усмивка.

— Е, все някой трябва да свърши работата — каза Кетрин спокойно.

Дезмънд се стъписа.

— Странна риба — промърмори той. — Явно не я чака млад мъж. Защо иначе ще идва с удоволствие на работа в събота? Е, това не е живот за младо момиче.

„Брийн Хелмсфорд“ бе малка агенция според стандартите в рекламния бизнес. Имаше седемдесет служители, натъпкани в два гигантски офиса, в които само шефовете бяха отделени със стъклени прегради.

Кетрин не беше първа. Освен помощниците й Бренда, Кармайн и Хенри, се виждаше и групичка „творци“, които се смятаха за истинския персонал и страняха от бандата бюрократи, стиснали здраво юздите на разходите. Творците, издокарани по последна мода, в момента довършваха презентацията, която щяха да изнесат в понеделник пред компания за производство на тампони. Виждаха се безброй образи на усмихнати момичета, кацнали на Луната или на фона на жълт пейзаж, който представляваше планетата Венера. Музикалното оформление бе „Свобода“ на Джордж Майкъл. Мотото на рекламата бе „Най-добрият женски продукт във Вселената“.

За рекламите на тампони съществуваха две установени правила: за продукта се говори само с евфемизми и никъде не се появява червено.

Всички автоматично вдигнаха глави, когато Кетрин влезе в офиса, но щом видяха, че е тя, отново се наведоха. Не беше особено популярна сред колегите си. Не ходеше да се напива с тях няколко пъти седмично, нито пък спеше с някого от мъжете, затова те просто забравяха за съществуването й.

Сексът стоеше на едно от първите места в списъка с дейности на „Брийн Хелмсфорд“. И тъй като често се оказваше, че някой е спал с всичките си колеги от противоположния пол, пристигането на нов служител внасяше повече оживление, отколкото получаването на нова поръчка. За щастие творците бяха уволнявани и заменяни с такава скорост, че в компанията винаги имаше свежа кръв и нови тела, с които да си легнеш.

Наричаха Кетрин „Снежната кралица“. Тя го знаеше и единственото й възражение бе, че творците в една рекламна агенция би трябвало да проявят повече въображение.

Шефът на тампонената поръчка Джо Рот стоеше сред петима творци, които говореха разпалено, без да се изслушват един друг.

— Всеки знае, че можеш да скачаш с бънджи, ако носиш тампон.

— Да, но бънджи скоковете вече не са на мода.

— В момента е модерно кацането на някоя планета в Космоса.

Джо проследи с поглед как Кетрин отиде до бюрото си и включи компютъра.

— Добра работа, момчета! — похвали ги той. — Дори аз бих си купил от тези тампони. Направо ми се иска да имах мензис. А сега ни моля да ме извините. Време е за ежедневното ми разочарование.

Джо Рот бе изключително заинтригуван от Кетрин. Работеше в „Брийн Хелмсфорд“ едва от три седмици, което в рекламните агенции бе цяла вечност. Обикновено периодът бе предостатъчен да получиш страхотна поръчка, да те повишат два пъти, да те хванат в леглото с жената на шефа, да загубиш сериозна поръчка и да те уволнят. Естествено Джо смяташе, че зл три седмици би трябвало да постигне известен напредък с Кетрин, но вече не бе толкова сигурен.

През първия му работен ден Фред Франклин, дебел четиридесетгодишен пияница от Ланкастър, който му се падаше шеф, го отведе настрани. Първо се поинтересува кой е любимият отбор на Джо — беше „Арсенал“. После му каза няколко мъдри думи за новата работа: къде се намира машината за кафе, как да раздува разходите си и най-важното — кои жени си заслужава да сваля.

— Ето например Мартини — каза Фред, като посочи висока червенокоса зъбла. — Всеки може да се уреди.

— Мислех, че името й е Саманта — учуди се Джо.

— Технически погледнато е така — призна Фред. — Но я наричаме Мартини, защото е готова по всяко време и на всяко място. Страхотна е — ухили се той. — Би направила всичко. Абсолютно всичко! И никога не иска разните тъпотии, за които настояват повечето жени.

— Имаш предвид цветя и бонбони?

— Имам предвид телефонни обаждания или пък да помниш името й. Просто си пада по секса. Би те оставила дори да гледаш телевизия, докато го правиш. Страхотна е! — повтори Фред, после изрече най-голямата похвала, която би могъл да даде за жена. — Тя е като мъж с цици. А Флора — посочи той дребна жена с руси къдрици — прави чудеса с масло за масаж и хавлиена кърпа, но е малко смахната. Звънна на жена ми и й каза…

— Мислех, че името й е Кони — прекъсна го Джо.

— Така е — потвърди Фред. — Но я наричаме Флора, защото…

— … лесно се разтваря — сухо довърши Джо.

Фред му се усмихна доволно.

— Бързо загряваш! Смятам, че тук ще ти хареса, синко.

Джо не беше толкова сигурен.

— А какво ще кажеш за счетоводителката Кетрин? — попита небрежно той.

— Коя?

— Нали знаеш, онази слабичката сладурана, дето вечно носи костюми.

— Сладурана? — обърка се Фред. — Слабичка? Да не говориш за Лоло? — посочи той тъмнокосо, изключително мършаво момиче. — Не си падам по нея. Е, накарай я да направи онова нещо с пастата за зъби, докато ти смуче пишката. Но те предупреждавам, че не гълта. Страхува се да не надебелее.

— Мислех, че името й е Диърдри.

— Така е — потвърди Фред. — Прякорът й е Лоло, защото вечно е депресирана. Ревлива крава. Но поне не може да хленчи, докато ти прави свирка.

— Разбирам — кимна Джо, — но нямах предвид нея, а малкото ирландско момиченце.

Фред бе толкова шокиран, че едва проговори:

— Тази ли бе! — каза той накрая. — Тази суха стара чанта!

— Великолепна е — изненадано отвърна Джо.

— Великолепна, ако го прави великолепно — възрази Фред. — А тя не прави абсолютно нищо! Не бих си губил времето с нея, синко. Има толкова готини мацки, от които да избираш. Аз лично смятам, че Кетрин е лесбийка.

— Защото не иска да се чука с теб ли?

— Не само с мен — изръмжа Фред. — Не излиза с никого. Тя си е чиста загуба на време. Погледни й дрехите! Прилича на монахиня, по дяволите!

Кетрин винаги идваше на работа в елегантни делови костюми и бели блузи. Някои от другите жени в „Брийн Хелмсфорд“ също носеха костюми, но техните бяха секси, модерни, в ярки цветове и с къси поли. Кетрин обаче не искаше да рискува и полата й винаги бе съвсем малко над коляното.

Но Джо бе забелязал истинската жена под строгите костюми. Леката издутина под полата издаваше, че носи колан и жартиери, а не скучни чорапогащници, А и понякога, когато седеше срещу нея и тя му се караше, че не е запазил сметката от ресторанта, мярваше и дантела под спретнатата бяла блуза. Тогава твърдо решаваше да загуби още някоя сметка. Сега, за единадесети пореден път, той отиде при нея и седна на крайчеца на бюрото й.

Джо беше около метър и осемдесет и пет, със слабо и стегнато тяло. Дрехите му стояха великолепно и винаги изглеждаше елегантен и стилен. Днес носеше черни джинси и фланелка с дълги ръкави. За да го вижда добре, Кетрин трябваше да се наклони силно назад.

— Добро утро, Кети! — поздрави я той с широка усмивка. — Какво те води тук в събота?

Кетрин се втрещи от фамилиарното Кети. В службата винаги поддържаше дистанция. Никой не си позволяваше да я нарече Кети, Кет или Кити. Винаги си беше просто Кетрин. Всъщност би предпочела да я наричат госпожице Кейси, но знаеше, че това е невъзможно. В „Брийн Хелмсфорд“ отношенията бяха неофициални и към никого не се обръщаха с фамилията му. Дори изпълнителният директор настояваше да го наричат Джони.

Обръщаха се на фамилия само към чистачката — сурова на вид пушачка със зловеща кашлица, която вечно се оплакваше от хаоса. Всички се страхуваха от нея и не смееха да фамилиарничат. Тя беше родена да бъде госпожа Тайфорд.

Кетрин възнагради Джо със заплашителен поглед четвърта степен. Ужасяващ поглед, който изпълваше мъжете с неочакван ужас. Беше само на няколко степени от погледа „Медуза“ и понякога дори тя самата се плашеше, докато се упражняваше пред огледалото. Но преди да успее да му обясни с леден тон, че никой няма право да съкращава името й, Джо попита дружелюбно:

— Зъб ли те мъчи? Лоша работа! Или пък имаш нещо в окото?

— Нито едното, нито другото — промърмори Кетрин, като отпусна лицевите си мускули.

— И защо си тук днес?

— Обикновено не работя през уикендите — учтиво обясни тя, — но е краят на счетоводната година и съм много заета.

— Страшно ми харесва акцентът ти — усмихна се лъчезарно Джо. — Бих могъл да го слушам цял ден.

— Страхувам се, че никога няма да имаш тази възможност — хладно отвърна Кетрин.

Джо я погледна шокирано, но продължи смело:

— Значи няма смисъл да те каня на обяд?

— Никакъв — лаконично отговори тя. — Защо не ме оставиш на мира?

— Да те оставя на мира? Ще ти обясня нещо. Веднъж един мъдър човек казал следното… чакай да се сетя как точно беше… а, да! „Влязла си ми под кожата!“

— Така ли? Е, аз пък ще ти отговоря с думите на един от любимите ми герои, великия хуманист Рет Бътлър: „Честно казано, скъпа, и пет пари не давам.“

— Ах, толкова си жестока! — ахна Джо и се залюля пред бюрото й, сякаш бе намушкан в гърдите.

Кетрин го погледна презрително.

— Извини ме, но имам доста работа — каза тя и се завъртя към компютъра си.

— Добре, какво ще кажеш за едно питие след работа?

— Коя част от „не“ не разбираш? „Н“-то или „е“-то?

— Разбиваш ми сърцето.

— Добре.

Той я погледна възхитено.

— Ти си най-интересната жена, която някога съм срещал.

— Значи би трябвало да се срещаш с повече хора.

Джо бе достатъчно интелигентен, за да разбере, че само си губи времето.

— Нямам повече въпроси — каза той делово като млад амбициозен адвокат.

Надяваше се, че Кетрин ще се засмее, но тя не го направи. Джо реши, че трябва да се оттегли.

— Ще отида да се погрижа за тампоните си — ухили се той. — Но както казва великият философ Арнолд Шварценегер: „Ще се върна!“

С весела усмивка Джо се отправи обратно към колегите си. Да, Кетрин определено се отпускаше. Бе станала по-разговорлива. С тази скорост след десетина години можеше и да му се усмихне.

Кетрин видя как се отдалечава. Знаеше, че се е държала незаслужено жестоко. Виновно си помисли, че все пак би могла да пийне с него. Не! В никакъв случай! Какво стана последния път, когато излезе с мъж? А предпоследния?

— Давай, момиче! — чу Кетрин гласа на Кармайн. — Той е страхотно гадже!

Кетрин се завъртя, за да й се скара, но Кармайн я изпревари:

— Знам, знам. Трябва да си затворя голямата уста и да се залавям за работа.

По-късно през деня Джо видя как Кетрин се приближава към светлосинята „Карман Джиа“, отваря вратата, настанява малкото си дупе вътре и потегля. Втренчи се в нея като омагьосан и възхищението му нарасна десетократно. Жена с хубаво тяло бе нещо чудесно, но жена с хубава кола…

Глава 9

— Облечи си червената рокля — нареди Томас. — Изглеждаш много секси в нея.

— Но нали отиваме само на кино? — промърмори недоволно Тара.

Бе изминало доста време, откакто бе носила роклята, и се страхуваше, че излишните й килограми са се увеличили доста.

— Е, хайде де!

— След като се наядем — обеща тя с надеждата, че Томас ще забрави за роклята. — Вечерята е сервирана! — съобщи жизнерадостно Тара и го поведе към осветената със свещи маса.

— Овчарски пай? — попита Томас подозрително.

— Изненадата е, че моят е 127% лишен от мазнини, а твоят е обикновен.

— Страхотно!

— Спри телевизора, моля те.

— Ама дават „Гладиатори“!

— Добре тогава.

Изгледаха „Гладиатори“ на светлината на свещите и мълчаливо си изядоха вечерята. И понеже този път Томас не спомена каква страхотна мадама е Улрике Джонсън, Тара си позволи да се усмихне и да каже:

— Истинска романтична вечеря. Би трябвало по-често да го правим.

След кексчетата (без мазнини за Тара и обикновен за Томас) той отново я помоли да си облече червената рокля. Обзета от мрачни предчувствия, тя влезе в спалнята и откри, че наистина е надебеляла от последния път. Глътна си корема и се завъртя пред Томас.

— Я да те видя! — гордо се усмихна той.

Очите му пробягаха по нея и се спряха на корема й. Тара сведе очи и забеляза, че роклята е прекалено опъната отпред. Но пък нямаше начин да го глътне още. Отчаяно се замоли Томас да не изпадне в обичайните си нервни кризи заради теглото й. Размерите на тялото й я притесняваха, но той се дразнеше още повече, а лошите му настроения бяха пословични.

— Изглежда различна — отсъди Томас, объркан и ядосан.

Преди две години, когато започна да излиза с Тара, Томас не можеше да повярва на късмета си. Даде й изключително високи оценки за русата коса, пищния бюст и тънките талия, ханш и крака. Като по-голяма част от възпитаните от таблоидите мъже той имаше високи стандарти и изградена представа относно качествата на идеалната жена.

Но щом отново стана нечие гадже и мъката от раздялата с Аласдър намаля, апетитът на Тара се възвърна. Бързо качи изгубените килограми и Томас горчиво се разочарова. Защо жените вечно го наскърбяваха? Опитвайки да върне изгубеното съвършенство, той влагаше много време и енергия в отслабването на Тара. Настояваше да тича, предлагаше й да тръгне на фитнес, караше я да се чувства виновна, когато хапнеше нещо, макар той самият да не беше фиданка. Лелките в стола на училището, където работеше Томас, вечно недоволстваха.

— Внимавайте с него! — напомняше една от тях.

— Особено в четвъртък, когато сервираме пържоли.

— Ще изплюска и порциите на хлапетата, ако реши, че никой не го гледа.

Но въпреки собствената му закръгленост обичта на Томас към Тара намаляваше с увеличаването на килограмите й.

— О, Тара! — изсумтя той, като оглеждаше червената рокля от всички страни, — Приличаш на бременна. А беше толкова секси, когато се запознахме!

— Не бях чак толкова секси — засмя се тя.

— Беше! Ако сега те видех за пръв път, нямаше да искам да имам нищо общо с теб!

— Не те виня — отвърна нежно тя. — И аз самата не бих искала да имам нещо общо със себе си.

— Изглеждаш като в шестия месец — изруга той, като кимна към корема й.

— По-скоро в седмия — ухили се тя.

Томас обаче не се засмя и тя реши да го подразни.

— Ще е страхотно, ако открием, че наистина съм бременна, нали? Какво ще правим тогава?

Надяваше се да разведри мрачното му настроение. Обикновено успяваше. Но не бе очаквала, че той ще извика „Ние?“ така, сякаш никога преди не бе чувал тази дума.

— Ние ли? — повтори Томас изненадано. — Ние какво ще правим?

— Да, ние — потвърди тя и се усмихна на тъпотата му. — Двамата отговорни за забременяването.

Томас отвърна решително:

— Не искам да имам нищо общо с това!

— Безсънни нощи, мръсни пелени — игриво му намигна Тара. — Кой би те обвинил? Горкото дете вероятно ще умре от липса на грижи.

Надяваше се, че разговорът ще приключи с това, но Томас повтори със същия заядлив тон:

— Не искам да имам нищо общо с това!

Тара знаеше, че е по-разумно да си замълчи, но не можа да се сдържи и попита приглушено:

— Какво имаш предвид?

— Това, което казах. Няма да имам нищо общо.

Тара се стресна. Искаше само да се пошегува, но Томас не се смееше.

Забрави за станалото, каза си тя. Остави го на мира. Не отваряй врати, които не можеш да затвориш. Томас не говори сериозно. А ако наистина е сериозен, хич не ти и трябва да го знаеш.

— Искаш да кажеш, че няма… — Успя да спре, преди да изрече думите „да се ожениш за мен“. Беше подплашила Аласдър с тази идея и се бе заклела, че няма да допусне същата грешка с Томас. Затова довърши с измъчен глас: — … да ме подкрепиш?

Томас се отпусна на канапето и се вторачи в нея. Тара съжали, че въобще си бе отворила устата. Обзеха я ужасни предчувствия.

— Не знам — равнодушно отговори той.

Сърцето й заби лудо. Заля я вълна от леден страх.

— Убедена съм, че ще останеш до мен и ще ми помагаш — прошепна отчаяно тя. Томас отново се втренчи в нея.

— Не мисля, че бих искал да го направя — отвърна сериозно той, сякаш току-що го бе осъзнал.

Нищо чудно, опита да се утеши тя. Томас не вярва в брака. И как би могъл след онова, което се е случило между родителите му?

Тази мисъл обаче не я успокои.

— Но ти ме обичаш — настоя Тара.

— Да, но…

— Ще ми даваш ли пари за детето? — прошепна дрезгаво паникьосана, сякаш наистина очакваше бебе.

— Тара, ти печелиш два пъти повече от мен — напомни й той с горчивина.

— Така е — призна тя засрамено.

Възцари се тишина. Напрежението стана непоносимо.

В главата на Тара запрепускаха кошмарни въпроси. Какво означаваше всичко това? Какво бъдеще имаха двамата с Томас?

— А ако ти не… — започна Тара, но бързо замълча. Защо да отваря кутията на Пандора?

— Този разговор е налудничав — възкликна тя и се усмихна насила, за да закърпи положението, преди Томас да е забелязал нещо. — Дебела съм, но не и бременна. Няма за какво да се притесняваме.

Томас я гледаше странно. Объркано. Май и той започваше да си задава въпроси. След малко отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо.

— Време е да вървим — изпревари го Тара. — Ще изпуснем филма.

Томас се поколеба, но докато си поеме дъх, опасната светлина в очите му изгасна.

— Добре — кимна той и я прегърна, — да вървим.

Не говориха повече по въпроса. Но след филма, вместо да отидат на купон или в някой клуб, както правеха обикновено, се прибраха у дома, гледаха телевизия, пушиха и мълчаливо изпиха бутилка вино. След като виното свърши, Тара отиде в кухнята и тайно си забърка един джин с тоник. После още един, и още един. Изгълта количество алкохол, което можеше да събори и слон, но не се почувства по-щастлива.

По-късно през нощта, докато Томас хъркаше до нея, тя започна да прави пиянски планове. И макар да не й се искаше да си припомня отминалата вечер, знаеше, че й бе отправено предупреждение. Очевидно трябваше повече да се старае да ощастливи измъчения си и наранен любим.

Можеше да го направи. В началото той бе луд по нея. Господи, как й се искаше да върне онези прекрасни дни, когато Томас непрестанно се усмихваше и й повтаряше колко е забавна. Дните, когато правеха секс непрекъснато. Тогава Томас й казваше, че не бил виждал момиче с по-хубава фигура, а тя се чувстваше обожавана и силна.

Не разбра кога точно бяха тръгнали по лошата пътека, но това бе само временно. Очакваха ги по-добри времена. Просто трябваше да се старае повече.

Тара стисна зъби и се закле, че наистина ще отслабне. И тъй като той се дразнеше, че пилее пари, щеше да спре да харчи като луда. Щеше да си купи секси бельо. Евтино секси бельо, разбира се, щом щеше да пести. Щеше да се превърне в изкусна съблазнителка, да го поваля на пода, когато се прибира от работа, и да правят див секс в коридора. Щеше да му готви прекрасни вечери, а тя самата нямаше да хапва нищо.

Вторачи се в тъмнината, напрегна мозъка си и се опита да измисли нещо специално. Какво беше най-хубавото, което някой някога бе направил за нея? Всъщност, доколкото си спомняше, тогава бе едва на девет години. Беше молила майка си да й купи дънкова пола и елече като онези, които бе видяла в „Джаки“, но Фиделма Бътлър, която вечно беше без пари, просто не можеше да си го позволи. Вместо това отиде с автобуса до Енис и купи кройки и дънков плат, за да ушие на ръка полата и елечето. Изработи ги точно според указанията на Тара, чак до двойните оранжеви тегели. Това беше най-прекрасното нещо, което някой бе правил за Тара. И дори когато баща й вдигна очи от вестника си и каза презрително „И в коприна да облечеш коза, пак ще си остане коза“, не можа да помрачи радостта й от новите дрехи.

Томас едва ли щеше да се зарадва, ако му ушиеше на ръка дънкова пола и елече. Но идеята да му подари някаква дреха й хареса и внезапно реши какво да направи. Щеше да… да… му оплете пуловер!

Глава 10

На следващата сутрин Тара се събуди прекалено рано. Нещо не беше наред. Тежък махмурлук. Вече съм твърде стара за пиянства, помисли си тя, докато гълташе шепа болкоуспокоителни. Постепенно болката изчезна, но мрачното предчувствие за приближаваща катастрофа я последва от спалнята към банята и кухнята.

Въпреки снощния си обет да мине на диета Тара изпита вълчи глад. Махмурлукът винаги й действаше по този начин. Някои хора не можеха да погледнат храна след тежко пиянство, но тя имаше чувството, че никога в живота си не е хапвала нито залък. Стомахът й къркореше. Копнееше за въглехидрати. При мисълта за препечени филийки усети прилив на адреналин, още малко и щеше да полети.

Предпазливо затвори кухненската врата, за да не усети Томас с какво се е захванала, и пъхна две филийки в тостера. Побесняла от нетърпение, се втренчи в него, сякаш искаше да му внуши да побърза. Ако веднага не сложеше нещо в устата си, щеше да си изгризе ръката. Но в шкафовете имаше само спагети, консервирани домати и котешка храна. Томас отдавна бе прочистил кухнята от бисквити и чипс, опитвайки се да премахне съблазните от погледа на Тара.

Най-после филийките изскочиха и тя с треперещи ръце намаза едната със сирене, а другата — с конфитюр. Докато ги тъпчеше в устата си, пъхна още две в тостера. После още две. Оргия с прекрасни препечени филийки и тя се почувства в рая. Филийки с фъстъчено масло, със сирене, с конфитюр.

Цялата в трохи, тя поглъщаше филийките, облегната на кухненската врата и наострила уши, за да не пропусне ставането на Томас.

На кухненския прозорец се появи някой и Тара подскочи стреснато. После осъзна, че проклетата Берил бе вперила презрително зелените си очи в нея. Тарай показа среден пръст и се върна към препечените филийки, но когато протегна ръка да сложи следващите в тостера, откри, че хлябът е свършил. О, Господи! Беше изплюскала целия пакет! Томас щеше да забележи и да се почуди какво е станало. Обзе я моментна паника, но Тара бързо я прогони. Проблемът не беше нерешим, нали? Просто трябваше да излезе и да купи хляб, преструвайки се, че отива за вестници. Ако пакистанската бакалия на ъгъла не беше отворена, макар бедните хорица да се трудеха неуморно, за да си изкарат хляба, щеше да се завлече до денонощния магазин. Облече се тихо, за да не събуди Томас, и излезе в мъгливата влажна утрин под подозрителния поглед на Берил. Нямаше да се учуди, ако проклетата котка я издадеше.

Бакалията не работеше, затова отиде до денонощния и купи хляб и вестници. Внезапно осъзна, че си купува и три понички — една шоколадова и две с карамел, които изяде по нреме на бавната си разходка към къщи. Изхвърли опаковките им в кофата за боклук на съседите. Изтръска трохите от дрехите си, прокара език по зъбите си, за да премахне издайническите следи, и събра сили да влезе в апартамента.

Томас още не беше станал, което означаваше, че може да продължи да яде колкото си иска. Но лудостта й бе преминала. Плюскам свирепо само заради махмурлука, утеши се Тара и запали цигара. Ще започна истинска диета от утре, а и днес ще се постарая да не ям повече. Седна до кухненската каса и се опита да прочете вестника. Беше ужасно да се събудиш толкова рано в студена и влажна неделна сутрин през октомври. Би могла да си легне отново с вестника в ръка, но се страхуваше да не събуди Томас. И тогава внезапно осъзна защо настроението й беше толкова лошо. Виновни бяха снощните приказки на Томас.

В същия миг стомахът й се сви, но този път не от глад, а от притеснение. С решителност, породена от ужасния страх, тя се опита да разсъждава трезво. Какво от това, че Томас не искаше да забременее? И тя самата не го желаеше. Двамата просто бяха дрънкали безсмислени дивотии. Голяма работа!

Разговорът им нямаше нищо общо с проблемите с Аласдър. Та тя живееше с Томас! При това той й беше предложил да се нанесе при него. Можеше ли да иска още доказателства за любовта му? Е, подозираше, че очите му бяха заблестели при мисълта за спестените пари от ипотеката, а не от силна страст, но какво от това?

Беше залагала само на сигурно през последните две години. Никога не притискаше Томас, дори не споменаваше думата „брак“. Ако продължаваше в същия дух, накрая всичко щеше да се нареди. Нямаше защо да се тревожи. Томас я обичаше и този път щеше да се получи. Никой не го удря гръм два пъти.

Реши да звънне на майка си, защото искаше да поговори с някого, който я обича, но попадна на баща си.

— Майка ти я няма — съобщи той с обичайния си мрачен тон.

— Къде е отишла толкова рано сутринта?

— А ти къде мислиш, езичнице?

Тара изпита още по-голяма нужда от обич и звънна на Кетрин. Не се страхуваше, че и тя може да е отишла на църква.

— Не те събудих, нали?

— Няма проблеми — отговори Кетрин. — И без това трябва да ходя на работа.

— В неделя? Горките рекламаджии!

— Обикновено не работя в неделя, но идва краят на счетоводната година.

— Чувствам се ужасно — оплака се Тара.

— Витамин С и освежаваща разходка — посъветва я Кетрин.

— Гълтам аспирините като бонбони, но не ми помагат много. Всъщност нямах предвид махмурлука, макар че е кошмарен.

— Какво става?

— Не мога да ти обясня сега, защото ще закъснееш за работа. Исках само да те питам нещо. Никой не го удря гръм два пъти, нали?

— Знаеш, че е възможно — каза Кетрин с най-нежния си глас, тъй като разбра, че става дума за нещо важно. — Спомни си как покривът на Били Куили изгоря, а после, две години по-късно, когато включи тостера си по време на друга буря, и той самият се опече.

— Нямах предвид буквално — изхленчи Тара. — Но все пак ти благодаря.

— Съжалявам — утеши я Кетрин. — Кажи ми какво не е наред.

— Може и да няма нищо.

— Ела довечера у нас.

— Благодаря за поканата. Страхотна си!


Кетрин отгатна за какво става дума. Никога не бе смятала, че връзката с Томас ще продължи повече от няколко месеца, и вече от две години очакваше раздялата.

Не хареса Томас още от самото начало. Разбира се, беше доволна, че Тара има ново гадже, защото бе станала свидетел на дивата й мъка след раздялата с Аласдър. Да не споменаваме и факта, че колкото и добър приятел да си, никак не е лесно да живееш в един апартамент с истерична жена, чието сърце е било разбито.

Но инстинктът й подсказа, че Томас не е подходящ за Тара.

— Струва ми се, че Тара си е хванала ново гадже — промърмори Финтан, когато за пръв път видя как Тара и Томас се целуват страстно в кухнята на Доли, забравили, че на света има и други хора, освен тях.

— Аха — изсумтя Кетрин в потвърждение.

— Какво има?

— Не знам. Може да е заради кафявите му джинси.

— Кафявото е модерно в момента.

— Но джинсите са ужасни! А и ризата му е кафява.

— Не се настройвай против кафявото — посъветва я Финтан. — А и може да е свестен човек.

Но по-късно, когато се прибираше с Тара, Кетрин и Лив, Томас отказа да даде своя дял от сметката за таксито.

— Не — твърдо заяви той. — Ако не бях с вас, щяхте да си я платите. Тъпо е да печелите от мен. Казвам каквото виждам.

Кетрин избухна в смях. Може би Томас наистина беше готин.

— Казвам каквото виждам? Страхотно! — извика тя и продължи с насечен йоркширски акцент. — По-добре не им се давай! Където има дим, има и огън! Не получаваш нещо срещу нищо! Влюбена съм в тези северняшки изрази. Има ли още?

Внезапно осъзна, че Тара, Томас и Лив са притихнали, и в същия момент приятелката й изсъска:

— Затвори си голямата уста!

Тогава разбра, че Томас не се шегува. В напрегнатата тишина Тара плати на таксиджията. А докато Кетрин гледаше как Томас влиза в апартамента им и потегля направо към спалнята на Тара, й се струваше, че ще се пръсне от възмущение.

„Казвам каквото виждам“ бе любимият израз на Томас. А това, което виждаше, рядко му харесваше. И той винаги казваше тежката си дума.

В деня след запознанството му с Тара, когато всички се бяха проснали удобно във всекидневната, Кетрин реши, че е време да поразтребят малко, макар да знаеше, че ще има възражения.

— Трябва да сваля това бреме от гърдите си… — започна Кетрин.

— Наричаш това гърди? — грубо я прекъсна Томас.

Тара избухна в толкова силен смях, че дори Томас се сконфузи. А когато Кетрин се съвзе от шока и се опита да възрази, той отново я прекъсна.

— Вярно е, нали?

— Не това е важното — ледено му обясни Кетрин. — Признак на лошо възпитание е да…

— Но е вярно, нали? — упорито повтори той. — Нямаш цици. Това си е факт и няма да те лъжа.

— Никой не ти е искал мнението — отвърна тя.

— Не можеш да понесеш истината, а? — ухили се презрително той. — Прекалено си крехка. Казвам каквото…

— … каквото виждаш — довърши Кетрин вместо него. — Знам.

За броени дни Томас успя да обиди всички приятели на Тара. Нарече Лив „великанка“ и ужасно я разстрои. А когато го запознаха официално с Финтан, колебанието му да се ръкува с него и скоростта, с която след това си избърса ръката в джинсите, им показаха ясно, че великият Томас не одобрява хомосексуалистите.

По-късно обидите му се насочиха към Тара и останалите го намразиха още по-силно. Но Тара вече бе влюбена. Томас я бе спасил точно когато й се струваше, че ще остане стара мома за цял живот. Не можеше без присъствието му и правеше всичко възможно да се съобрази с мнението му.

Месец след първата им среща Тара спомена пред прияте лите си, че Томас се дразни от няколкото излишни килограма, които бе качила.

— Това е ужасно! — шокирано извика Лив. — Би трябвало да те обича въпреки дребните недостатъци.

— Но той ми го казва само защото държи на мен — защити го Тара. — И е прав. Качила съм няколко килограма. Но ще ги сваля.

Лив гневно стисна юмруци.

— След онова, което Аласдър ти причини, самочувствието ти се изпари. Томас е грубиян, не го слушай.

— Е, стига де — меко каза Тара. — Знам, че те засегна за височината ти. А Кетрин е обидена, понеже се подигра с гърдите й, но той просто е откровен. Не е ли освежаващо да си с човек, който ти казва истината право в очите?

Точно в този миг Кетрин реши, че ще се изнесе от апартамента и ще си купи собствен.

— Харесвам категоричните му убеждения — призна Тара. — Възхищавам се на начина, по който ги отстоява. Не мислите ли, че убедеността в собствената му правота го прави секси? А като говорим за секс, той е истински звяр в леглото, готов е денонощно… Добре ли си, Кетрин? Страхотно се изчерви.

— Добре съм — промърмори Кетрин, но щеше да закрещи, ако отново й се наложи да слуша какъв добър любовник е Томас.

— Освен това — върна се Тара към основния проблем — Томас не е виновен, че понякога наранява хората.

Забелязала скептичните им изражения, тя им разказа как майка му го изоставила на седемгодишна възраст.

— Вероятно ако нашите майки ни бяха изоставили на такава ранна възраст, и ние щяхме да казваме каквото виждаме.

Финтан и Лив се опитаха да й налеят малко разум в главата, но не постигнаха голям успех, Мекошавата Тара бе решила да обича Томас каквото и да й струва това. И дори в най-гадните моменти, а те доста зачестиха напоследък, винаги му прощаваше.

Виждаше изоставеното дете във възрастния Томас. Имаше ли нещо чудно, че след подобно предателство той понякога се държеше грубо?

А имаше и бонус. Предаността бе изключително важна за Томас. Изискваше вярност, но и я обещаваше.

Глава 11

След като приключи разговора с Кетрин и се върна в кухнята, Тара завари там Томас, вторачен в грозната кутия за хляб, която бе купил от пазара за една лира.

— Хлябът… ама той беше отворен снощи.

Обзета от леден ужас, Тара затърси цигарите си. Защо бе пъхнала хляба в кутията, без да го отвори? Как не се бе сетила, че Томас ще забележи?

— Нов хляб ли е това? — извика учудено той.

— Да — призна Тара, тъй като нямаше сили да излъже или поне да измисли духовит отговор.

— И къде е другият?

Тара се зачуди дали да не каже, че го е изхвърлила, защото е мухлясал, но бе прекалено депресирана, за да си направи труда.

— Изядох го.

Томас се вторачи в нея и ченето му увисна. Беше толкова шокиран, че едва събра сили да проговори.

— Целия хляб ли изяде? — заекна той. — Защо?

Тара усети внезапен прилив на остроумие.

— Ами стоеше си в кутията, а аз се чувствах самотна.

— Няма нищо смешно, Тара — избухна той.

— Е, стига де — засмя се тя. — Започвам диетата. Само глад за мен. И ще отида на курс по степ утре след работа.

През целия ден бяха в лошо настроение, сякаш влажната сива утрин бе проникнала в апартамента и бе наситила въздуха с напрежение. От Томас се излъчваше толкова силно недоволство, че Тара почти можеше да го види. Заприлича й на комин, от който излизат черни враждебни облаци.

Атмосферата във всекидневната, потискаща и в най-добрите моменти с кафявото канапе и кафявия килим, ставаше все по-тягостна. Двамата пушеха повече от обикновено и димът само влошаваше нещата. Тара умираше от желание да разведри обстановката, да каже някоя смешка, за да накара Томас да се усмихне и всичко да се оправи. Но не можеше да се сети абсолютно нищо. А когато му показваше нещо интересно във вестника, той само изсумтяваше или въобще не й обръщаше внимание.

Бяха седели по този начин безброй пъти и винаги се бяха чувствали добре. Според Тара нищо не се бе променило и нямаше причина за това тягостно очакване. Но какво всъщност очакваше?

— Много ми се иска да отида да гледам онази пиеса за Удсток — каза Тара, за да наруши едночасовото мълчание.

Всъщност въобще не й пукаше за пиесата, но не можеше повече да търпи тишината. Чувстваше, че се нуждае от оправдание, за да го заговори, и търсеше обещание за някаква интимност. Искаше да се убеди, че Томас ще дойде да си поиграе с нея.

Той вдигна очи от вестника си.

— Защо тогава не отидеш да я гледаш? — излая, сякаш никога в живота си не бе чувал нещо по-тъпо.

После бързо се скри зад вестника и не видя шокираното и ужасено лице на Тара.

Берил влезе в стаята, погледна презрително Тара, сякаш искаше да каже „Видях те как изплюска целия хляб, тлъста краво!“, и скочи в скута на Томас.

— Татко ли дойде да видиш? — изгука нежно той, а лицето му светна като коледна елха. — Красивото ми момиче! Прекрасното ми, любимо момиче!

Тара видя как ръката на Томас нежно гали гърба и опашката на проклетата Берил, която я гледаше самодоволно, и се почувства като в любовен триъгълник. Копнееше да е на мястото на гадното животно. Да получи поне една десета от обичта, с която Томас го даряваше. Да я гали по корема. Да й купи пънче, на което да си остри ноктите. Да я храни с желирано заешко.

Берил се поглези още малко, после с гордост и независимост, каквито Тара мечтаеше да притежава, скочи от канапето и излезе. Лошото настроение на Томас се завърна.

— Отивам да си взема душ — промърмори Тара, когато почувства как стените на стаята надвисват над нея.

Горещата вода и свежото ухание на сапун я поразвеселиха, но когато се върна във всекидневната, притеснението и тревогата я обзеха отново.

— Какво има? — попита тя, с което още повече раздразни Томас. — Хайде да направим нещо, вместо да седим тук като идиоти.

— Какво например? — заядливо попита той.

— Не знам — призна тя, а самоувереността й се изпари заради враждебното му отношение. — Да излезем. Живеем в Лондон, нали? Има милион неща, с които да се забавляваме.

— Като например? — упорито повтори той.

— Ами… — отчаяно затърси идеи — можем да отидем в някоя художествена галерия. Точно така! В „Тейт“! Там е прекрасно!

— Престани с дивотиите! — грубо й нареди Томас.

Тара изпита известно облекчение. Колкото и да й бе неприятно да седи в мрачната стая, в галерията щеше да е още по-лошо. Щеше да й се наложи да си проправя път сред безбройни туристи и ужасни хора, които разбираха от изкуство, а после да се реди цял час на опашка в кафенето.

— Да отидем по магазините? — предложи тя. — Това е най-модното забавление в момента.

Томас презрително сви устни.

— Надхвърлила си лимита по всички карти, а и аз съм закъсал, макар че работата ми е една от най-важните в света.

— Сетих се! — извика въодушевено Тара. — Ще отидем на разходка с колата.

— На разходка с колата?

Томас се бе провалил цели три пъти на изпита по кормуване и се опитваше да изкара шофьорите пълни идиоти.

— И къде ще отидем?

Мозъкът й блокира.

— До морето!

Внезапно това й се стори прекрасна идея. Пронизващият морски вятър щеше да разсее напрежението, а малко спонтанност щеше да ги разведри.

— До морето? Днес е четвърти октомври!

Томас я изгледа ужасено, сякаш внезапно бе прозрял, че е луда.

— Защо не? Ще се облечем дебело.

— Е, добре — съгласи се накрая той.

След разправията за хляба Тара не посмя да обядва. Пуши непрестанно през целия път до морето, полудяла от глад. Всичко, покрай което минаваха, й приличаше на храна. Дърветата й напомняха на броколи. Купите сено — на баклави, обсипани с мед и орехи. Подминаха стадо овце и дъхът й едва не спря при мисълта за печено агне. Белите скали покрай пътя я накараха да си мечтае за огромно парче нуга. Устата й се изпълни със слюнка при вида на лъскаво кално поле. Десет декара шоколадова торта с пищна глазура. А другите коли по пътя направо я побъркваха. С лъскавата си боя приличаха на скъпи, увити поотделно бонбони. Подмина я червена кола. Пълнеж от ягодов крем. После лилава — лешници с карамел. Жълта — капучино.

Често й се случваше. Лив слагаше зелените си контактни лещи и Тара веднага се сещаше за лимонени дражета. Преди години отиде в Италия и докато летяха над белите върхове на планините, единственото, за което можеше да мисли, бе огромно тирамису. Веднъж, когато влезе в апартамента на една приятелка, забеляза в другия край на стаята купа с шарени бонбони и попита дали може да си вземе един. Но не бяха бонбони, а кристали и й се наложи половин час да се преструва, че ужасно им се възхищава.

— Страдам от хранителна аналогия — промърмори тихо тя.

Томас, който пушеше и зяпаше през прозореца, не й обърна внимание. Е, вероятно така бе по-добре.

След като бяха пътували цял час, той посочи с пръст и каза:

— Виж!

Сърцето на Тара подскочи от вълнение, когато видя „Младият готвач“. Може би Томас щеше да й позволи да хапне нещо. Но се оказа, че той сочи морето. Отидоха до Уитстей-Оъл в Кент и бяха сами на просторния плаж. Денят бе влажен и мъглив. Цветът на морето бе мрачна смесица между кафяво и сиво и настроението на Тара се развали напълно. Идването тук бе грешка. Двата часа в колата я потиснаха повече и от седенето у дома. Въпреки противното време бе настояла да се разходят с надеждата, че свежият въздух ще извърши чудеса. А сега, навели глави, вървяха отегчени по плажа. Накрая намериха очукана пейка, седнаха и се вторачиха в морето. Все едно да гледаш загасен телевизор. Дори нямаше птичи песни.

След петнадесет мълчаливи минути се завлякоха обратно до колата и се прибраха у дома. По пътя към Лондон заваля силен дъжд.

Глава 12

Финтан и Сандро прекарваха деня несравнимо по-добре от Томас и Тара. Бяха обядвали в „Съркъс“ с група весели приятели, а сега седяха у дома и четяха неделните вестници. Финтан се бе опънал по гръб върху модерното канапе от бежова кожа, а краката му почиваха в скута на Сандро.

Духовната им връзка бе толкова силна, че почти не им се налагаше да говорят.

— Прочете ли…

— Майкъл Бейуотър?

— Аха.

— Смешно.

— Да.

Последва дълго, изпълнено с нежност мълчание.

— Мислиш ли…

— … пухкав килим с рози? Харесва ми. Можем да потърсим…

— … следващия уикенд. Ще го направим.

Отново нежно мълчание.

Сандро сгъна културната страница на „Индипендънт“ и отвори уста, за да помоли приятеля си за спортната, но Финтан го изпревари и му я подаде.

Запознаха се преди шест години, Финтан още живееше с Тара и Кетрин. Сандро им бе съсед.

Още в деня, когато се нанесе в апартамента в отсрещния край на коридора, Финтан забеляза дребната му слаба фигурка, нежното лице, обръснатата глава и кръглите очила и веднага се влюби. Беше настъпил подходящият за това момент, тъй като от година се оплакваше, че му е писнало от безразборни връзки и се нуждае от истинска любов.

От писмата в пощенската кутия разбраха, че името на новия обитател е Сандро Чети. Винаги когато срещнеше някой от тримата приятели в коридора, той бе изключително мил и дружелюбен и една сутрин Тара смело го спря, разпита го н научи, че Сандро е от Рим и е архитект по професия.

— Италиански жребец — ухили се Финтан.

— Жребец не е съвсем точно — възрази Тара. — По-скоро италианско пони.

И името си остана завинаги.

— Не знам дали е гей — агонизираше Финтан. — Не долавям никакви сигнали.

— Нито пък аз — утеши го Тара. — Надали е хетеросексуален.

— Може да е извънземен — долетя гласът на Кетрин от банята.

— Излиза! Излиза! — развика се Тара, а Финтан се спусна към прозореца и се втренчи в Сандро, който се носеше елегантно по улицата, издокаран в модерен костюм и лъскави обувки „Док Мартен“.

— Не е ли прекрасен? — въздъхна Финтан. — Не съм виждал по-сладко създание от него.

През следващите няколко седмици всичко, което Сандро правеше или казваше, само засилваше любовта на Финтан. Една вечер пред къщата стана катастрофа, а на следващата сутрин Сандро стоеше на улицата с блеснали от вълнение очи.

— Спях си кротко и изведнъж… Бум! — извика той, като разпери ръце, сякаш дирижираше оркестър. — Чувам адски шум, тичам до прозореца и виждам стъкла навсякъде!

По-късно Финтан повтори всяка дума на Сандро.

— „Виждам стъкла навсякъде!“ Как някой би могъл да устои на това? „Спях си кротко.“ Момчето е същински ангел! — въздъхна той. — Не, не издържам повече!

Времето си течеше и Финтан продължаваше бурния си живот — клубове, купони, дискотеки, — като вечно се надяваше да мерне Сандро в някой от гей-клубовете. Но това не стана и жизнерадостта му започна да се изчерпва, докато един ден мрачно каза:

— Животът ми загуби смисъл.

Развръзката дойде късно през нощта, когато Финтан се прибираше у дома, издокаран в бял панталон по последна садо-мазо мода. Той слезе внимателно от автобуса и запристъпя предпазливо, тъй като крачолите му пречеха да се движи свободно. Внезапно бе заобиколен от банда хулигани, обременени от предразсъдъци и прекалено много свободно време. Финтан се помъчи да избяга, но не успя и бе пребит жестоко. Кретените го оставиха да лежи на улицата в безсъзнание.

Прекара три дни в болница, а когато се прибра у дома, Сандро му предложи подкрепата си, като обясни, че ще седи по цял ден при него, докато момичетата са на работа. Финтан приличаше на оцелял след влакова катастрофа, но бе толкова депресиран от несправедливостта, че не прояви никаква суета.

Сандро му приготвяше чай и супи и му помагаше да пие през сламка. После, тъй като Финтан едва виждаше с подутите си насинени очи, предложи да му почете.

— Благодаря ти много. Избери списание от онази купчина там.

Финтан махна с ръка към масичката и Сандро пристъпи колебливо към нея, като се чудеше какви ли бяха списанията. Оказаха се туристически брошури.

Мрачното настроение на Финтан се изпари. Лежеше кротко и слушаше как обектът на желанията му нашепва сладки думи в ухото му:

— Басейн с бар, идеално поддържан парк, климатик, кафенета, ресторанти и игрища.

— Полупансион?

— Само стаи. Но пък ресторантите са три. Грил на плажа и бар.

— Е, не че някога ще отида по тези места — промърморил Финтан, — но е приятно да си мечтаеш. Каква е температурата по това време на годината?

Сандро се консултира с таблицата в края на брошурата, после внезапно я метна на пода.

— Ужасно съм вбесен от това, което онези проклети животни ти причиниха — свирепо каза той.

— Наистина ли? — едва не се задави Финтан.

— Бесен съм, че могат да постъпят така с гей, а най-вече съм бесен, че постъпиха така с теб!

Финтан се зачуди какво ли точно означава това. Дали Сандро не беше само мекосърдечен либерал? Хетеросексуален либерал?

За щастие не беше така. Сандро се оказа истински гей. Призна, че преди две години приятелят му починал от „вируса“.

— Мислех, че никога повече няма да обичам — сподели той, — но те гледах как влизаш и излизаш от апартамента — призна свенливо, навел глава, и Финтан застина в очакване — и много те харесах. А после ми донесе писмата и рекламите за пица и чистене на прозорци и разбрах, че си адски мил човек.

Като внимаваха да не разместят пострадалата челюст на Финтан, двамата се целунаха за пръв път. Финтан бе завладян от толкова силно щастие, че едва не заплака. И от този ден нататък станаха най-щастливата двойка на света. Бяха лудо влюбени. Сандро бе въодушевен, че отново обича някого, а Финтан най-после бе срещнал сродна душа.

— Сега вече разбирам защо говорят за „другата половинка“ — призна той. — Точно това е Сандро за мен.

И двамата бяха страдали много — Финтан от травмата от побоя, а Сандро от смъртта на бившия си приятел, затова бяха, изключително нежни и грижовни един към друг. В същото време и двамата притежаваха неизчерпаема енергия, огромен кръг от приятели и нужда от светски забавления. Английският на Сандро се подобри за нула време. Само дето го говореше с ирландски акцент.

Шест месеца по-късно двамата си купиха чудесен апартамент в Нотинг Хил. Сандро впрегна архитектурните си умения, събори безброй стени и изгради нови. Домът им стана великолепен и накрая се появи в „Уич Хаус“ и „Ел Декорасион“.


— Хайде, ставаме — каза Финтан и свали крака от скута на Сандро. — Да свършим туй-онуй и да се видим с този-онзи. Искаш ли по-късно да отидем до Кетрин?

Сандро кимна ентусиазирано. Още една причина, поради която се разбираха отлично. Финтан вървеше в пакет с Кетрин и Тара и бе убеден, че ако обичат него самия, трябва да обичат и приятелките му. Дори навремето бе зарязал едно гадже, защото не бе харесало Кетрин и се бе изразило крайно неласкаво за нея.

— А след Кетрин ще отидем да пийнем и да потанцуваме — предложи Сандро.

— Разбира се. В такъв случай трябва сега да ти подредим багажа за Норуич, защото утре ще бъдеш изморен — каза Финтан и се засуети.

На следващата сутрин Сандро трябваше да замине в командировка и цяла седмица щеше да работи върху една къща в Норуич.

— Донеси да ти изгладя ризите — нареди му Финтан.

— Знаеш, че не е нужно да го правиш — възрази Сандро. — И аз бих могъл да опитам.

— О, не! Никога няма да ги изгладиш толкова хубаво.

— Добре — съгласи се свенливо Сандро. — Благодаря.

Финтан извади дъската за гладене и Сандро му подаде пет ризи.

— Какво трябва да си приготвя? — извика той откъм бежовата спалня в японски стил, където бе проснал куфара си на издигнатото върху платформа легло.

— Пет чифта гащи, пет чифта чорапи, паста за зъби, зарядното за мобилния…

— Може ли да взема джинсовото ти яке?

— Няма ли да ти е прекалено голямо?

Финтан с любов изглади всички ризи и ги подреди грижливо в куфара.

— Добре, готов си. А сега трябва да звънна на майка ми.

Всяка неделя, без изключение, Финтан се обаждаше на майка си. Джейн Ан бе страхотна, нищо че беше седемдесетгодишна ирландска католичка. Знаеше, че Финтан е гей, и нямаше нищо против. Единственият проблем бе свързан със; „съквартиранта“ на сина й. Финтан още не бе измислил как да подхване разговора, за да й обясни, че живее с приятеля си. Отново реши да остави тази тема за друг път. Вдигна телефона и двамата доста си побъбриха. Естествено, повече говореше Джейн Ан. Нокавой бе изпълнен с драми. Три телета избягали от ливадата на Кланси, унищожили живия плет в градината на пастора и сега икономката му отказвала да поздравява Франси Кланси. Делия Кейси организирала благотворителен базар в помощ на гладуващите деца в Руанда.

Най-вълнуващата новина беше, че в кафенето вече продавали шоколадови еклери.

Като затвори телефона, Финтан предложи на Сандро:

— Защо не дойдеш с мен в Ирландия за Коледа?

Сандро се усмихна нервно.

— Страх ме е. Ами ако майка ти и братята ти не ме харесат?

— Ще те харесат. Скъпи, пет години е адски дълго време и трябва най-после да се запознаеш с роднините ми, а и аз с твоите.

— Прав си. Ще изкараме Коледа в Ирландия, а Нова година — при нашите.

Финтан пребледня.

— Или пък да забравим тази идея и да отидем в Ланзагроти.

— Пак ли?

— Ще видим. Хайде да вървим у Кетрин.

— Взе ли си витамините днес?

— Забравих. Ще ги взема ей сега.

— Финтан, трябва да спреш да забравяш. Важно е да ги взимаш — сгълча го Сандро.

— Съжалявам, мамо.

Глава 13

Вечерта Тара неохотно се приготви за излизане. Не искате да оставя Томас, без да са изгладили обтегнатите си отношения. Но след като най-после изскочи навън и седна в колата, усети прилив на свеж въздух. Какво облекчение бе да е вън от проклетия апартамент! Далеч от клаустрофобичната атмосфера, наситена с напрежение и страх!

— Добре ли си? — попита Кетрин, когато й отвори.

Тара кимна и запали цигара.

— Съжалявам за зловещото обаждане в ранни зори. Мъчеше ме адски махмурлук, от който светът изглеждаше страшен. Явно не трябва да се прекалява с джина.

— Както и да е — промърмори Кетрин, разбрала, че Тара още не е готова да излее мъката си.

— О, не! — възкликна Тара, като посочи омазаната с червило цигара. — Новото ми неизтриваемо червило! Проклетата продавачка каза, че ще трябва да го махам с разредител за блажна боя.

— Типично за продавачките.

— Защо винаги ме лъжат? Защо непрестанно ме разочароват?

— Пийни нещо — опита се да я утеши Кетрин. — Бира или вино?

— Бира. Реших да оплета пуловер на Томас.

Първоначално Кетрин не се впечатли, но после побърза да каже ентусиазирано:

— Браво на теб!

— Помниш ли, че в училище плетях добре? Не си забравила какъв прекрасен розов шал оплетох за котарака Флъфи, нали?

— Да — усмихна се Кетрин, — но това беше преди двадесет и шест години.

— Плетенето е като карането на колело. Но пък — добави тя притеснено, като дръпна силно от цигарата — помниш ли как Флъфи не можеше да търпи шала и го съдра, докато ей мъчеше да го свали? Не миряса, докато не се отърва от него.

— Котките са си такива.

— Да — горчиво се съгласи Тара. — Неблагодарни свине! Виж, кучетата са друго нещо — любвеобилни и верни. А котките биха предали и собствената си майка и биха ти направили мръсно само за да се изкефят. Биха съсипали доброто ти име, за да…

— Може пък Флъфи да не си е падал по розовото — прекъсна я Кетрин.

Тара се втренчи в нея, сякаш изобщо не я познаваше.

— Може и така да е било — промърмори тя и се огледа изненадано, като че ли не знаеше къде се намира. — О, Кетрин, какво не ми е наред?

Кетрин едва се сдържа да не отговори „Гнусното ти гадже“.

— Сигурно е от хормоните — реши Тара. — Малко е рано, но пък обяснява настроението ми днес. Трябваше само да падна по стълбите и да си похарча заплатата за сладък жълт тирбушон и всички симптоми щяха да са налице. Менструалният синдром се влошава с годините, нали?

— Да, но сега вече се нарича предменструален синдром — поправи я Кетрин.

— Не знаех каква късметлийка съм, когато бях на двайсет — каза Тара замечтано. — Единственият ми проблем бе, че десет дни в месеца поглъщах купища сладкиши и плачех дори ако някой ме попита колко е часът. А сега, на тридесет години, мутирах в абсолютна психопатка. И само като си представя, че идва менопаузата!

— Добре си — побърза да я увери Кетрин. — И не забравяй, че разполагам със стая за гости, ако имаш нужда да преспиш някъде.

Тара отново се почувства ужасно.

— Звъннах на Финтан. Двамата с понито ще дойдат на гости — съобщи й Кетрин.

Настроението на Тара се оправи. Финтан винаги успяваше да я развесели и най-после тя усети как черните облаци, които тегнеха над главата й от сутринта, се разнасят.

— Звъннах и на Лив — продължи Кетрин, — но Ларс е в града. Пристигнал неочаквано.

Ларс беше жененият швед, с когото Лив излизаше. Или по-скоро — с когото си стоеше у дома. Той пристигаше в Лондон на всеки два-три месеца, достатъчно дълъг период, за да накара Лив да обезумее от самота, но не и за да го забрави напълно. А поради редките му посещения прекарваха повечето време в леглото.

На вратата се позвъни. Момчетата бяха пристигнали. Кетрин натисна домофона и ги изчака в коридора. Финтан изкачи стремглаво стълбите, издокаран във фантастично яркозелено яке от агнешка кожа.

— Бързо, бързо! — нареди им той, като отказа да влезе в апартамента. — Побързайте, момичета! Пред външната врата едва не бях съборен на земята от един върховен тип. Носи се по улицата като викинг. Сандро го следи накъде ще отиде.

Той хвана Кетрин за ръката и се опита да я повлече към стълбите.

— Беше огромен — продължи Финтан, — а и имаше — знам, че ще ви е трудно да повярвате — великолепна червена коса. Червена коса! Невероятно красив! Кетрин, какво ти става? Имаш вид на ужилена от пчела.

— Нищо ми няма.

— Ела да зърнеш онзи тип, преди да е изчезнал.

— Навън вали.

— Ама че си глезла! Хайде, Тара!

— Не тази вечер, скъпи.

Обичаше Финтан, но не можеше да се насилва да излиза на студа и да зяпа някакъв кретен с червена коса.

— Хайде, влизай най-после! — нареди му тя. — Ела и ни покажи фантастичното си яке.

— И ти ли, Бруте? Не разбирам защо и двете сте такива лигли — изсумтя Финтан, но осъзна, че викингът сигурно вече е доста далеч, затова пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително.

Чу се шум от тичащи крака и Сандро се появи.

— Богът на любовта се отдалечава — задъхано им съобщи той. — Ако не побързаме…

— Забрави, Сан — прекъсна го Финтан. — Не ги интересува.

Сандро ги изгледа ужасено и Финтан промърмори:

— Да, знам.

— Момичета! — изсумтя недоволно Сандро.

— Влизайте вътре, вие двамата — нареди им Кетрин и влюбените гълъбчета побързаха да изпълнят заповедта.

— А защо преследвате мъже по улицата, след като практически вече сте женени? — запита ги Тара, когато се настаниха на канапето.

— Какво лошо има да погледаш? — ухили се Сандро. — Да не би да сме го отвлекли?

— А не го направихме, защото си забравихме голямата мрежа у дома — сръга го в ребрата Финтан и двамата избухнаха в див смях.

— Откачалки! — въздъхна Тара. — Вие сте страхотни късметлии. Никога ли не се ревнувате? Никога ли не се чувствате несигурни?

— Не — отговориха те едновременно.

— И как така?

— Защо да ходиш за хамбургер, когато у дома имаш филе? — каза Финтан с напевен глас.

— О, това е толкова сладко! — прошепна Тара и едва се сдържа да не заплаче.

Лека тъга нахлу в стаята, но щом стигна до Кетрин, подви опашка и избяга.

— Е, понякога е приятно да хапнеш и хамбургер — наруши мълчанието Сандро.

— Няма лошо и само да огледаш хамбургерите — добави Финтан предпазливо.

— Ако Томас се опита да хвърли мрежа върху хубава жена на улицата, ще му отрежа топките — призна Тара. — Знам, че всички го мразите, но…

— Не го мразим — прекъсна я Кетрин.

— Аз го мразя — възрази Финтан.

— Аз също — подкрепи го Сандро, — а и Лив.

— Е, и аз го мразя — призна си Кетрин. — Съжалявам, Тара, абсолютно си права. Наистина го мразим. Продължавай.

Тара гледаше тъжно как тримата й приятели се превиват от смях.

— Шегувам се — бързо отстъпи Кетрин, която за разлика от Финтан обикновено успяваше да прикрие презрението си към Томас.

Не й беше лесно. Като добра приятелка бе длъжна да внуши на Тара, че заслужава нещо по-добро от Томас, но също така бе длъжна и да изслушва проблемите й. А ако Тара осъзнаеше до каква степен Кетрин презира гаджето й, никога повече нямаше да споделя с нея, а това нямаше да е добре за Тара. От друга страна обаче, щеше да е много добре за самата Кетрин — кръвното й скачаше до небето всеки път, когато чуеше за поредната простотия на Томас.

— Знам, че всички го мразите — повтори Тара, — но не виждате онова, което виждам аз.

— Разбира се — промърмори Финтан, без да посмее да погледне останалите в очите, за да не се разхилят отново.

— Знам, че понякога е… труден. Но е такъв, защото майка му го е изоставила. Обича ме и никога няма да ми изневери. А това е важно, особено след…

Всички зачакаха. Знаеха сценария.

— Особено след… — изхълца Тара неочаквано. — Особено след…

— … след като Аласдър те заряза — меко довърши Финтан.

— И се ожени за друга — добави Кетрин.

Тара ги изгледа подозрително.

— Вечно ли с това ви досаждам? — ужасено попита тя.

— Не — мило излъга Финтан. — Две години са нищо.

— Сигурни ли сте?

— Разбира се, че сме сигурни — извикаха всички в хор.

Стана време да огледат дрехите на Финтан.

— Мога ли да пипна якето? — попита Тара с благоговение. — Твое ли е или назаем?

— Взех го от гардеробната. Кармела ще си направи жартиери от червата ми, ако разбере.

— Дрехите ти стоят прекрасно — въздъхна Тара завистливо. — А откакто свали няколко килограма, изглеждаш направо супер.

Финтан винаги се обличаше стилно. Тъй като якето му беше в манчестърски стил, носеше торбести дънки, широка фланела и кобалтовосини кубинки.

— Тази вечер съм носталгично настроен — обясни той, да не би някой да си помисли, че според него манчестърският стил е още на мода. — Реших да съм ретро. Да се върнем към деветдесет и седма година. Единственото, което ми липсва, е… — бавно каза той, като се вгледа в очилата на Сандро.

Сандро се настрои отбранително.

— Не! Не ги давам.

— Само за пет минути — помоли го Финтан. — Чувствам се гол без тях. Не може да си в манчестърски стил без очилата на Джон Ленън. Моооооля тееее!

— Е, добре — кимна Сандро, свали неохотно кръглите си очила и ги подаде на приятеля си.

— Ето! — ухили се Финтан. — Най-после съм напълно облечен. Боже мили, тези очила са ужасно силни! Жестока работа! Де да знаех това преди! А говорят за халюцинации! Щях да спестя цяло състояние от дрога, ако ги бях сложил преди години.

— Мога ли да си ги получа вече? — помоли Сандро. — Без тях съм сляп като къртица.

— Бездруго всяка събота вечер излизаш и ослепяваш от пиене — напомни му Финтан.

Тара отклони поканата да пробва очилата на Сандро.

— Не, благодаря. Приличам на бухал, когато сложа очила.

— Как се оправяш тогава? С контактни лещи ли?

— Да.

— А ти? — обърна се Финтан към Кетрин. — Как си със зрението?

— Зрението ми е отлично.

Всички избухнаха в смях, дори самата Кетрин.

— Абсолютно нормално — ухили се Тара. — Идеалната госпожица.

— Понякога и аз не мога да се понасям — съгласи се Кетрин.

— Ох! Ох! — извика Финтан, като сложи ръка зад ухото си. — Ох, дявол да го вземе! Имам ужасни болки във врата. И в стомаха. Истинска развалина съм. Проклетият грип! Чувствах се страхотно цял ден и реших, че съм се отървал от него.

Кетрин отвори уста да му се скара, но забеляза разтревожения поглед на Сандро и замълча. Финтан се обърна към Тара:

— А ти как си в това гадно време? От какво страдаш днес?

— От недохранване — въздъхна Тара. — Вече съм във фазата, когато стомахът се подува. Заболяването ми е напреднало и бедрата, задникът и останалите ми части също се подуват.

— Като говорим за ядене — намеси се Кетрин, — не е ли време да си поръчаме пица?

— Храна? — възкликна Финтан възмутено. — Не докосвам подобно нещо! Ние, хората от модните среди, никога не ядем.

— Трябва да хапнеш нещо.

— Не мога! — извика той и се потупа по корема. — Миналия четвъртък глътнах един аспирин и качих цял грам. Вече съм почти четиридесет кила! Ето какво слушам непрестанно в службата. Пълен кошмар! Е, добре, поръчай ми голяма „Четири сезона“ с двойно количество кашкавал, домати, гъби, салам, шунка…

Всички зачакаха да каже „Майната му! Поръчай ми две големи пици и готово!“, както правеше винаги, но този път Финтан замълча. Кетрин му напомни за втората пица, но той отвърна:

— Не съм гладен. И една ще ми стигне.

— За мен голяма „Куатро фромаджо“ — твърдо отсече Сандро.

Той беше от онези щастливи дребосъци, които можеха да се тъпчат колкото си искат, без да качат и килограм.

— Толкова съм гладна, че мога да изям цяло агне — извика Тара. — Но няма да си поръчам нищо, на диета съм. Нали знаете, когато съм на диета, ям колкото обикновено, но непрестанно мисля за храна. Вечно съм гладна като вълк. Искам да ям, когато съм нервна — повиши глас тя. — И когато съм развълнувана, пак искам да ям. Също и когато съм разтревожена. И дори когато ми се драйфа, единственото нещо, което успокоява стомаха ми, е храната. Животът ми е истински кошмар! — довърши тя с писклив глас.

Останалите замълчаха съчувствено за момент, после Кетрин попита:

— Значи обичайното?

— И няколко чеснови хлебчета с кашкавал — добави Тара.

Кетрин направи поръчката и четиримата се настаниха пред телевизора да гледат „Посланика“.

— Страхотно е! — отбеляза Финтан, когато започнаха рекламите. — Добро, чисто, старомодно забавление. Също като в прекрасните отминали дни.

— Не трябваше да поръчвам толкова много храна — прекъсна го Тара с нисък глас. — Наистина не трябваше. Иска ми се да не го бях правила. О, Господи, не биваше да го правя!

— Не си задължена да изядеш всичко — успокои я Кетрин.

— Нямам избор — изплака Тара, отново обзета от истерия. — Нямам избор! След като го поръчах, няма да мога да се въздържа и ще изплюскам всичко. Нямам грам воля. А цялото ми бъдеще зависи от това. О, Господи — задави се тя, — какво ще стане с мен?

След тези думи избухна в бурен плач. В същия момент пристигна доставчикът на пица и докато Кетрин и Сандрс утешаваха Тара, Финтан отиде да уреди сметката. Не можа да устои и хвърли поглед към улицата, за да види дали красивият викинг още се разхожда там. Но Лоркан отдавна бе изчезнал.


Веднага щом заваля, Лоркан забърза към къщи. Не обичаше да стои под дъжда, защото красивата му копринена коса неизбежно се превръщаше в рошава безформена топка. Страхуваше се, че ако се затича, няма да изглежда изискан, затова когато след двадесет минути се прибра в апартамента си, приличаше на Роналд Макдоналд и му се наложи да си измие косата. Е, бездруго тази вечер щеше да си прави маска. В момента, когато Финтан напразно оглеждаше улицата, Лоркан се готвеше да увие главата си в розова хавлия. Той втри остатъка от балсама в краищата на косата си, усмихна се като за пред камера и прошепна:

— Защото го заслужавам.

Финтан се върна при останалите с кутиите пица.

— Съжалявам — хлипаше Тара. — Адски ми е трудно в момента — Томас, рожденият ми ден, дебела съм и изкарах кошмарен ден на морето, а неизтриваемото ми червило се оказа пълен боклук! Но всичко ще се оправи, когато сваля няколко кила и оплета пуловер на Томас… Ужасно съжалявам!

— Няма за какво да съжаляваш — утеши я Финтан.

— Точно така — подкрепи го Сандро.

— Не и когато си с нас — добави Кетрин.

— Ние сме най-близките ти приятели! — извикаха тримата едновременно.

Глава 14

Тара и Кетрин бяха приятелки още от началното училище. Финтан се появи в живота им по-късно, когато двете бяха на четиринадесет, а той — на петнадесет. Разбира се, познаваха го отдавна. Градчето беше малко и всичко се знаеше, още повече, че Финтан не беше като останалите момчета. Нежното отношение към майка му, лошата координация на движение и пълната липса на ентусиазъм да къса краката на жабите потвърждаваха категорично този факт.

Но едва през 1981 година, когато Финтан откри „Новите романтици“, разликата между него и останалите момчета стана повече от очевидна. Новата романтична мода бе завладяла цивилизования свят доста отдавна, но Нокавой вечно изоставаше с около шест месеца. Внезапно Финтан се понесе из улиците, издокаран в дрехи от блестящ жълт плат. Носеше копринена лента около главата си, лилаво червило и обици от перца, откраднати от рибарските принадлежности на брат му и боядисани в червено и синьо.

— Финтан О’Грейди си е пробил ушите! — съобщи някой развълнувано и слухът обиколи градчето за броени минути.

В Нокавой не бе имало такива вълнения от последната щуротия на Делия Кейси. Всички останаха ужасно разочаровани, когато се разбра, че обиците били с клипс. Въпреки това Финтан продължи да предизвиква любопитството на съгражданите си.

— Вижте го само — мърмореха те в задимените барове, магазините и пощата. — Разхожда се нагоре-надолу като паун. И е навлякъл хубавата покривка на Джейн Ан О’Грейди. Джеремая О’Грейди сигурно се обръща в гроба си.

При нормални обстоятелства Финтан сигурно щеше да бъде смачкан от бой от другите младежи. Отношението към него определено бе доста враждебно. Няколко от момчетата, които вечно киснеха на ъгъла, започнаха да го дразнят.

— Гаден педал! — подвикна един, когато мина покрай тях с копринения си тоалет.

— Мръсен перверзник! — добави друг.

Финтан им отговори съвсем спокойно:

— О, Оуен Лайънс, не говореше така миналата неделя зад краварника на Кронин. Нито пък ти, Майкъл Кени.

Момчетата бързо преглътнаха обидните си реплики и въпреки разпалените обяснения на Оуен Лайънс и Майкъл Кени, че Финтан лъже, сред тях се възцариха подозрения и страх.

Финтан имаше остър и хаплив език. Беше висок и як. И имаше четирима по-големи братя, които също бяха високи и яки. А и винаги готови да го защитят. Накрая момчетата от града решиха, че е най-разумно да го оставят на мира.

И тъй като бе избрал живота на аутсайдер или по-скоро той му бе наложен, Финтан нямаше приятели. Това направо късаше сърцето на Тара.

— Отчаян е — каза тя на Кетрин, докато го гледаха как върви по улицата, следван от мрачни погледи и сподавени обиди. — Сигурно се чувства адски самотен.

Внезапно в главата на Тара се роди гениална идея.

— Сетих се! Ние ще станем негови приятелки.

Двете тъкмо бяха излезли от възрастта, в която момичетата мразеха и презираха момчетата (обикновено между седем и дванадесет години). На четиринадесет вече нямаха нищо против тях и макар Финтан да не бе типично момче — Тара нямаше желание да му стане гадже, — тя твърдо реши да се сприятелят.

— Защо искаш да му бъдеш приятелка? — попита ревниво Кетрин. — Защото е… — тя се поколеба, преди да изрече забранената дума — гей ли? Или защото момичетата от Лимерик се подиграха на сандалите ти миналото лято?

Кетрин се надяваше да открие нещо съмнително в мотивите на Тара. В онези дни да имаш приятел гей бе рядко сьбитие, което със сигурност щеше да впечатли момичетата от Лимерик, та дори и от Дъблин. Много по-силно, отколкото тениска с лъскави мъниста и чифт бели ботуши с ресни.

Тара бе шокирана от намека на Кетрин, че гледа на Финтан като на моден аксесоар.

— Не — твърдо отговори тя. — Защото той няма никакви приятели.

Кетрин не можеше да бъде убедена толкова лесно.

— Добре де — кисело промърмори тя. — Всъщност той въобще не е гей. Как би могъл, когато в Нокавой няма друг гей?

За нейно учудване тази шокираща информация не разколеба Тара и Кетрин трябваше да изтърпи няколко агонизиращи седмици, докато приятелството им с Финтан бъде циментирано. Онемяла от страх, тя бе сигурна, че щом Финтан и Тара официално станат приятели, ще я изоставят. Със замръзнала на скованото си лице усмивка тя копнееше Тара да я успокои, но не знаеше как да я помоли.

— Ние с теб винаги ще бъдем най-добри приятелки — увери я я Тара, доловила тревогите й, — но не можем да оставим бедния Финтан съвсем сам.

— Бедният Финтан! — промърмори Кетрин саркастично.

За нейно огромно учудване двамата с Финтан веднага станаха невероятно близки. Толкова близки, че Тара едва не се почувства пренебрегната.

Имаха много общи неща. И двамата бяха израснали без бащи — таткото на Финтан починал, когато той бил само на шест месеца. Освен това Финтан харесваше кроткия външен вид на Кетрин, който не издаваше острия й хаплив език. Планът му беше да я превърне в нещо като Холи Голайтли от „Закуска в Тифани“.

— Имаш дребните и красиви черти на Одри Хепбърн — обясни й той мило, а Тара се опита да скрие завистта си.

И макар да се колебаеше, когато ставаше дума за шапки с широки периферии и ръкавици от „Живанши“, Кетрин бе замаяна от облекчение, че Финтан я одобрява. Сега вече имаше двама приятели!

Баба й обаче не прие много добре приятелството й с Финтан.

— С кого беше? — попита я Агнес една вечер в началото на пролетта, когато Кетрин се прибра със зачервени от студа бузи.

— С Тара и Финтан О’Грейди — гордо отговори Кетрин.

— Финтан О’Грейди — повтори Агнес. — Я ми кажи защо той се облича в роклите на майка си?

— Защото е гей — обясни Кетрин.

— Гей! — изсумтя Агнес вбесено. — Ама че дума! Гей!

Кетрин и Делия я погледнаха шокирано — Агнес бе човек с широки разбирания.

— Ще му дам аз един гей, когато го видя! — заплаши тя.

Делия побесня от възмущение и веднага реши да организира благотворителна разпродажба на кексчета в помощ на хомосексуалистите.

— Мамо… — заекна тя, — искам да кажа… Агнес, трябва да се отърсиш от предразсъдъците си. Финтан има право на сексуални предпочитания…

— Не говоря за сексуалните му предпочитания — избухна Агнес. — И пет пари не давам за тях. Ако иска, да ходи да оправя кокошките, негова работа. Говоря за думата „гей“. Навремето беше толкова хубава дума и значеше „весел“ — замечтано продължи тя.

Фиделма, майката на Тара, бе очарована от Финтан. От училище тримата приятели отиваха у Тара, където Финтан се настаняваше на двойното канапе, подвиваше грациозно крака под себе си, пушеше с дълго цигаре от абанос и обсъждаше различни филми с Фиделма. Тримата по-малки братя на Тара — Майкъл, Джерард и Киъран — надничаха в стаята и се присмиваха на странното екзотично създание. В това време Фиделма и Финтан говореха оживено за „Мъжете предпочитат блондинки“, „Сладък живот“ или някой от другите филми, които Фиделма бе гледала, докато работеше в Лимерик, преди да се омъжи за Франк и да се премести в Нокавой.

Мозъкът на Тара спираше да функционира по време на филмовите критики, но си струваше да ги изтърпи само за да види как баща й беснее. Умираше от кеф, когато той нахлуваше в стаята и изсъскваше яростно на жена си:

— Разрешено ли е на този паун да пуши? Сигурен съм, че Джейн Ан не му позволява.

Удоволствието й се засилваше, когато Фиделма отговаряме спокойно:

— Струва ми се, че няма нещо, което Джейн Ан да не му позволява.

Франк Бътлър имаше тежък характер. Беше абсолютен деспот и всички се страхуваха от него. Нищо не му доставяше удоволствие. Двамата с брат му имаха дребен общ бизнес — продаваха торф. И винаги когато зимата бе мека и хората благодаряха на Всевишния за нея, Франк Бътлър беснееше.

— Прекрасен ден! — имитираше разгневено жена си. — Прекрасен ден! Нямаше да говориш така, ако беше видяла шибаната книга с поръчки.

— Е, нали не спирам да се грижа за гъските и пуйките — утешаваше го Фиделма.

— Това са си твои пари — напомняше й яростно той. — Имаш ли поръчки за шиене?

— Няколко.

— Какво? Кой? Би било чудесно, ако можеше да получиш голяма поръчка. Например да ушиеш завесите за новия хотел.

— Така е — съгласяваше се кротко Фиделма.

Нямаше никакво намерение да споделя с мъжа си как Финтан бе пристигнал при нея с топ лъскав розов хастар под мишница и я бе помолил да му ушие нещо като пелерина по сътворен от самия него модел.

Въпреки легендарния му гнусен характер Кетрин тайно идеализираше Франк Бътлър. Заради безбройните му правила той й се струваше идеалният баща. Франк Бътлър не търпеше спорове относно домашните. Една от причините за тревогата на Кетрин да не загуби Тара, бе, че нямаше да може да ходи в дома на семейството й всеки ден и да се потапя в напрегнатата атмосфера.

Често нощем мечтаеше да има баща, който да й се кара, ако не си е написала домашното. За строг родител, който да я препитва всяка вечер.

— Колко сантиметра правят един километър? В коя година е била установена републиката? Коя е столицата на Лима?

Кетрин бе съжалила господин Бътлър, когато Тара най-после успя да му набие в дебелата кратуна, че Лима не може да има столица, тъй като самата тя е столица.

Делия, майката на Кетрин, категорично отказваше да проверява домашните й.

— Това не е начин да учиш децата — непрестанно повтаряше тя. — Да изпълниш душите им със страх и тревога, да ги караш да наизустяват разни дивотии. Ако децата се интересуват от нещо, те го научават и без тормоз. А ако не се интересуват, тогава няма смисъл да ги принуждаваш.

Кетрин отчаяно желаеше майка й да промени възгледите си.

Глава 15

Нещо събуди Лоркан Ларкин от дълбокия му сън. Автоматично направи първото, което вършеше всяка сутрин, щом се събудеше — стисна пениса си, за да се увери, че още си е на мястото. Естествено, беше си там и той се отпусна назад облекчено.

Стаята беше тъмна и тялото му казваше, че е посред нощ. Какво ли го беше събудило?

Нямаше кого да попита, защото като по чудо бе сам в леглото.

В петък вечер се появи на рождения ден на Ейми толкова късно, че почти всички други вече си бяха отишли, а тя бе побесняла от ярост. Лоркан й се ухили нагло и сви небрежно рамене.

— Умирам от глад — заяви той и напъха поувехнал сандвич в красивата си уста.

За негова огромна изненада Ейми му се разкрещя истерично. Обясни му, че й е писнало от гнусните му номера и никога вече не иска да го вижда.

— Ти също! — яростно се завъртя тя към Бенджи, който похапваше от ордьоврите. — Остави ми храната и върви по дяволите!

Бенджи се шашна, поднесъл малко кюфтенце към устата си. Дали да рискува и да го лапне? Не, не беше разумно. Ейми беше побесняла и не се знаеше какво може да направи.

— Разбира се, щом така искаш — усмихна се Лоркан чаровно.

Беше ужасно ядосан, но никога нямаше да й го покаже.

— Ще тръгваме ли? — попита той спокойно Бенджи, сякаш сам бе взел решението да напуснат апартамента на Ейми.

Бенджи се втренчи стреснато в него, без да знае какво да отговори. После кимна колебливо. За щастие това се оказа верният отговор.

— Хайде! — подкани го Лоркан и измарширува през стаята, като риташе падналите на пода балони.

Естествено, няколко часа по-късно Ейми си промени решението и когато Лоркан се събуди в събота сутрин, телефонният му секретар бе задръстен от съобщения.

— Съжалявам!

— Ужасно съжалявам!

— Моля те, обади ми се!

— Къде си?

— Моля те, моля те, обади се!

— Чуй я само — каза Лоркан презрително на Бенджи, който бе спал на канапето. — Моли се, момиче, моли се!

Бенджи, прекарал цялата нощ до телефона, вече бе чул всички съобщения.

— Няма ли дай се обадиш? — попита той, притеснен от агонията в гласа на Ейми.

Лоркан го погледна отвратено.

— Да й се обадя? След онова, което ми причини?

— Беше рожденият й ден — напомни му кротко Бенджи. — А ти закъсня много.

— На чия страна си, дяволите те взели? — студено извика Лоркан и Бенджи млъкна.

Обажданията продължиха през следващите тридесет и шест часа и в неделя вечерта, докато Лоркан си правеше маска на косата, Ейми упорито звънеше през няколко минути. Понякога затваряше, но повечето пъти оставяше сълзливи съобщения.

— Ако си там, моля те, вдигни телефона. Сигурно вече си чул съобщенията ми. А ако не си, къде си?

Лоркан долови истеричния страх в гласа й и кимна доволно. Е, това щеше да я научи да не му крещи пред хората. Да го напада и да му казва, че всичко е свършено. Да го разстрои толкова, че да не пусне Бенджи да се прибере у дома чак до неделя следобед.

През уикенда гневът му се засили още повече, както и убедеността му, че са постъпили несправедливо с него. В неделя вечер вече му се струваше, че е най-онеправданият човек на света. Увит в розова хавлия и обзет от неприязън към Ейми, Лоркан се просна на леглото и заспа дълбоко.

Но сега беше буден.

Погледна часовника — четири без десет. Какво ли го беше събудило? Със сигурност не бе измъчван от чувство за вина, нито от угризения на съвестта, тъй като не притежаваше такава.

Докато лежеше в тъмнината и държеше пениса си, с изненада чу, че се звъни на вратата. Тогава осъзна, че това не бе първото звънене. Явно то го бе събудило.

Кой ли можеше да е? Дали не е Ейми? Да, съвсем възможно бе. Нямаше да му е за пръв път някоя жена да пристигне посред нощ при него, обезумяла от отказа му да отговори на обажданията й. Е, щеше дай се наложи да почака, реши Лоркан. Защо да облекчава агонията й? Беше му казала, че никога вече не иска да го види. Беше го наранила.

Отново се позвъни и Лоркан се зачуди дали да не отвори. Очевидно Ейми съжаляваше и може би бе страдала достатъчно. Чу пак звънеца и най-после се надигна.

Учуден долови странни звуци пред вратата. Гласове. Няколко. И поне един от тях бе мъжки, което означаваше, че Ейми не стои да си говори сама на площадката. После чу бръмчене, сякаш отвън чакаше такси или доставчик на пици с радиостанция. Много странно!

Лоркан подскочи, когато някой рязко почука на вратата. Решително официално почукване, а не извинително и колебливо като на жена с разбито сърце.

— Господин Ларкин — твърдо извика мъжки глас. — Чувате ли ме? Можете ли да отворите вратата?

Последва ново бръмчене, после гласът каза:

— Не отговаря.

— Май трябва да влезем — каза женски глас, който не принадлежеше на Ейми.

Лоркан бе по-скоро заинтригуван, отколкото уплашен. Всъщност въобще не се страхуваше. Ако искаха да го оберат, определено не си вършеха работата дискретно, както подобава на добри крадци.

— Да опитаме да свалим патрона на бравата — предложи мъжкият глас.

Как не, стресна се Лоркан. Бравите струваха сума ти пари. Той пристъпи решително към вратата и я отвори.

За своя огромна изненада полицаи Найджъл Диксън и Линда Майлс се озоваха срещу едър и раздразнен гол мъж с розова хавлия на главата, стиснал здраво пениса си в ръка.

— Господин Ларкин? — попита Диксън, когато се съвзе.

— Кой пита? — отвърна заядливо Ларкин, докато оглеждаше униформите, шапките, радиостанциите, палките и флуоресцентните якета.

— Господин Лоркан Ларкин бе обявен за изчезнал от госпожица Ейми… Как й беше фамилното име? — обърна се ченгето към колежката си.

Полицай Линда Майлс не му обърна внимание. Не можеше да отмести очи от Лоркан. Никога преди не бе виждала рижо окосмяване по гениталиите. Всъщност не бе точно рижо, а по-скоро великолепно златисточервено на цвят…

— Госпожица Ейми Джоунс — довърши Найджъл, след като се консултира с бележника си, разбрал, че колежката му не може да свали поглед от слабините на Лоркан. — Притеснила се, че не отговаряте на обажданията й, макар да видяла светлина в апартамента ви. Уплашила се да не сте се наранил случайно или… нарочно.

Гласът на полицая заглъхна, когато видя яростта по лицето на Лоркан.

— Къде е тя? — изсъска Лоркан вбесен и пусна пениса си.

— В патрулната кола — отвърна Найджъл стреснато и си помисли с надежда, че пенисът на Лоркан може би е от онези, които не ставаха много по-големи при ерекция. — Обещахме й да се свържем с нея по радиостанцията, когато проникнем в апартамента ви.

— Преди да я арестувате, задето губи времето на полицията, кажете й, че утре имам прослушване. Тя ще е виновна, ако не получа ролята.

Лоркан им затръшна вратата в лицата и Линда присви очи към Найджъл.

— Подозирах, че тази жена само ни губи времето.

— Ти го хареса — ревниво я обвини Найджъл.

— Найджъл, никога!

— Хареса го! Видях как му зяпаше оная работа. Сигурно ти се иска и моят да е толкова голям.

— Как можеш да си помислиш такова нещо?

Полицаи Найджъл Диксън и Линда Майлс бяха гаджете от пет месеца и това бе първият им скандал.

— Както и да е — примирено и едва ли не със сълзи на очи каза Найджъл, — той е ирландец и сигурно е член на ИРА.

— Ирландец ли беше? — разочаровано попита Линда. — Не обичам ирландците.

След като затръшна вратата, Лоркан се върна в леглото. Не беше толкова ядосан, колкото се преструваше. Всъщност изпитваше облекчение. За момент се бе уплашил, че миналото му е излязло наяве и ще го арестуват. За абсурдното престъпление секс с малолетна.

А вместо това една жена бе използвала момчетата в синьо в отчаян опит да го накара да говори с нея. Случваше му за пръв път и наистина бе поласкан.

Глава 16

В понеделник сутрин, когато се събуди, Тара умираше от глад, но бе твърдо решена да не яде. Гладът е мой приятел, повтаряше си тя упорито, докато лежеше в леглото и пиеше черното кафе, което Томас й бе оставил. Гладът е най-добрият ми приятел.

Беше спала лошо през нощта и дори се събуди по някое време, обзета от див страх. Ами ако Томас спре да я обича и я изостави? Ако в събота вечер е осъзнал, че вече не иска да е с нея? Какво щеше да стане тогава? Вече бе на тридесет и една и наистина нямаше време да започва отново. Беше се ужасила, когато Аласдър я заряза, но тогава бе едва на двадесет и девет и дори не подозираше каква късметлийка е. Неженените мъже над тридесетте бяха като златен прах — нужни са години, за да ги намериш. А ако случайно откриеше, щеше да й се наложи да чака търпеливо и да се преструва на несериозна поне първата година. Дотогава щеше да стане на тридесет и четири или тридесет и пет. Господи! Зловеща старост!

Тара се надигна да се облече и се зарадва, че Томас вече е отишъл на работа. Сигурно отново щеше да се ядоса, ако я видеше как се опитва да се натъпче в дрехи, които са й прекалено тесни. Въпреки студеното време тя нервно се потеше и не успяваше да закопчае упоритото копче на полата си.

От известно време носеше четиринадесети размер, уж само временна мярка, докато свали няколко кила и се върне към дванадесети. Всъщност дори дванадесети размер бе само временен, докато отслабне като хората и се върне към любимия десети. Но кошмарно стегнатият колан на полата, който смаза вътрешностите й, подсказваше, че ще е по-разумно да се снабди и с малко дрехи шестнадесети размер. Само временно, разбира се. Докато свали няколко кила и се върне към четиринадесети.

Шестнадесети размер! Каква ужасяваща мисъл! А после осемнадесети и двадесети! Докъде щеше да стигне?

Най-после си закопча и сакото. Цялата бе плувнала в пот, чувствстваше се толкова изтощена, че беше готова да се върне в леглото. Мразеше тялото си. Господи, как силно го мразеше! Имаше чувството, че всички тези сланини не може да са нейни.

Да, не са мои, напомни си тя. Просто неканени гости, които бяха прекалили с гостоприемството й. Дните им бяха преброени.

Тара се насили да се погледне в огледалото, преди да тръгне. Изглеждаше ужасно. Елегантнотой сако бе опънато грозно по издутото й шкембе.

Дебела съм, осъзна ужасено тя. Вече съм официално дебела. Не само закръглена или приятно дебеличка, а направо тлъста. Завладяха я черни мисли. Вече няма да мога да се качвам в автобуса. Ще трябва да си купувам два билета за самолет заради огромния си задник. Малки момченца ще ме замерват с камъни. Ще чупя столовете на хората, когато отида на гости. Ще ме понижат, защото всеки знае, че слабите вършат повече работа от дебелите. Ще ми трябва крик, за излизам от колата си. Хората ще ме смятат за пълна загубенячка, защото излишните килограми говорят за нещастен живот. Ще се наложи да лъжа, че имам хормонални проблеми.

Не заслужавам да изляза от къщи. Трябва да се срамувам от себе си.

Внезапно долови презрителния поглед на кльощавата Берил, която можеше да яде колкото си иска, и изпита непреодолимо желание да я срита. После неохотно излезе от къщи. Отвращението й бе толкова силно, че едва ли не очакваше хората да натиснат клаксоните си и да започнат да викат „Вижте онази дебела крава!“

Валеше проливен дъжд и Тара бе изключително благодарна. Никой не обръщаше внимание на другите в такова време. Колата й бе яркооранжев и шумен Фолксваген, купен на старо. Подвижна кочина, която вонеше на цигари. Подът бе обсипан с касети, стари вестници, опаковки от шоколад, празни кутии от кола. Виждаха се дори и чифт вехти гащи, с които бършеше прозорците, когато се запотяха. Чистачките й не работеха, затова на всеки светофар трябваше да изскача от колата, за да бърше предното стъкло и да се бори с нахалните хлапета, въоръжени с парцали и гъби, които искаха да го измият и дай измъкнат една лира. Пътят до работата й бе доста дълъг и когато най-после пристигна, бе мокра и изтощена.

Влезе в офиса и завари там само Рави, който както винаги ядеше.

— Добро утро, Тара! — поздрави я жизнерадостно той. — Искаш ли малко шоколадов кекс? Двадесет и седем грама мазнини във всяко парче. Превъзходен е!

— Как можеш да ядеш толкова рано сутрин?

Тара обичаше да се преструва, че се храни като нормалните хора.

— Станах в пет — отговори той спокойно. — Гребах двадесет мили и сега умирам от глад.

Рави тренираше като луд. Беше член на отбор по гребане и ходеше на фитнес поне четири пъти седмично. Не си тръгваше, докато компютрите на уредите не му кажеха, че е изгорил поне хиляда калории. Пословичните му тренировки можеха да се сравняват само с пословичното му плюскане. Всяка сутрин пристигаше в офиса с торби, пълни с вкуснотии.

— Ако искаш, можеш да запазиш обвивката и да я оближеш по-късно — предложи той мило и тя прие. — Как е новото червило, което Финтан ти подари? Върши ли работа?

— Не, Рави. Поредното разочарование.

— А, значи търсенето продължава?

— Да, със сигурност.

— Гледа ли „Реална телевизия“ в петък вечер? Някакъв тип излита с балон, но пада през стъкления покрив на къща в банята на хората. Чупи си крака и едва не се дави. Жестоко!

— Моля те, престани. Подготви ли футболното тото? — попита тя, като включи компютъра си.

— Разбира се — кимна Рави и гъстият черен перчем падна върху челото му.

Рави приличаше на индийска версия на Елвис Пресли. Организираше футболно тото за служителите на фирмата. В началото на сезона всеки класираше отборите в Първа лига. В понеделник Рави нанасяше резултатите, така че можеха да видят кой докъде е стигнал. Някои твърдяха, че това е единственото, което е в състояние да ги изкара от леглото сутринта.

Пристигнаха Евелин и Теди. Двамата бяха женени. Живееха заедно, идваха на работа заедно, работеха един до друг, обядваха заедно и се прибираха у дома заедно.

— Добро утро! — поздравиха едновременно те.

— Подготви ли… — обърна се Евелин към Рави.

— Разбира се — ухили се той.

Евелин и Теди затракаха енергично пред компютрите си и отвориха футболната таблица.

Появи се и Вини, шефът на Тара, симпатичен тип на около четиридесет години, с четири малки деца и оредяваща коса. Вини мечтаеше да е енергичен бизнесмен, който ръси неща от рода на „Заложил съм си кура на тази работа, момчета“, но винаги, когато се опиташе да го направи, всички избухваха в смях и го погалваха по бързо изчезващата коса.

— Добро утро! — извика той. — Добре ли изкарахте уикенда?

— Не — автоматично отговориха всички.

— Готова ли е… — обърна се нетърпеливо той към Рави и след като получи потвърждение, се втурна да включи компютъра си.

Колегите на Тара не бяха кретени, въпреки че работеха в компютърна фирма. Бяха нормални хора, чиито разговори в службата се въртяха основно около почивки и храна. Както и би трябвало да бъде.

Телефонът на Тара звънна. Томас. Сърцето й подскочи от радост и тревога. Той обаче й обясни набързо, че не искал да говори с нея, а само да й напомни да плати кабелната телевизия. Не го приемай толкова навътре, каза си тя. Томас просто си е такъв.

В понеделник на обяд по традиция се ходеше в италианското ресторантче на ъгъла. Смяташе се, че всички страдат от тежък махмурлук, който може да бъде излекуван само от силна и питателна храна. И от десет и половина нататък, веднага щом сандвичите изчезнеха, колегите започваха да обсъждат какво ще си поръчат в италианския ресторант.

— Пържени филийки, бъркани яйца, гъби, домати, наденици, шоколад и кола — каза Теди, без да вдига очи от компютъра си.

— Чипс, две пържени яйца, бекон, боб, хляб с масло и газирана вода — заяви Вини, също омагьосан от екрана си.

— Пържени картофи, две наденици, омлет със сирене и лук, шоколадова пастичка и чаша чай с три бучки захар — обади се кльощавата Шерил.

— Четири наденици, четири пържени яйца, гъби, домати, бекон, двойна порция чипс, шест филии хляб с масло и лимонада — размечта се Рави.

В дванадесет и половина всички делово се отдръпнаха от компютрите, облякоха си палтата и тръгнаха към „Кафола“. Някой трябваше да остане в офиса и да се справя с обажданията на истерични клиенти, чиято компютърна мрежа внезапно се бе скапала. Въртяха се и днес бе ред на Сънливия Стив. Наричаха го така, защото имаше навика да се напива след работа, да заспива във влака и да пропуска спирката си. Стив загледа тъжно изгладнялата компания и помоли измъчено някой да му донесе сандвич.

— Хайде, Тара! — изкомандва Рави с глас на старшина. — Тръгваме!

— Мисля, че не трябва да идвам.

— Глупости! — сгълча я Рави разочаровано. — Заради проклетата ти диета? Много си глупава! Добре, тръгвайте без мен, хора. Ще остана при Тара.

Тара се почувства виновна. Рави може и да не беше най-умният на света, но имаше златно сърце. Не беше честно да го лишава от гигантския му обяд.

А и тя самата не бе хапнала нищичко от снощи, а възнамеряваше да вечеря само зеленчуци. Освен това щеше да ходи на степ след работа и можеше да припадне, ако сега не хапеше нещо.

— Добре — обърна се тя към Рави. — Ще дойда.

Удоволствието от богатия обед с колегите винаги развеселяваше Тара, но не и днес. Томас се бе държал ужасно студено и нетърпеливо по телефона и мрачното предчувствие за надвиснала опасност я обзе отново.

Обикновено след като се нахранеха, мъжете отиваха в съседната кръчма, за да пийнат по халба бира, а дамите оставаха в ресторанта, за да си поръчат десерт. Господин Кафола взе поръчките им, докато разчистваше празните чинии. Евелин поиска ябълков пай, а кльощавата Шерил — шоколадова пастичка.

— А ти, скъпа? — обърна се той към Тара, която упорито мълчеше. — Крем карамел?

Тара потръпна. Проклетото копеле знаеше слабото й място. Не трябваше да поръчва. Така никога нямаше да отслабне. Но не можа да се въздържи.

Докато оглеждаше възхитено жълтия крем, обсипан със счукани орехи, Тара изпита истинско блаженство. Само след секунди обаче, когато кремът вече бе спомен, започна да я измъчва вина. Мразеше се заради слабостта си. Зачуди се дали да не помоли господин Кафола дай даде ключа от тоалетната, за да повърне, но обикновено тази терапия се оказваше неуспешна. А и не си струваше усилията. Не можеше да разбере как се справяха булимиците. Готова бе да им свали шапка. Вероятно имаха някакъв специален трик, който тя не знаеше.

Глава 17

След като се върна в службата, Тара се пъхна в дамската тоалетна за една бърза цигара. Там се сблъска с Ейми Джоунс, която работеше един етаж над нея в „Доставки“. Двете почти не се познаваха и до миналия петък, когато откриха, че имат общ рожден ден, само учтиво се поздравяваха по коридорите. В петък обаче се оказаха с колегите си в кръчмата и макар двете компании да не се познаваха достатъчно добре, вдигнаха общ тост.

Тогава на четири джина с тоник Тара реши, че Ейми е адски симпатична. Но сега, докато дърпаше свирепо от цигарата, а Ейми разресваше русата си къдрава коса, откри, че я мрази. Може и да беше свястна, но благодарение на русите къдрици и високото слабо тяло надали някога бе имала проблеми с мъжете. Как бе възможно двама души, родени в един и същи ден, да са толкова различни?

— Добре ли изкара рождения ден? — учтиво попита Тара, да не би Ейми да усети, че я мрази заради стройното й тяло.

— Ами… добре — кимна Ейми с насилена усмивка.

Изглеждаше доста напрегната. Очевидно бе изкарала тежък и прекрасен уикенд.

— Проблемът е, че… — продължи внезапно Ейми с писклив глас — ами… скарах се с гаджето си и накрая… накрая ме арестуваха.

Докато разказваше за злощастния си рожден ден, по безукорната й бяла кожа започнаха да се стичат сълзи. Срамът, че приятелят й не дошъл, пристигането му късно вечерта, изгонването му, последвалите часове агония, безбройните телефонни обаждания, най-дългият уикенд в историята, истеричното отчаяние, обаждането в полицията.

Тара се помъчи да прикрие шокираното си изражение и се опита да успокои колежката си с банални клишета:

— Няма страшно. Обикновен скандал. Знаеш какви са мъжете — нужно им е време, за да преодолеят лошото си настроение. Трябва да го оставиш на мира за няколко дни. Да, знам, че е адски трудно. След време ще си припомняте историята и ще се смеете. Вероятно това дори ще ви сближи. Извини ме за любопитството, но какво точно е полицейска гаранция?

След като се върна в офиса, Тара изпита непреодолимо желание да се обади на Томас. Обикновено не обичаше да го търси в училище, особено ако трябваше да го извикат от класната стая. А и тъй като тя самата работеше в огромно общо помещение, невъзможно бе да проведат интимен и нежен разговор. Всичките й колеги бяха любопитни, най-вече Рави, който силно се интересуваше от живота й. Но пък имаше нужда от утеха, защото се страхуваше, че нещата между тях не вървят добре. Искаше да се убеди, че враждебното му отношение сутринта е било само плод на въображението й.

Най-после събра сили да звънне, но Лулу, училищната секретарка, отказа да извика Томас. Проклетата крава вечно се държеше така, сякаш той бе нейна лична собственост.

— Ще съобщя на господин Холмс за обаждането ви — нагло излъга тя.

— Гадна кучка! — изруга Тара, като затръшна телефона.

— Лулу ли? — попита Рави веднага.

— Кой друг?

За известно време Тара се утешаваше с мисълта, че поне не бе изпращала ченгета по петите на Томас. Какъв ужас! Той никога не би й простил подобно нещо. Все още разстроена, тя звънна да се оплаче на Лив. Включи се телефонният й секретар, затова Тара реши да я потърси на мобилния.

— Ало? — чу се гласът на Лив.

— Заета ли си?

— В момента съм в Хемпшир с една ужасна жена, която иска всичко в къщата й да е златно — изхленчи Лив.

— Пфу! Крановете в банята и дръжките на вратите ли?

— Не. Кухненските шкафове и градинската барака.

— Стига бе! А как вървят нещата с Ларс?

— Много добре — отговори Лив с нетипичен за нея оптимизъм. — Обеща ми, че този път наистина ще зареже жена си.

— Прекрасно! — насили се да прояви въодушевление Тара.

Щеше да повярва, когато го видеше с очите си. Никак не харесваше Ларс. Само защото бе висок, рус и красив, нямаше право да връзва Лив повече от година и половина с фалшиви обещания, че ще се разведе.

— Кога си заминава?

— В събота.

— Добре, ще дойда да те утешавам в събота.

— Трябва да изчезвам. Женският Мидас се завръща.

— Е, Ларс оставил ли е вече жена си? — полюбопитства Рави, когато Тара затвори.

— Обещал, че скоро ще го направи.

Двамата се спогледаха недоверчиво. После Тара звънна на Финтан. Вини я изгледа мрачно.

— Ако не звъня по телефона, ще се наложи да пиша имейли на хората — оправда се Тара.

— Не го прави — помоли я Рави. — Как ще научавам последните клюки?

— Е, поне и двамата си вършите добре работата — утеши се Вини.

Финтан не беше в офиса. Обадил се да каже, че е болен. Тара знаеше много добре какво му е. В дванадесет часа снощи, когато тя си тръгна от апартамента на Кетрин, той и Сандро се канеха да продължат нощта по клубовете. Звънна на домашния му телефон.

— Махмурлия ли е Финтан? — попита Рави.

— Бих заложила живота на баба ми, че е.

Телефонът звъня цяла вечност, преди Финтан най-после да вдигне.

— Как си, пияна главо? — жизнерадостно попита Тара.

— Нещо не е наред с врата ми. Имам гигантска буца.

— Господи, толкова си суетен! — въздъхна Тара. — На всеки му излизат пъпки.

— Не, не е пъпка, а подутина, с която приличам на Човека-слон.

— И аз самата едва не умрях от чума сутринта.

— Говоря сериозно, Тара — настоя Финтан. — На врата ми има буца колкото пъпеш.

— Продължавай. Какво представлява?

— Истинска буца.

— Но едва ли е с размера на пъпеш? — усмихна се Тара, докато си мислеше каква кралица на драмите е приятелят й. — Може би е колкото зърно?

— Не, много по-голяма. Кълна ти се, Тара, колкото пъпеш е.

— Какъв пъпеш? „Медна роса“? Галски?

— Добре де, може и да не е пъпеш. Но със сигурност е колкото киви.

— Намажи го със „Савлон“.

— „Савлон“! Имам нужда от лекарства!

— В такъв случай трябва да отидеш на лекар.

— Стига бе! — отвърна той саркастично. — Аз пък си мислех просто да си лежа и да чакам да ми мине. Имам час при доктора довечера — добави той.

Финтан беше притеснен и Тара съжали за закачките си.

— Искаш ли да дойда с теб? — предложи тихо тя. — Вини ще ме пусне, ако му кажа, че съм в мензис. Понякога ми идва по два-три пъти в месеца, а той е прекалено свенлив, за да го спомене.

— Не, ще се оправя.

— В колко часа ще си бъдеш у дома?

— Не знам точно, но предполагам, че около осем ще съм се прибрал.

— Добре, ще ти звънна тогава. Пожелавам ти късмет. Убедена съм, че не е нещо сериозно.

Веднага щом Тара затвори, Рави попита нетърпеливо:

— Какво е станало с Финтан?

— Подути лимфни възли или нещо такова. Той е истински хипохондрик — сви рамене Тара.

После звънна на Кетрин, но тя още не се бе върнала от обяд.

В три и половина, учуди се Тара. Това не е присъщо на нашата старателна госпожица.

— Е, Вини, вече звъннах на всички — похвали се гордо тя.

Опита се да се захване за работа, но откри, че непрестанно мисли за Финтан. Ами ако този път не драматизираше? Ако наистина му имаше нещо? Нещо сериозно? Това беше проблемът, когато се разболееше приятел гей. Човек винаги се сещаше с ужас за страховития СПИН. Внезапно Тара се засрами от собствените си мисли. Та нали никога не бе смятала, че само хомосексуалистите са застрашени?

Тревогата й за Финтан скоро отстъпи място на притесненията за Томас. Какви бяха тези странни и мрачни отношения между тях? Е, вероятно проблемът съществуваше само в главата й. Но пък си спомни думите му от събота вечер и сега не можеше да реши дали да обезумява от страх, или да ги забрави.

Не можа да свърши никаква работа, затова към четири се приготви да си ходи.

— Извинявай, къде отиваш? — подозрително попита Рави.

— Канех се да се утеша с малко пазар.

— Не! — скочи той и й препречи пътя, както бе инструктиран. — Трябва да спреш да харчиш!

— Благодаря ти, Рави — опита се да го заобиколи тя. — Оценявам чувството ти за отговорност, но не искам да ме спираш днес.

— Нареди ми да не обръщам внимание на молбите ти — решително възрази той.

Тара опита да мине през пролуката до бюрото си, но бързият като светкавица Рави я изпревари. Последва кратка борба.

— Вини, разкарай го от мен!

— Той прави това, за което ти го помоли — изморено отвърна Вини.

Застанаха един срещу друг — Рави леко приведен, с напрегнати и готови за действие мускули и кръстосани като за кунг-фу удар ръце. Тара горчиво съжали, че го е молила за помощ.

— Не може ли да започнем от утре? — изхленчи тя. — Моля те!

Рави я изгледа разочаровано и застана нормално.

— Е, добре, давай!

Тара отиде на пазар и се помъчи да забрави глада си. Надяваше се, че новите дрехи ще оправят настроението й, но не можеше да се примири с идеята за шестнадесети размер. Купуването на дрехи бе удоволствие, което вече не й се полагаше, трябваше просто да ограничи щетите.

Беше автоматично дисквалифицирана от прекалено много хубави неща: прилепнали тениски, вталени манта, плетени рокли, всичко, изработено от ликра, блузи, които се носят без сутиен. Дори не можеше да си спомни кога за последен път бе обличала панталон. Единствената утеха бяха красивите секси обувки. Обувките бяха другарчета на дебеланите. Изглеждаха чудесно, макар всичко друго да бе отишло по дяволите. Спреят за коса също й се стори добра идея. Винаги си бе падала по тактиките за отклоняване на вниманието — интересни бижута, откачени чанти и силен грим. Синият бретон щеше да привлече погледите и да ги отклони от гигантското й шкембе.

След дълги обиколки си купи ягодов дезодорант за колата, чифт секси черни обувки с високи токчета, син и лилав спрей за коса и прежда и куки за пуловера на Томас, но пропусна курса по степ. Престори се на разочарована. Разбира се, можеше да отиде на фитнес, но залата винаги бе пълна с мускулести мъжаги, които вдигаха тежести. Не можеше да го понесе. Не и в розово трико. Закле се, че ще започне сьс спорта от утре.

Глава 18

На път за вкъщи реши да се отбие у Кетрин. Цял следобед не бе успяла да се свърже с нея по телефона, а имаше желание да си побъбрят. Обикновено не посещаваше приятелката си без предупреждение. И двете бяха повлияни от нравите в Лондон, където се смяташе за изключително грубо да се натресеш на някого без покана. Думите „Минавах оттук“ се считаха за светски гаф, не по-малък от „Носът ти е ужасно голям“. Много лондончани, свикнали да разчитат на телефонния си секретар, за да проверят кой ги търси, изпадаха в ужас от позвъняване на вратата. Човек! От плът и кръв! На прага им! Ако бяха сигурни, че не е пощаджията, просто не отваряха. Залепваха се до стената и се опитваха да надникнат през прозореца. Не за да пуснат някого в апартаменти си, разбира се, а за да видят кой е досадникът и да го зачеркнат от списъка с приятелите си.

Кетрин се къпеше, но Тара реши, че не й отваря, защото не се е обадила предварително. Извади мобилния си телефон, за да звънне и да й нареди да отвори, но бе забравила да го зареди.

— Аз съм! — изкрещя Тара, като отстъпи от домофона и вдигна глава към прозорците на Кетрин. — Пусни ме да вляза! Хайде, космато чудовище! Знам, че си там. Виждам, че свети.

— Здравейте! — каза някакъв глас. — Кетрин ли търсите?

Тара се завъртя и видя горкия Роджър, който пристъпваше към вратата с ключ в ръка.

— Да — прошепна Тара.

Не посмя да го погледне в очите, защото си припомни другите случаи, в които бе контактувала с него. Роджър удряше по тавана си с дръжката на метлата, а Тара му изкрещяваше с дрезгав пиянски глас: „Я се поразвесели, млад глупако!“

— Благодаря — кимна тя, нахлу във входа и се втурна по стълбите към апартамента на Кетрин.

— Пусни ме да вляза! — завика и заудря с юмрук по вратата.

Кетрин отвори спокойно. Беше облечена в къса бяла копринена нощница и дълъг копринен халат, който разкриваше тънките й елегантни крака. Излъчваше добро настроение, но Тара бе прекалено раздразнена, за да забележи.

— Здрасти! — усмихна се Кетрин. — Как влезе във входа?

— Роджър ми отвори.

— Горкият Роджър! Някой път трябва да му се извиня за шума. Какво става? Защо се опитваше да разбиеш вратата?

— Мислех, че не искаш да ми отвориш.

— Защо? — учуди се Кетрин и отново се усмихна широко.

Кетрин имаше чудесни ходила — малки и тесни. Ноктите й бяха лакирани в блестящо розово. Защо въобще си правеше труда да се лакира, запита се Тара. Тя самата никога не би се тормозила, ако нямаше гадже. Всъщност дори когато имаше гадже!

Красивите крачета пристъпиха грациозно по дебелия мокет, когато Кетрин въведе Тара във всекидневната и я попита дали иска сандвич със сирене.

— Изчезни от мен, сатана! — изохка Тара. — Ще пия само чаша чай. Мога да изям и задника на монахиня през оградата на манастир, но моля те, не ми давай никаква храна!

Беше в безопасност с Кетрин. Със сигурност приятелката й не планираше висококалорично угощение, което Тара да се почувства задължена да сподели. Ако някой попиташе Кетрин какво ще вечеря, тя отговаряше небрежно: „Не знам. Препечени филийки или нещо друго.“ Тара обаче щеше да знае още от миналата сряда.

— Ще включа чайника — каза Кетрин.

Торбичката с чипс на рафта на библиотеката седеше там от предишната вечер. Как успяваше Кетрин да се удържи и да не го изяде? Тара нямаше да мигне, ако знаеше, че има чипс. Е, щеше да го изяде сега. Само един поглед към храната и решителността й се стопи. А и бездруго бе пропуснала курса по степ и щеше да се стегне от утре. Тя точно се протягаше към плика, когато Кетрин се върна в стаята.

— Не! — изкрещя Кетрин и Тара подскочи. — Остави чипса! — продължи тя с глас на ченге, като сложи ръце пред устата си, сякаш държи рупор. — Повтарям. Остави чипса. На земята.

Тара застина, стресната от поведението на Кетрин.

— На земята! — избумтя гласът. — На пода. Бавно. Не прави излишни движения!

Тара внимателно сложи червения плик на пода до краката си. Кетрин никога не се държи така, помисли си тя объркано.

— Добре — кимна Кетрин. — Вдигни ръце над главата си!

Тара се подчини.

— Сега ритни плика към мен.

Червеният плик се плъзна по пода, Кетрин го сграбчи и се ухили.

— Благодаря — каза Тара и двете се засмяха. — Рискувах ужасно.

— Не трябва да купуваш такива неща, щом се тревожиш за теглото си — сгълча я приятелски Кетрин.

— Не съм купувала нищо. Чипсът е твой. Как може да не си го видяла? Щом влязох тук, пликът заблестя като фар. Настояваше да му обърна внимание. Съблазняваше ме. Ако носеше дрехи, щеше да направи стриптийз…

Кетрин се засмя и Тара най-после забеляза, че приятелката й изглежда изключително добре.

— Купих прежда за пуловера на Томас — съобщи гордо тя.

— Страхотна новина.

— Така си е. Поемам пълен контрол върху живота си. Плетене, диети и никакво харчене. Ставам друг човек.

Тара се опита да забрави за чисто новите обувки на задната седалка на колата си.

— Е, къде беше днес? Звънях ти в три и половина, а ти още обядваше.

Кетрин не отговори.

— Къде беше? — повтори Тара.

— А? Съжалявам! Какво каза? — отнесено попита Кетрин.

Какво й ставаше, по дяволите? Имаше нещо различно. Блясък в очите. Игрива усмивка.

— Къде беше на обяд? — попита Тара раздразнено. — Слушаш ли ме изобщо?

— Да — неубедително кимна Кетрин.

Тара се вторачи в нея. Кожата й беше порозовяла и свежа като праскова. Очите й блестяха тайнствено.

— Да не си… да не си правила секс с някого?

— Не съм!

— Е, нещо ти се е отразило много добре. Влюбена ли си?

— Не.

— А някой да е влюбен в теб?

— Не — отговори Кетрин, но Тара долови леко колебание.

— Аха! — извика тя. — Някой си пада по теб! Кой е? Разкажи ми.

— Няма нищо за разказване.

Тара се въодушеви. Зарадва се, че имаше нещо хубаво в живота поне на една от тях.

— Обзалагам се, че е великолепен — ухили се тя. — Мъжете ти винаги са такива.

В редките случаи, когато Кетрин имаше гадже, то бе бе невероятно готино. Направо зашеметяващо. Недостижимо за Тара. Е, връзките продължаваха доста кратко, но все пак…

— Сигурно е някой от службата. Къде другаде би могла да се запознаеш с мъж?

— Дръж се прилично!

— Какво ти става? Какво лошо има в това да харесваш някого?

— Не харесвам.

— Добре. Какво лошо има в това да харесват теб?

Кетрин не отговори. Но блясъкът в очите й помръкна, а лицето й се скова в каменно изражение.

— Кетрин — нежно каза Тара, — знам, че и преди сме спорили по въпроса, но да си влюбена е хубаво. Знам, че не искаш да се лишиш от прочутия си самоконтрол и да се почувстсваш уязвима, но понякога трябва да рискуваш.

— Връзките са скапана работа от начало до край — студено отвърна Кетрин.

— Глупости!

Тара възмутено отвори уста, за да каже „Виж колко сме щастливи ние с Томас“, но откри, че не може да произнесе подобно нещо.

— Напълно щастлива съм и сама — продължи Кетрин. — Да си сам не означава да си самотен.

— Не можеш вечно да бягаш. Любовта е част от човешкото съществуване. Без нея сме наполовина хора. Всеки се нуждае от партньор. Това е основна човешка потребност.

— Не е потребност — възрази Кетрин, — а желание. А аз предпочитам липсата на болка. Влюбването те прави уязвим. Врьзките те нараняват.

— Не е вярно — упорито настоя Тара, стресната от мрачната решителност на приятелката си.

— Да бе! — прекъсна я Кетрин. — Точно ти ли го казваш? Виж колко си нещастна с оня кретен Томас.

— Не съм нещастна — отрече Тара.

Въпреки гнева си Кетрин забеляза, че думата „кретен“ не предизвика реакция у Тара.

— Е, щом ти си щастлива — продължи Кетрин, — значи и на мен ми е добре.

Двете се втренчиха ядосано една в друга.

— Ще те попитам още веднъж — заплашително каза Тара.

— Какво? — изсъска Кетрин.

— Някой колега ли е?

Очите на Кетрин едва не изхвръкнаха от ярост. Отвори уста, за да наругае приятелката си, като се опитваше да измисли подходящите думи.

— Да — прошепна накрая тя.

Глава 19

— Разкажи! — заповяда Тара.

Кетрин обаче реши, че няма нищо за разказване. Рано сутринта Джо Рот се довлече до бюрото й, както правеше през последните дванадесет дни. Бледозелената му риза, облечена в чест на презентацията пред компанията за тампони, и кобалтовосиният му костюм, който подчертаваше елегантните извивки на слабото му високо тяло, накараха Кетрин да признае, че днес Джо е особено приятен за окото. И, разбира се, в следващия миг изражението й се вледени.

— Добро утро, Кети! — усмихна й се широко той.

— Господин Рот — кимна студено тя и му хвърли страшен поглед трета степен. Нямаше нужда да стига до четвърта, тъй като и тонът й бе вкаменяващ. — Името ми е Кетрин и не се обръщам на умалителни.

Тя зачака Джо да се отдалечи унизен и притеснен, но той се облегна на бюрото й и се засмя. Обзе я неочаквано предчувствие за бедствие. Погледна белите му, идеално подредени зъби и се уплаши.

— Господин Рот — имитира я той и я погледна развеселено.

Кетрин се опита да си придаде отегчен вид на заета, но учтива жена.

— Господин Рот — повтори Джо. — Харесва ми. Прекрасна си, Кетрин! Наистина си прекрасна.

Тя продължи да го гледа ледено.

— Съжалявам, ако съм те обидил с фамилиарното си отношение — извини се той. — От сега нататък ще те наричам Кетрин. Освен ако не предпочиташ госпожица Кейси, разбира се.

Кетрин се поколеба за секунда и Джо отново се разсмя.

— Явно предпочиташ. Е, добре, вече си госпожица Кейси. А сега, госпожице Кейси, трябва да обсъдим преразходите по сделката с „Нориаки“. Но директорите на „Джитекс“ ще се появят всеки момент за презентацията, така че нека да поговорим по време на обяд.

— Обяд? — студено попита тя. — За чия сметка?

Кетрин Кейси не можеше да бъде купена. Макар да не я водеха често по луксозни заведения — в рекламата счетоводителите играеха ролята на Пепеляшка, — отказваше да се въодушеви от идеята за безплатна салата със сирене.

— След като вече има преразходи — продължи спокойно тя, — едва ли е разумно да харчим още пари, за да ги обсъждаме по време на обяд.

— Ще платя от собствения си джоб — обеща Джо.

Кетрин се изсмя. Той се почувства обезкуражен от тембъра на гласа й.

— Добър опит, Джо. Но не забравяй, че преглеждам всички молби за осребряване на разходи.

Рекламаджиите никога за нищо не плащаха. Пазеха разписки за всичко, което купуваха, и се опитваха да ги представят за разход. Не само сметки от хотели и ресторанти, но дори пяна за бръснене („Имах презентация и трябваше да изглеждам добре“), вратовръзки (същото оправдание), картички за рождени дни и касови бележки от супермаркета. Веднъж някой й бе пъхнал разписка за костюм от „Армани“, друг път — за домашно джакузи. Кетрин бе виждала какво ли не.

— Честна дума — настоя Джо. — Ще платя от собствения си джоб.

— Не.

— Е, хайде де — засмя се той. — Обяд с Джо Рот. Само най-доброто.

— Не.

Изражението му стана сериозно.

— Това не е свалка. Наистина трябва да поговорим за разходите.

— Съжалявам — излъга Кетрин. — Затънала съм до гуша в приключването на счетоводната година.

Разбира се, беше свършила основната работа предишния ден, но нямаше да го признае.

— Защо не поговориш с Бренда, помощничката ми? — предложи тя. — Тя ще ти помогне, а и ще се зарадва на безплатен обяд.

— Добре — тъжно отвърна Джо и се оттегли. По принцип не правеше подобни неща, но сега, след четири седмици откази, бе отчаян, затова отиде при Фред Франклин и го помоли за помощ. Фред седеше в стъкления си кабинет заедно с Майлс.

— Фред, направи ми една услуга — заяви Джо, след като приключиха със задължителните любезности.

Фред знаеше какво се иска от него, тъй като бе наблюдавал Джо и Кетрин. Фред разбираше добре международния език на отритването. Всъщност говореше го перфектно. Той самият не бе имал никакъв късмет с жените, преди да го повишат в службата на тридесет и пет години. А по езика на тялото на Джо — умолително изражение, протегнати ръце — бе повече от ясно, че са му отказали.

— Ти си извратен — решително отсъди Фред.

— Наистина ли? — ухили се Майлс. — Колко извратен? Ние тук можем да задоволим повечето вкусове. Какво ще кажеш за Чейн, щом си падаш по перверзните?

— Джейн?

— Не. Чейн. Тя ще те оправи.

— Как е истинското й име? — притеснено попита Джо, който, без да иска, се бе обърнал към няколко от жените с прякорите им.

— Полин — отговори Майлс. — Наричаме я Чейн, защото… ами… ако ти кажа пухкави белезници, ще разбереш какво имам предвид.

— Джо си пада по фригидната ирландка — намеси се грубо Фред.

— Коя? Снежната кралица ли? — учуди се Майлс. — Не знаех, че си мазохист.

— Не съм.

— Да бе! Опитваш се да събориш тухлена стена с глава.

Майлс харесваше Джо Рот и го смяташе за готин тип, с когото можеш да се повеселиш. Сега обаче реши, че ще се наложи да си промени мнението.

— Какво ще кажеш за Мей от пощенския отдел? — предложи той, обзет от отчаяно желание да спаси Джо. — Познаваш я. Зърна, на които можеш да си окачиш палтото. Задник, на който можеш да си паркираш колелото. Не ти ли харесва?

— Е, не е съвсем с всичкия си, но в това няма нищо лошо.

— Как й е истинското име? — унило попита Джо.

— Мей. Винаги е готова!

Фред и Майлс избухнаха в бурен смях и Джо се зачуди дали да не си смени професията. Беше ли женомразството тук по-ужасно, отколкото в последната му работа, или просто остаряваше?

Той прекъсна веселбата им и каза:

— Освен всичко друго, наистина трябва да обсъдя бюджета на „Нориаки“ с Кетрин.

— Да не мислиш, че сме родени вчера? — възмути се Фред. — Говори с дебелата Бренда. Давай! — окуражи го той, когато Джо не отговори. — Бренда поне има цици.

— Помоли Кетрин — настоя Джо. — Ще ти бъда задължен.

Фред се замисли. Джо беше готин тип и колежките им си падаха по него. Ако успееше да свали фригидната ирландка, бързо щеше да загуби интерес към нея. Обаче тя щеше страхотно да се влюби в него, а това си заслужаваше да се види.

— Добре — изсумтя Фред и се надигна от кожения стол.


Кетрин видя как Фред се понася към нея и веднага разбра какво става. Изпита силно презрение към Джо, който се бе втурнал да моли шефа си за помощ. Но от друга страна упоритите му опити възбудиха интереса й.

— Чуй ме добре! — излая Фред, когато застана до бюрото й.

Мразеше да говори с нея. Караше го да се чувства пълен кретен. Не можеше да я търпи още отпреди три години, когато я бе поканил да пийнат по нещо, а тя му бе отказала с думите: „Не излизам с женени мъже.“ Фред бе опитал да се измъкне с оправданието, че иска само да приветства новата си колежка, но Кетрин го бе изгледала презрително, сякаш всичко й беше ясно. След като престана да се ненавижда, омразата му се бе прехвърлила върху нея.

— Трябва да обядваш с Джо Рот, за да обсъдите проклетия бюджет.

— Това заповед ли е?

— Да.

— Не си ми началник — усмихна се Кетрин.

После си помисли, че дори не седяха на едно и също еволюционно стъпало, и се ухили още по-широко.

— Знам, че не съм ти пряк шеф — призна Фред с неприязън, — но момчето се тревожи за разходите. Бренда е страхотна, но Джо иска да говори направо с теб.

— Двуреден бял костюм — каза Кетрин замислено, — кожено палто, наметнато на рамената, накривена панамена шапка и по една курва в тясна червена рокля от всяка страна.

— Какво?

— Нали така изглеждат сводниците?

— Сводник! — възмути се Фред. — Не съм сводник! Той иска само да обядва с теб.

Атмосферата се изпълни с враждебност и за миг на Кетрин й се прииска да е като останалите хора. Защо не се държеше като купонджийка? Защо не беше излязла с Фред Франклин? Дори да пофлиртува малко с него? Връзка с женен мъж нямаше да я убие — знаеше го твърде добре. А щеше да направи работата й много по-лека. Беше наясно, че колегитей не я обичат много, и това понякога й тежеше. Например днес.

— Става дума само за обяд — високо повтори Фред. — И то делови.

— Е, добре — примирено въздъхна Кетрин.

Фред се понесе триумфално към кабинета си.

— Уреден си, синко — гордо заяви той на притеснения Джо. — Не забравяй да ни разкажеш всичко, когато се върнеш.

Телефонът на бюрото му иззвъня.

— Момчетата от „Джитекс“ са тук.

Въодушевлението на Джо му помогна да изнесе блестяща презентация. Ораторското му майсторство бе толкова заразително, че клиентите едва ли не повярваха в качествата на собствените си тампони.

— Мисля, че ги омагьосахме — доволно каза Майлс, докато гледаше как директорите на „Джитекс“ се оттеглят замаяно.

Обикновено след сключването на добра сделка екипът отиваше на дълъг обяд с огромно количество алкохол. Днес обаче Джо отказа да се присъедини към колегите си. Даде им благословията си, но първо провери в кой ресторант възнамеряват да се настанят. Щеше да заведе Кетрин колкото се може по-далеч оттам.

Междувременно Кетрин прекара сутринта, потънала в сметки. Беше изхвърлила Джо Рот от главата си. Не се втурна към аптеката или улица „Оксфорд“, за да си купи четка, паста за зъби, ново червило, фондьотен, дезодорант, чорапи, обувки с високи токчета или нов костюм с къса пола в чест на неочаквания обяд.

Отказа да се развълнува. Многогодишната й практика я бе убедила, че не е толкова трудно да се пребори с нетърпението.

Разбира се, работата й помогна много. Безукорно подреденият свят на цифрите, където нямаше хаос или място за съмнение. Ако сметките не излизаха, човек просто се връщаше и ги оправяше.

Кетрин считаше двойното счетоводство за едно от великите постижения на човечеството. Искаше й се светът да се ръководи от същите принципи. Дебитите — вляво, кредитите — вдясно. Така винаги знаеш къде си. Великолепно!

В един часа Джо свенливо застана до бюрото й. Сутрешната му еуфория бе заменена от силен срам, задето бе помолил шефа си за помощ.

— А, да, работен обяд за разходите по „Нориаки“ — заядливо каза Кетрин, като спокойно довърши изчисленията си.

Можеше да ги направи и по-късно, но защо?

Тя изключи калкулатора и осъзна, че й се ходи до тоалетната, но се почувства прекалено притеснена да му го каже. Вероятно би могла да използва тоалетната в ресторанта. Но защо пък да не отиде сега? Все пак Джо не означаваше нищо на нея. В миналото, когато си падаше по някого, бе различно. Тогава напълно забравяше за физиологичните си нужди. Но не и с Джо Рот.

— Трябва първо да отида до тоалетната — заяви смело тя.

Нарочно остави чантата си на бюрото. Не искаше да ласкае Джо с мисълта, че отива да се среши или да си сложи червило заради него.

Глава 20

Ресторантът беше съвсем близо до службата. Кетрин благодари горещо на Бога. Мисълта да седи до Джо в тясно такси направо я изпоти. Е, и ходенето пеша не се оказа особено приятно. Чувстваше се неудобно и не смееше да го погледне.

Двамата вървяха с различна скорост. Джо беше доста висок и Кетрин реши, че сигурно върви много бързо. Не искаше да изостане от него, затова ускори ход, после внезапно осъзна, че се е забързала прекалено много и рязко забави крачка. Междувременно, забелязал скоростта й, Джо се уплаши, че я е принудил да бърза, и почти спря. Кетрин го усети и това й се стори неестествено, така че отново ускори. Джо също. Като ту забързваха, ту почти спираха, най-сетне стигнаха; „Лимонов плод“.

Беше модерен, скъп и шумен ресторант. Витрината бе от стъклени тухли и светло дърво. Приличаше много на заведението, където в събота вечер празнуваха рождения ден на Тара. Дори нямаше нужда да поглеждаш менюто, за да разбереш какво предлагат.

Джо си бе направил труда да резервира сепаре. След като ги настаниха, шумът намаля и Кетрин започна да се отпуска. Дори си поръча чаша вино.

— Не ме гледай така! — скара се тя на Джо. — Може да съм старателна и съвестна, но все пак съм човешко същество.

— Не те гледам — усмихна й се той с блестящите си зъби. — Щом ти се пие вино, пий. Поръчай си колкото искаш чаши.

После я погледна толкова мило, че Кетрин не се сдържа и каза делово:

— Да се залавяме за работа. Основните разходи по „Нориаки“…

— Кетрин — нежно я прекъсна той, а начинът, по който произнесе името й, едва не я накара да скочи и да си тръгне, — хайде първо да поръчаме.

Внезапно реши да се отпусне и да си почине поне за час. Три седмици беше отблъсквала Джо и в момента бе останала без амуниции. Майната му, все пак съм човек, каза си тя. Защо да не позволя на някого да се държи мило с мен? Само за един час.

Усмивката й към Джо за пръв път бе лишена от сарказъм или презрение.

— Какъв ордьовър ще си поръчаш? — попита я той.

— Ризото с гъби — отговори весело тя. — А ти?

— Супа с лимон и кориандър. Хей! — извика той, като погледна менюто. — Няма ризото с гъби.

— Невъзможно — усмихна се тя. — Имам предвид, я виж ресторанта!

Кетрин размаха ръка към стените, задължително боядисани в бледожълто, миниатюрните японски градини и кръглите метални плафониери. Джо се засмя и тя видя как разцъфва в очите му. Но когато отвори менюто си, възкликна учудено:

— Няма и супа с лимон и кориандър!

— Невъзможно — засмя се Джо. — Имам предвид, я виж ресторанта!

Беше неин ред да гледа как Джо цъфти.

Не можеше да го вкара в нито една от обичайните категории. Повечето мъже, които я преследваха упорито, имаха самочувствие с размерите на континент. Така и трябваше — ако в броните им имаше пукнатини от неувереност, Кетрин веднага ги откриваше и нанасяше смъртоносни рани. Но ако не беше смахнат егоист, значи бе тъп като пън или наивен като Форест Гъмп. Ней приличаше на нито едно от двете.

Келнерката застана до масата им.

— Съветвам ви да опитате днешните специалитети — започна тя. — За ордьовър предлагаме ризото с…

Кетрин не чу останалото. Избухна в смях, а Джо, зашеметен от неочакваната сърдечност, й се усмихна широко. Тя си припомни доволно колко забавен можеше да бъде един обяд. А докато наблюдаваше как дългите му чувствителни пръсти си играят със столчето на чашата, странно, отдавна забравено усещане пропълзя по тялото й. О, не!

Поръча си талятели. Нямаше да се предаде! Отказа да вземе подходящо за среща ядене, с което не можеше да стане инцидент. Не й пукаше дали талятелите няма да увиснат грозно, докато ги поднася към устата си. Нямаше да се притесни, ако изцапаше брадичката си със сос. Беше готова да си поръча дори спанак и да рискува да полепне по зъбите й, но за съжаление го нямаше в менюто.

Докато ядяха ордьоврите си, разговорът естествено се насочи към общия им интерес — работата. Джо говореше за себе си с лекота и очевидно се надяваше Кетрин да му отвърне по същия начин. Спомена й, че си бил ходил у дома преди няколко седмици. После каза:

— Навърших тридесет през юли и майка ми реши, че сигурно съм гей, щом още не съм се оженил.

След тези думи обаче Джо не направи многозначителна пауза, нито пък я погледна нетърпеливо и тя се успокои. Може пък да не се опитваше да открие дали е сгодена и на колко години е.

— Откъде си?

— От Девън. Аз съм си селско момче по сърце.

Това не е нещо, с което да се гордееш, презрително си помисли Кетрин, но внезапно откри, че отвръща:

— И аз съм от провинцията.

После му разказа за Нокавой. Или поне за природата му. За огромните вълни на Атлантическия океан, които понякога достигаха до прозорците на къщите. За въздуха, който бе толкова свеж, че според Тара „човек може да го реже с нож и вилица и да го яде“. Горката Тара наистина страдаше от мания за ядене.

— Звуча като реклама на Ирландия — засмя се Кетрин.

— Сигурно ти е било доста трудно да напуснеш Нокавой.

— Не. Нямах търпение да се махна оттам — призна тя. — Харесвам анонимността на Лондон.

— Забравено от Бога място, където на хората не им пука един за друг — усмихна се Джо.

— Може и така да е, но пък има великолепни магазини за обувки.

Той се засмя и я изгледа възхитено. Основните ястия пристигнаха. Порцията на Джо представляваше сложна вертикална конструкция.

— Как го правят? — учуди се той. — Аха! Пухкаво канапе, пласт пиле, пласт босилек, после сушени домати и моцарела. Повторете, ако е необходимо. Но не го изпробвайте у дома!

— Можеш ли да готвиш?

Не знаеше защо въобще го попита? Какво я интересува ше?

— О, да — намигна й Джо. — Правя жестоко тайландско къри. Да ти обясня ли как?

Кетрин кимна примирено, а настроението й започна да се разваля. Очевидно Джо щеше да се опита да я впечатли с готварските си умения. Каква скука!

— Първо отиваш на пазар — всеки магазин „Маркс и Спенсър“ ще ти свърши работа. Спираш до щанда за охладени храни. Това е важно, Кетрин — размаха ръка той, — защото много хора допускат грешката да пазаруват от замразените. Взимаш едно готово къри. Прибираш се у дома, махаш капака и надупчваш фолиото с вилица. Четири пъти. Не по-малко. После го пъхаш в микровълновата само за три минути и половина. Сваляш фолиото и го оставяш за още тридесет секунди. Резултатът е чудесно леко препечено къри — навърши усмихнато той. Кетрин се засмя облекчено.

— Е, става малко твърдо — призна Джо, — но не е страшно. Сервираш го с ориз, доставен от кой да е индийски ресторант. А сега ми кажи някоя от твоите рецепти.

— Добре — съгласи се весело тя. — Чакай да помисля. А, ето една хубава. Имаш нужда от телефонен указател, макар че и пуснатите в пощенската ти кутия реклами вършат работа. Вдигаш слушалката, набираш номера и поръчваш голяма пица с допълнително кашкавал и домати. После, това е най-важното, им съобщаваш адреса си. И след по-малко от половин час получаваш великолепно ядене!

— Полезна информация — замислено кимна Джо. — Може да изпробвам рецептата някой път, когато съпругът ми покани шефа си на вечеря.

— Готвиш ли понякога? — попита тя, усетила сродна душа.

— Не — искрено отговори той. — Никога. А ти?

— Мразиш ли хора, които вдигат шум за готвенето?

— Е, не ги мразя, но не ги разбирам.

— Да, знам какво имаш предвид.

— Ако Господ е искал да печем кексове, защо е създал сладкарница „Валери“?

— Точно така!

Усмихнаха се приятелски.

— Можем да станем съавтори на готварска книга — внезапно предложи Джо. — За хора, които мразят да готвят.

— Можем. Знам много рецепти — усмихна се Кетрин с блеснали очи. — Имам една съвсем лесна. Влизаш в „Макдоналдс“. Купуваш си сандвич. Вадиш го от кутията и поднасяш!

— Харесва ми. Чакай да ти кажа чудесна лесна рецепта за вкусно печено. Инструкции: отиди на гости на майка си за уикенда.

— Можем да добавим и лъскави снимки — ентусиазирано каза Кетрин. — Хора, които ядат от пластмасови кутии, и доставчици на пипа.

— Това ще е невероятна промяна в обикновеното гастро-порно — захили се Джо. — Делия Смит, дните ти са преброени!

Макар и неохотно Кетрин бе принудена да признае, че Джо е свестен. Или поне изглеждаше такъв. Но това вероятно означаваше, че е сериен убиец.

Настъпи тишина и за пръв път забелязаха, че навън вали.

— Дъжд — въздъхна Кетрин.

— Обичам дъжда.

— Ти май обичаш всичко — каза Кетрин и изведнъж се вкисна. — Има ли мъжка версия на Майка Тереза? Защото ако има, това си ти.

Джо се засмя.

— Просто смятам, че повечето неща могат да се обърнат в твоя полза. Например дъждът. Представи си следната сцена — подкани я той, като размаха елегантно ръка. — Навън вали проливно, но ти си у дома. Дъждът плющи в прозорците, а ти лежиш на канапето пред камината, в която пламти буен огън. Бутилка червено вино…

— Носиш дебели чорапи и пухкав анцуг — прекъсна го Кетрин, изненадана от поведението си.

Джо кимна.

— Очакваш доставка на китайска храна…

— По телевизията тече страхотен филм…

Очите на Джо заблестяха ентусиазирано.

— Черно-бял…

— „Филаделфийска история“…

— „Казабланка“…

— Не — извикаха едновременно. — „Римска ваканция“!

Втренчиха се един в друг. Стори им се, че ги е ударил гръм. Кетрин почувства, че Джо е проникнал дълбоко в душата й. Когато келнерката избра точно този момент да ги попита дали са свършили, бе готова да я разцелува, макар че Джо с удоволствие би я пребил.

Опитвайки се да удължи приятния обяд, Джо ентусиазирано предложи на Кетрин да си поръча десерт.

— Какво ще кажеш за шоколадова торта? — попита той, като отвори менюто. — Или крем карамел с шоколадов сос?

Кетрин стисна устни. За каква я смяташе? За жена ли?

— Ти ще си поръчаш ли нещо?

— Не, но…

— Добре тогава — кимна ледено тя и той се зачуди какво е объркал.

Катрин си погледна часовника и видя, че определеният час е изтекъл. Всъщност бяха минали почти два часа и тя се ядоса на себе си.

Наложи сериозното си изражение, поръча си двойно еспресо и с рязък тон започна да изброява разходите по „Нориаки“. Искаше да му покаже, че веселбата е приключила, затова извади компютърната разпечатка от чантата си. А за да задоволи жестокостта си — нямаше друга причина, — сложи и калкулатора на масата.

— Да пийнем по един ликьор — предложи Джо, когато тя приключи. — Само един и ще се връщаме на работа.

Кетрин поклати глава.

— Хайде де — помоли я Джо. — Както един мъдър мъж каза навремето: „Няма ли да останеш още малко?“

— Ще ти отговоря с думите на един от великите мозъци на двайсети век — студено отвърна Кетрин, като пусна калкулатора в чантата си. — „Това е всичко, приятели!“

Остави го да плати сметката и потисна чувството си за вина. Все пак не беше искала да обядва с него. Но когато Джо се надигна, не можа да се сдържи и каза заядливо:

— Не забравяй касовата бележка, за да я дадеш за осребряване.

Нараненият му и отвратен поглед я накара да съжали за думите си.

Наближаваше четири, когато се върнаха в офиса. Как бе възможно? Е, нямаше да се повтори. Тя щеше да се погрижи за това. Бездруго Джо сигурно щеше да бъде изритан от работа още преди края на месеца. Трудовият му стаж тук бе доста дълъг според стандартите на „Брийн Хелмсфорд“. А изчисляването на обезщетението му щеше да й достави огромно удоволствие. Единственият проблем бе, че Джо работеше много добре и хората го харесваха. Това определено я плашеше.

Но вечерта, когато се прибра у дома, лошото й настроение бе изчезнало напълно, а очите й блестяха щастливо. Разбира се, самата тя нямаше представа за това, докато Тара не й го каза. Новината никак не я зарадва.

Глава 21

Тара отвори вратата и се опита да скрие покупките си, но Томас стоеше в коридора, а Берил се мотаеше в краката му.

— Как мина курсът по степ? — попита той.

Беше й нужна цяла минута, за да осъзнае за какво става дума.

— Курсът по степ? О, адски тежко — излъга тя. — Капнала съм.

— Браво! — доволно се ухили Томас.

Вероятно бе виновен гладът или пък потиснатият гняв, със сигурност имаше нещо обаче, защото Тара се завъртя към него с неочаквана ярост.

— Браво? Браво? Да не се каниш да ми дадеш златна звездичка? Или да ми пишеш шестица? Господи!

Томас ококори шокирано очи и започна да отваря и затваря уста, без да каже нищо.

— Приличаш на риба — подигра му се Тара. — Отивам да се обадя по телефона.

Тя се втурна в спалнята, метна покупките си на пода, запали цигара и набра номера на Финтан.

— Е, какво каза докторът?

— Не отидох — отвърна Финтан. — Познай какво се случи, след като говорихме по телефона днес.

— Какво?

— Буцата изчезна — засмя се Финтан. — Все едно че се спука балон. Кивито се превърна в зърно грозде, а после в стафида.

— Разтревожи ме — оплака се Тара, чувстваше се като пълен идиот. — Може би все пак трябва да отидеш на лекар. Поне да разбереш каква е причината.

— Няма нужда — възрази той. — Кризата премина.

— Наистина ли приличаше на киви?

— Доста.

— На хората не им израстват буци по врата ей така — настоя тя, като дръпна силно от цигарата. — Нещо не е наред и трябва да разбереш какво. Ами ако се случи отново?

— Няма.

— Възможно е.

— Не.

— Какво мисли Сандро?

— Сандро не мисли. Или поне мисли колкото се може по-малко.

— Финтан, дръж се сериозно.

— О, не.

Последва дълго мълчание. Най-после Тара каза притеснено:

— Финтан, трябва да ти задам един въпрос. Знам, че не е моя работа, но все пак ще попитам. Изследвал ли си се за СПИН наскоро?

— Не мога да направя такова нещо.

— Значи не си правил изследвания?

— Говорим по телефона все пак.

— Знаеш какво имам предвид.

— А ти изследвала ли си се? — изненада я Финтан.

— Не, но…

— Но какво?

Тя замълча деликатно.

— Винаги ли използваш презерватив с Томас? — попита Финтан.

При други обстоятелства Тара сигурно щеше да се засмее, припомняйки си бурните протести на Томас през първата им нощ, когато се опита да го накара да сложи презерватив. Да бе, да ям шоколад с обвивката! — беше изхленчил той. Да плувам с обувки и чорапи! И тя никога вече не го помоли. За щастие още от дните с Аласдър взимаше хапчета против забременяване.

— Ами… не винаги, но…

— А Томас правил ли си е изследване за СПИН?

Абсурд, помисли си Тара. Томас беше последният човек на света, който щеше да си направи такова изследване.

— Не, но…

— Тогава си затвори устата — любезно, но твърдо нареди Финтан. — Благодаря ти за загрижеността, но очевидно буцата не е била страшна. А как са твоите болежки?

Но Тара, почервеняла от срам и яд, отказа да си играе.

— Изчезнаха ли следите от бяс? — попита Финтан.

Не му отговори, вбесена от собствената си тъпота. Можеше тя самата да е болна от СПИН, а не Финтан.

— Ами маларията? — продължи той.

Тара отново не отговори.

— Чух, че в момента има епидемия от антракс, така че пази се!

— Ако си сигурен, че си добре — каза тя, — отивам да вечерям. Ще се чуем утре.

— Цяла седмица няма да съм тук. Ще работя в Брайтън. Ще се видим през уикенда.

Томас подслушваше до вратата. Тара мина покрай него и влетя в кухнята. Беше разгневена на себе си, наранена от думите на Финтан, ужасно гладна и твърдо решена да не се придържа към диетата.

— Има ли нещо за ядене? — извика тя, като отвори шкафа и изгледа отвратено диетичната супа, консервираните домати и котешката храна. — Това е кухня от третия свят! Ако не внимаваме, Световната здравна организация ще започне да ни изпраща брашно и царевица.

Томас я гледаше шокирано. Никога преди не я бе виждал в такова настроение. Следващият шкаф бе пълен с неговите готови вечери от пай с бъбреци.

— Можеш да изядеш един — предложни той, изненадан от нервността в гласа си.

— По-скоро ще изям собствения си бъбрек — грубо отвърна Тара. — Колко е часът? Супермаркетът още е отворен. Отивам да купя храна.

— Изчакай една минута. Ще дойда с теб.

— Не, няма да идваш! — извика тя и грабна ключовете от колата.

— Купи много зеленчуци.

Тара се завъртя, приближи се към Томас и се вторачи мрачно в него.

— Защо не млъкнеш? — предложи му тя, после излетя от апартамента, като го остави да стои объркан в коридора.



Тара ръководеше живота си според две железни правила. „Отнасяй се с хората така, както искаш да се отнасят с теб“ и „Никога не пазарувай, когато си гладна“.

Но днес беше в настроение да ги наруши. Количка или кошница? Кошница или количка? Колко голяма дивотия възнамеряваше да извърши?

Количка, реши тя накрая.

Профуча бързо покрай плодовете и зеленчуците, като ги изгледа презрително. Тази вечер нямаше да отнесе у дома нито един свеж продукт. После морковите привлякоха вниманието й. Морковите са мои приятели, припомни си Тара. Много пъти я бяха спасявали от гладна смърт. Но не и днес.

— Да вървят на майната си! — промърмори тя.

Млад мъж, пристигнал преди два дни от Кардиф, я чу да и говори. Да, думите на майка му се оказаха верни: Лондон бе пълен с луди. Страхотно!

Тара усети погледа му и внезапно се сети нещо. Понякога в супермаркетите имаше намаления за ергени. Възможно ли бе и днес да има? Тя свенливо вдигна очи и забеляза, че момчето още я гледа. Изненада се приятно. Зачуди се дали да не му се усмихне, после реши да не си прави труда.

Защо й беше мъж, когато щеше да получи храна?

Обикновено пазаруването й отнемаше доста време. Струвпаше й се, че върви през минно поле. От всички страни я причакваха съблазни. Обмисляше грижливо и агонизираше преди всяка покупка. Преглеждаше всеки пакет, за да види колко калории и мазнини съдържа. В количката й не влизате продукт с повече от пет процента мазнини. Освен когато Томас не гледаше.

Понякога замечтано погалваше забранените пици и кексчета, закопняла за нещо различно. Но отдавна си бе забранила да навлиза сред бисквитите, защото усещането за загуба бе прекалено осезаемо. Беше преживяла страстна любовна връзка с тях и знаеше, че не могат да останат само приятели. Нямаше как да се сдържи и да не си припомни прекрасните отминали времена. Пред очите й се появяваше идилична картина — тя се смееше весело и вървеше бавно, косата й се вееше от вятъра, а ръцете й прегръщаха нежно пакет „Джами Доджърс“. Или пък тичаше надолу по хълма в слънчев летен ден и държеше за ръка пакет „Висконти“. Или танцуваше влюбено с огромен шоколад. Ах, какви прекрасни спомени…

Но тази вечер беше различно. Тара се носеше вихрено сред щандовете като иракски танк в Кувейт, освободена от обичайните си притеснения. Размаха ръка и бутна почти целия рафт с чипс в количката си. Без грам вина метна вътре и няколко гигантски сандвича.

Не можа да се въздържи и се нахвърли веднага върху благинките. С надеждата, че никой не я гледа, отвори плик с чипс. После още един. След това пай със свинско. Накрая се протегна към бисквитите.

Не можеше да спре. Взе следващия пакет бисквити и се вторачи в него. Не трябва да го правя, помисли си тя. Но злобното й вътрешно гласче попита: Кой казва?

Потръпна от желание. Заля я вълна от адреналин и отнесе всичките й задръжки. Треперещите й пръсти отвориха пакета. Сцената приличаше на бой между помияри. Трохи, парченца шоколад, ядки и съдрани обвивки летяха във въздуха. Тара изпадна в транс. Тъпчеше се диво, без да усеща вкуса на онова, което пъхаше в устата си, тъй като то просто не оставаше там достатъчно дълго.

Внезапно всичко свърши. Разумът й се възвърна, а с него дойде и срамът. Почувства се ужасно, макар че гладът й бе задоволен. Завлече се до касата, засрамена от празните опаковки в количката си. Но ако се бе опитала да се освободи от уликите, като изхвърли обвивките, можеха да я обвинят в кражба. Тя бе от хората, които винаги ги хващат.

Какво си мислеше, по дяволите? Дали не беше откачила? Резултатите от целодневния й глад бяха унищожени от петминутна лудост. Беше погълнала огромно количество мазнини и въглехидрати. Ами диетата й? Ами добрите й намерения? Та нали днес бе готова да отиде дори на степ? А сега всички усилия отидоха на кино.

Откри, че младежът отново я гледа втренчено, но не си помисли, че си пада по нея. После се сети за Томас. Обзе я ужас.

Беше му крещяла и бе нарушила диетата си. Беше не само дебела, но и свадлива. Какво направи! Положението бе прекалено деликатно, а тя си позволи да каже на Томас, че прилича на риба. Разтреперана от страх и превъзбудена от захарта, Тара подкара към къщи. В кръвта й имаше толкова много добавки, че ако изпозастреляше няколко човека на публично място, съдебните заседатели веднага щяха да я оправдаят.

Томас седеше до масата в кухнята и пушеше нервно. Берил лежеше до него в панера си. Когато Тара влезе, той вдигни глава притеснено, усмихна се мило и каза нежно:

— Здрасти!

— Съжалявам, че ти се развиках — извини се Тара.

Беше свикнала цялата власт да е у него и сега, когато случайно попадна в ръцете й, реши, че е станала грешка, и я върна незабавно на законния й собственик — сякаш ставаше дума за намерен на улицата портфейл.

— Няма да ти се разсърдя, ако си ми ядосан. Ужасно съжалявам! Обещавам ти, че от утре започвам строга диета.

Арогантността на Томас се завърна. От смиреното му изражение остана само блед спомен. Самочувствието му се появи за секунди и когато Тара му разказа за буцата на врата на Финтан, вече бе достатъчно нагъл, за да заяви:

— С начина му на живот е късметлия, че има проблеми само с врата си.

Глава 22

Лоркан Ларкин беше актьор. Не само по професия, така се държеше и в личния си живот.

През двадесетте и началото на тридесетте си години постигна невероятен успех в Ирландия и стана звезда. Предизвика фурор на сцената с ролите си в „Плейбоят на Запада“ и „Джуно и паунът“, като засенчи останалите си колеги. И преди не бе особено популярен сред тях, но след това вече го намразиха силно.

В продължение на няколко години участва в ирландска сапунена опера — играеше развратен хулиган. Оказа се изключително удобно, тъй като можеше да оправдава безсрамното си поведение с това, че се вживява в ролята. Въпреки капризите на телевизионния му герой, които бяха само разводнена имитация на истинския нрав на Лоркан, веднага го обявиха за секс-символ. Безброй жени копнееха за него. Представиха го дори на президента и всеки ден получаваше бикини по пощата. Даже когато вестниците публикуваха горчивата тирада на жена му, която го бе издържала години наред и която той бе зарязал след успеха, възхищението към него не намаля. Но за Лоркан това не бе достатъчно. Успехът сред ирландците не го задоволяваше. Подозираше, че те въобще нямат представа за какво става дума. Да, бяха една от най-образованите нации в света, но той искаше да получи обожанието на хора, които наистина означаваха нещо.

И така преди около четири години, обграден от вниманието на медиите, Лоркан напусна Ирландия. Не ставам по-млад, пошегува се той с журналистите. Разбира се, не вярваше на думите си и се смяташе за безсмъртен.

Потегли към Холивуд, за да им покаже как се правят филми. Мислеше, че ще минат само няколко дни преди да се просне на шезлонга до собствения си морскосин плувен басейн, където да отхвърля сценарии и да отблъсква известни режисьори.

Получи неприятен шок, когато откри, че квотата на Холивуд за сексапилни ирландци е запълнена. Трима бяха достатъчни. Пиърс Броснан, Лиъм Нийсън и Гейбриъл Бърн вършеха чудесна работа, но нямаше нужда от повече. Очевидно в момента бяха модерни шотландците. Известно време Лоркан се чуди дали да не си смени името на Юън.

Отхвърлен от всички големи компании, накрая прие ролята на кибер вампир хомосексуалист в нискобюджетен филм, прожектиран само в едно мизерно кино, където при всяко отваряне на вратата падаше мазилка. На всичкото отгоре не му платиха, защото парите бяха свършили още преди завършването на филма. Малко по-късно му предложиха роля в порно филм. Режисьорът бе забелязал в тоалетната на бара, че Лоркан притежава всичко необходимо.

След това напълно спряха да го търсят. Успяваше да се доближи до морскосин басейн само като чистач.

Накрая настъпи денят, в който бе принуден да признае, че нещата не вървят както трябва. Разбира се, не можеше да се насили да изрече думата „провал“. Живееше в миниатюрна задушна стаичка с имитация на прозорец — пластмасова щора върху бетонната стена. През последната седмица ядеше само овесени ядки за закуска, обяд и вечеря. Нямаше кола и бе принуден да пътува три часа с автобус, за да отиде на прослушване. Не че имаше много прослушвания. Лоркан бе толкова нежелан в Холивуд, че вероятно дори не биха го арестували.

Дотогава бе привличал успеха като магнит. Мисълта, че той може да го е изоставил, караше Лоркан да се гърчи от ужас и несигурност. Самочувствието му — огромно, но крехко, винаги бе имало нужда от допълнителна подкрепа, за да не се срине. Повече успехи, повече пари, повече жени. Налагаше се да напусне проклетия Холивуд, където бе господин Никой.

Едва събра пари за самолетния билет до Европа. Но не можеше да се върне в Ирландия. Там го бяха излъгали. Бяха го обявили за звезда, а той очевидно не беше. Вместо в Ирландия отиде в Лондон с надеждата да скрие унижението си в огромния анонимен град. Нанесе се в мизерна малка стаичка в Камдън. Съквартирантът му бе симпатичен дебелак на име Бенджи, който си изкарваше хляба с обработка на глоби за паркиране.

След това отчаяно се опита да си възвърне изгубеното самочувствие, като плюеше по боклуците, които се създават в Холивуд. „Сцената винаги е била истинската ми любов“, настоя той в „Гардиън“. Е, това беше камдънският „Гардиън“, единственият вестник, който се заинтересува от факта, че Лоркан е заживял в Лондон, при това само защото квартирата му се намираше точно до редакцията им. Гордостта му бе пострадала тежко в Холивуд, но той си нае агент и тръгна по прослушвания. Артистичният свят обаче се оказа невероятно чувствителен и всички усетиха загубеняка у Лоркан. Въпреки че бе изключително красив и почти стряскащо сексапилен, около него витаеше усещането за отминала слава. Разни грубияни отидоха дори по-далеч и определиха славата му за несъществувала.

Никой не искаше да се свързва с подобен човек. Можеше да се окаже заразно. Момичетата, които раздаваха ролите, с удоволствие спяха с Лоркан, но никога не го викаха за работа. Поддържаше го единствено гордостта му. Тя и фактът, че не ставаше за нищо друго. Нямаше избор, трябваше да се надига след всеки удар и да опитва отново.

През двете години, откакто живееше в Лондон, бе ходил на прослушвания за „Хамлет“, „Крал Лир“, „Макбет“ и „Отело“, След поредица от откази най-после получи роля. В модерна пиеса. Играеше терорист от ИРА и единствената му реплика беше: „Боже, идват към нас! Бягай, Майки!“

За негово най-голямо разочарование ролята не му отвори други врати и въпреки наглия си и безочлив вид Лоркан се тормозеше. Беснееше, че не е най-обожаваният, най-търсеният и най-недостъпният. Е, не всичко бе загубено. Нямаше роли и пари, нито похвали, но несъмнено все още можеше да свали всяко момиче. Това бе единственото нещо в живота му, което още не се беше прецакало.

С жените можеше да прави каквото си поиска. Разбира се, да накараш някое момиче да се разплаче не бе голямо предизвикателство, но все пак бе по-добре от нищо. Беше безопасно и той винаги излизаше победител. Но месеците минаваха без друга роля и му ставаше все по-трудно да свърже двата края. Неохотно и с омраза се хвана на работа като келнер. Той, великият Лоркан Ларкин, прие унижението да сервира спагети на разни селяндури. Какво падение! За щастие го уволниха още първата седмица. Управителят не можа да втълпи на Лоркан, че ако клиент помоли за втора чаша кафе, правилният отговор е „Разбира се, сър, веднага“, а не „От какво умря последният ти роб? Вземи си го сам!“

Налагаше се да се огледа за някакъв алтернативен доход. В Лондон имаше предостатъчно богати възрастни жени, които биха поели издръжката му в замяна на сексуални услуги. Но не можа да преглътне мисълта да стане жиголо.

Нямаше нищо против да спи с тях, но само ако той определя условията. Най-после, преди около шест месеца, за една седмица му се случиха три хубави неща. Първо, получи работа като озвучител на туристически реклами за Ирландия. Е, нямаше да спечели овациите на публиката, но поне в хладилника му имаше бира. На следващия ден успя да си намери добър и изключително евтин апартамент. Бенджи бе съкрушен. А после се запозна с Ейми.

Двамата с Бенджи бяха на купон, когато я видяха за пръв път.

Бенджи погледна дългите й слаби крака, чистото й лъчезарно лице и русочервеникавите къдрици и си помисли, че това е най-красивото момиче на света.

— Гледай! — ахна той и сръга Лоркан.

— Мислех, че си падаш по големи цици — равнодушно каза Лоркан.

— Всъщност не. Падам си по всичко. По всичко, което мога да получа.

— Нека силата да бъде с теб! И не забравяй какво съм те учил. Дръж се срамежливо.

— Не мога да отида и да я заговоря — ужаси се Бенджи.

— Защо не? Нали си падаш по нея?

— Точно заради това.

— Давай, синко! — окуражи го Лоркан.

Бенджи прекоси стаята с разтреперани крака. Лоркан се облегна на стената и загледа момичето с притворени очи.

След секунди Бенджи се завърна, почервенял от неудобство. Срамежливото поведение действаше само когато мъжът бе изключително хубав. В противен случай приличаше на кретен.

— Какво стана? — попита Лоркан.

— Потупа ме по главата и каза, че съм котенце.

— И двамата знаем, че това не е желаният отговор. Добре, гледай сега как се прави. И се учи. Аз съм повелителят на жените.

— Това пък какво беше, по дяволите? — раздразнено попита Бенджи, уплашен, че Лоркан ще му отмъкне момичето изпод носа.

— Също като повелителят на конете. Но вместо комплексирани коне карам комплексирани жени да ми ядат от ръцете.

— Тя не е комплексирана — разгорещено възрази Бенджи.

— Ами! Сладкото личице, милото държане… Прекалено много се старае да се хареса — замислено отбеляза Лоркан.

— Но не и на мен — горчиво изстена Бенджи.

Най-важното беше подходящият момент, затова Лоркан изчака всички други мъже в стаята да си опитат късмета.

Знаеше, че тя го е забелязала. Беше толкова висок, че не можеше да го подмине, а и улови погледа й на няколко пъти.

Не отиде при нея да проси внимание — хубавият, но арогантен мъж често подплашва жените. Но хубавият и уязвим мъж стига до финалната права. Затова реши да осъществи контакт уж случайно, под предлог че помага на домакинята да събере празните чаши и кутии.

— Извинете, че ви безпокоя, но празна ли е тази чаша? — попита смирено той.

Момичето кимна, а той заекна свенливо:

— Знаете ли… имам предвид… сигурно сте го чували и преди… не, не, няма нищо. Съжалявам. Забравете.

— Не, моля ви — задържа го тя. — Искам да чуя какво ще ми кажете.

— О, не! — потрепери, езикът на тялото му бе достигнал триумфа на срамежливостта. — Няма нищо.

— Не можете да започнете да казвате нещо, а после да спрете.

Лоркан погледна настрани, преглътна и прошепна:

— Добре. Вероятно сте го чували безброй пъти, но исках да ви кажа, че имате най-хубавата коса, която някога съм виждал.

За щастие успяваше да се изчерви винаги, когато си поиска.

— Благодаря — отвърна Ейми и също се изчерви.

— Аз по-добре… — посочи той празните чаши и се усмихна срамежливо. — Ами… нали разбирате, трябва да ги занеса в кухнята.

След десет минути, когато Ейми лапна цигара, Лоркан към втурна към нея. Извади специалната си запалка и я щракна под носа й. Запалката, разбира се, не проработи и на лицето му се изписа ужас. После се засмя, погледна Ейми в очите и излъга най-безочливо:

— Преди пет минути работеше.

Запалката бе развалена от две години.

— Тези неща винаги те провалят, когато искаш да направиш добро впечатление — въздъхна тежко той. — Съжалявам — добави Лоркан и се оттегли, като остави Ейми да го гледа замечтано.

Малко по-късно, точно както очакваше, тя дойде при него. И този път бе успял. Обзе го въодушевление. Наистина беше страхотен! Никой не можеше да се мери с него. Беше най-великият майстор.


На следващия ден Ейми свика приятелките си на извънредно събрание.

— Почувствах се адски притеснена заради него — възкликна тя. — Ако можехте да видите лицето му! Дори се изчерви! Толкова много искаше да ми запали цигарата. И е невероятно красив. Убийствено гадже! Какво ще кажете, а? Великолепен мъж, който на всичкото отгоре е грижовен и уязвим. Знам, че е прекалено рано и вероятно прибързвам, но наистина мисля, че може да е… — тя замълча и въздъхна с копнеж. — Мъжът!

След няколко дни, когато осъзна, че Ейми е станала гадже на Лоркан, Бенджи се поболя.

— Мислех, че става дума само за урок — изхленчи ревниво той. — Смятах, че ще спиш с нея, за да ми покажеш как се прави и толкова.

— Престани, Бенджи — скара му се Лоркан. — Как можеш да кажеш такова нещо? Не трябва да се отнасяш така с жените.

Глава 23

Първото лято, което Финтан, Тара и Кетрин прекараха заедно, беше вълшебно, нищо че Франк Бътлър не одобряваше младия О’Грейди и бе готов да обяснява с часове в кръчмата на О’Конъл какво вредно влияние има Финтан върху момичетата. Не че можеше да събере много последователи на каузата си.

— Какво лошо прави? — учуди се Тад Бренан, като си представи облечения в шалвари и мускетарска риза Финтан. — Съживява градчето. А и този етап скоро ще премине.

— Докато премине, дъщеря ми вече ще е развалена.

Приятелите на Франк замълчаха. Не беше честно да винят Финтан О’Грейди. Тара Бътлър щеше да стане развалено момиче и без него. Личеше й още на четиринадесет години.

Беше изключително популярна сред местните хъшлаци, които висяха на ъгъла на „Мейн“ и „Смол“.

— Ето ги циците ми, останалото идва след малко — побутваха се те, щом видеха Тара.

— Прекрасна жена си! — подвикваха й възхитено, когато минаваше покрай тях със сексапилна походка, вирнала нос във въздуха. — Иска ми се да те взема в моето стадо. Хайде да избягаме оттук и да заживеем заедно!

— Романтика в Нокавой — смееше се Кетрин.

Никой не казваше, че изрядната и спретната Кетрин е прекрасна жена. Момчетата на ъгъла дори я обиждаха понякога.

— Отпусни се малко, загубенячке! Човек по-скоро би ухажвал дъска, отколкото теб.

Тара се притесняваше за приятелката си.

— Тормози ли те…

— Кое да ме тормози?

— Ами… дето момчетата не казват, че те искат в стадото си.

Погледът на Кетрин бе изпълнен с върховно презрение.

— Не? Чудесно! — нервно промърмори Тара.

На четиринадесет години Тара доста се интересуваше от момчета, но не желаеше да има нищо общо с местните. Живееше с мисълта за летните месеци, когато гладът се превръщаше ако не в пир, то поне в хубава вечеря благодарение на свежите групи момчета, които пристигаха на почивка всяка седмица. Тара и Финтан се стремяха да се сближат с колкото се може повече от тях.

— Никой не се връща у дома разочарован! — обичаше да казва Финтан.

В дългите летни вечери Тара, Кетрин и Финтан седяха с часове на дигата край морето и чакаха слънцето най-после да залезе навътре в океана.

— Ей там е Америка — казваха замечтано те. — Следваща спирка — Ню Йорк.

После напрягаха очи с надеждата, че може да видят на хоризонта Статуята на свободата.

— Някой ден ще отидем там — въздъхваха те накрая.

— Какво правят? — ядосано питаше жена си Франк Бътлър. — Седят през цялото време. Минах в пет и половина и бяха там. В десет и половина, когато се прибирах, още не бяха помръднали.

Фиделма въздъхваше. Знаеше колко е лесно да прекараш пет часа на мократа стена, да градиш въздушни кули и да се пренасяш в тях. Спомняше си каква беше на младини — сигурна, че я очаква велико бъдеще, готова да разцъфне като цвете.

— Може да се възхищават на гледката — оправдаваше децата тя.

Франк изсумтяваше недоверчиво и бе напълно прав. Тримата приятели дори не забелязваха красотата на небето и морето. Единствената гледка, която ги интересуваше, бяха тълпите момчета, които се въртяха около стената. Това бе най-оживеното светско място, посещавано от всички млади туристи от Лимерик, Корк, Дъблин и дори Белфаст.

За огромно неудоволствие на Тара се появяваха и туристки, издокарани в модерни и изискани градски дрехи. И дори когато осъзнаеха, че си губят времето с Финтан, пак продължаваха да идват. Но поне никоя от местните не се опитваше да нахалства. Понякога момичетата от училище идваха до стената, но никой не ги приветстваше в затворения кръг и те си тръгваха разочаровани.

Нощем въздухът бе изпълнен с пуберски копнежи. Съществуваха определени ритуали за ухажване. Ако някой се опиташе да те спъне или метнеше медуза по теб, значи те харесваше. Младежите непрестанно сновяха по пясъка, събираха медузи и замеряха с тях обекта на желанието си.

Тара бе замеряна с най-много медузи. Едно дванадесетгодишно хлапе метна няколко и по Кетрин, но когато разбра, че е на четиринадесет, се оттегли с извинения. Финтан не го замерваха.

А после се спускаше мрак и наставаше истинската веселба.

Ако човекът, когото си замерил с медуза, извикаше „О, кретен такъв! Мразя те!“, значи те харесваше. Но ако след пет минути се върнеше с баща си и те посочеше с думите „Това е той, татко. Онзи, който се опита да ме убие“, това означаваше, че не си преценил правилно положението.

Друг сигурен метод да се обясниш в любов бе да размахаш шепа водорасли и да кажеш: „Познай какво е това. Косата ти!“ Или пък, ако някой намереше чифт вехти гащи, довлечени от прилива, и те попиташе твои ли са, можеше да си сигурен, че имаш обожател.

През юни и юли Тара живееше в състояние на постоянно очакване. Това бяха най-прекрасните моменти в живота й. Непрестанно заявяваше, че е влюбена, а Кетрин винаги я питаше в кого.

Повечето вечери, когато слънцето най-после залезеше зад хоризонта, Тара се оттегляше към пясъчните дюни с последното си завоевание. Кетрин я чакаше на стената, като си бъбреше срамежливо с изпадналите от класирането. Целувките по дюните не я вълнуваха.

Момчетата също не се интересуваха много от нея. Беше прекалено слаба и обикновена — нищо не намекваше за елегантната и загадъчна жена, в която щеше да се превърне. Казваха, че е мила, което на пуберски език означаваше, че няма цици.

В петък вечер Тара се сбогуваше със сълзи на очи с любимия си, като обещаваше да му пише редовно, а в събота следобед проверяваше новодошлите. Животът беше прекрасен.

Но Финтан искаше нещо повече от дюните и стената край морето. Имаше идеи. В средата на юли шокира Тара и Кетрин, като небрежно им предложи да отидат на дискотека През последните три лета в събота вечер организираха дискотека за младежите над осемнайсет години в общинската зала. Местното духовенство неохотно бе одобрило дискотеката с надеждата, че тя може да привлече туристи от Килки и Лахинч.

Дискотеката бе греховно нещо. И въпреки че отец Нейлън патрулираше по време на бавните песни с тояга в ръка, изповедалнята бе претъпкана с хора, завладяни от нечистите помисли. А грехът не трябваше да се поощрява. Освен ако от него не можеха да се изкарат пари.

— Дискотека! — извикаха Тара и Кетрин. — Още сме малки.

— Кой казва?

— Всички. Актовете ни за раждане например — напомни му Кетрин.

— Правилата се създават, за да бъдат нарушавани — ухили се Финтан.

— Ходил ли си вече? — попита Тара.

— Ами… да… разбира се — небрежно отвърна Финтан. — И миналата, и по-миналата година.

— Ще можем ли да влезем? — извика развълнувано Тара.

Досега дори не си беше помисляла да отиде на дискотека. Смяташе, че трябва да е поне на шестнадесет. Но внезапно идеята й се стори напълно осъществима.

— Ще можем — уверено каза Финтан. — Ако носите подходящи дрехи и грим. Оставете всичко на мен.

— Баща ми е прав — възхитено промълви Тара. — Наистина ми влияеш лошо. А това е прекрасно — тя се завъртя към Кетрин. — Ако разчитах ти да ме подкараш по кривия път, щях да си чакам до Деня на Страшния съд.


Приготовленията за ходенето на дискотека бяха трескави. Кетрин изтегли пари от сметката си и ги даде назаем на Тара. Двамата с Финтан отидоха чак до Инис, където Тара си купи чифт розови ластични дънки — най-прекрасното нещо в гардероба й досега. В аптеката на Нокавой поръчаха специален гел за коса. Блестящото розово червило, пристигнало безплатно с последния брой на „Джъст 17“, бе извадено от чекмеджето. Финтан каза, че ставало и за руж и сенки.

— Не мога да се приготвя у дома — каза уплашено Тара. — Ако татко ме види така издокарана, ще ме убие.

— Ела у нас — предложи й Кетрин.

— Делия няма ли да има нещо против? Да не ме издаде?

— Господи! — въздъхна Кетрин. — Цяло лято Делия ми предлага да отида на дискотека. Страхувам се само, че може да поиска да дойде с нас.

— Жестоко! — възкликна Тара. — Невероятна късметлийка си!

— Не съм.

— А твоята майка какво мисли? — обърна се Тара към Финтан. — Ще се ядоса ли, ако разбере?

— Ако майка ми чуе, че съм отишъл на танци с две момичета, ще умре от кеф — отвърна Финтан.

Великият ден настъпи. Следвайки съветите на „Джъст 17“, Тара купи четири лимона, изцеди ги и намаза косата си със сока. След това се приготви да седи шест часа на слънце — очакваше кестенявата й коса да стане руса. За съжаление по небето плъзнаха сиви облаци, а после заваля. Финтан пристигна тъкмо когато Тара се канеше да си изплакне косата с бира, за да я направи лъскава.

— Какво? — ужасено извика той. — Не ми казвай, че ще се цапаш с бира.

— Това лошо ли е за косата? — разтревожено попита Тара.

— На кого му пука за косата ти? Лошо е за трезвеността ти. Хабиш прекрасна бира!

— Искам косата ми да изглежда добре за дискотеката.

— Повярвай ми, косата ти ще изглежда много по-добре, ако изпиеш бирата. Или поне на теб ще ти се струва така.

Тара пристигна в дома на Кетрин с огромен найлонов плик, пълен с дрехи, гримове и две бутилки тъмна бира, които бе откраднала от запасите на баща си. Делия бе на работа в кръчмата. Агнес, прегърбена, побеляла и самотна, вдигна подозрително очи от списанието, което четеше.

Финтан завлече Тара в стаята на Кетрин.

— Трябва да остана насаме с клиентката си — заяви надуто той и затвори вратата под носа й. — Геният се залавя за работа.

Малко по-късно, когато Тара излезе от стаята, Кетрин ахна възхитено:

— Изглеждаш… толкова стара — заекна тя изненадано. — Приличаш на седемнадесетгодишна. Също като момичето от „Баданарама“ си.

Тара беше облечена в розовите дънки, бяла риза с къдрички и синя тениска, силно опъната по пищния й бюст. Сини сенки очертаваха очите й. Розовото червило украсяваше устните и бузите й, а косата й бе щедро намазана с гел и стърчеше закачливо.

— Много добре — кимна Финтан. — Сега е твой ред — обърна се той към Кетрин.

— Ама аз съм готова.

Кетрин бе облечена в широки черни джинси, огромна бяла тениска и не носеше никакъв грим. Щеше да се гримира само ако имаше кой да й забрани. Копнееше за баща, който да й каже „Почисти тая мръсотия от лицето си! Дъщеря ми няма да се разхожда из Нокавой като евтина курва!“, както би постъпил бащата на Тара.

— Трябва да изглеждаме по-възрастни, иначе няма да ни пуснат — разтревожено й обясни Финтан. — Няма ли поне да си сложиш подплънки на сутиена?

— Вече сложих — засрамено отвърна Кетрин. Тара влезе в кухнята и шашна Агнес.

— Мили Боже! — извика тя. — Среши си косата, дете. Как успя да я сплъстиш толкова?

— Така е модерно.

— Приличаш на проскубана четка.

— Благодаря — засмяха се Тара и Финтан едновременно.

— Аха, загрях — каза Агнес. — Това е последната мода в прическите, а?

— Точно така.

— Дали ще ми отива?

Последва кратка пауза, след която Финтан възкликна:

— Агнес, ще си направо божествена с такава коса!

А Господ погледна надолу усмихнато и си помисли, че този младеж ще постигне огромни успехи в модния свят.

— Но ще трябва да те подстрижа — предупреди Финтан.

— Режи колкото си искаш.

Агнес разпусна кока си, протегна се към бутилката уиски и добави:

— Вие си пийте черната бира на Франк Бътлър, но аз ще ударя едно качествено питие.

Делия се прибра след няколко часа и завари майка си в креслото, където я бе оставила, пияна като казак, омазана с шокиращо розово червило и с къса побеляла коса, стърчаща във всички посоки.

— Виж ме — извика Агнес. — Аз съм последният писък на модата!

Момчетата на ъгъла приеха със смесени чувства преобразената Тара.

— Не харесвам индианските цветове на войната — каза Боби Лайънс.

— И косата й прилича на купа сено — оплака се Мартин Дрискъл.

— Но розовият панталон е готин — призна Майкъл Кени.

— О, да! — единодушно се съгласиха всички. — Розовият панталон е жесток.

Въпреки черната бира Тара, Кетрин и Финтан застанаха нервно пред вратата на дискотеката.

— Не забравяйте — напомни им тихо Финтан. — И двете сте родени през шестдесет и трета.

Оказа се, че няма от какво да се боят. Единственото, от което отец Ивънс се заинтересува, бе дали имат достатъчно пари да си платят.

Бяха идвали в общинската зала безброй пъти, но тази вечер прашният дървен под, миниатюрната сцена, оранжевите пластмасови столове, плакатите за курсовете по йога на Делия и рекламите им се сториха вълшебно променени.

Нямаше седем и половина и навън още бе светло, но атмосферата в залата бе наситена с напрежение. Странна машина прожектираше по стените пъстри мехурчета, които се разширяваха, разделяха на две и променяха цвета си от синьо на червено или зелено. Кетрин си припомни часовете по биология, когато гледаше под микроскопа как клетките се делят и нарастват. Бяха първи. Седнаха притеснено на пластмасовите столове и зачакаха. И чакаха. И чакаха.

— Няма ли да потанцуваме? — попита Кетрин, която притежаваше силно развито чувство за отговорност.

— Почакай малко — посъветва я Финтан, вторачен с очакване във вратата, като се молеше някой да влезе.

Тара и Кетрин разбраха, че въпреки хвалбите си и той самият идваше тук за пръв път. Седяха мълчаливо, а из въздуха танцуваха прашинки.

— Ще отида до тоалетната да проверя дали косата ми изглежда добре — каза Тара след известно време.

— Чудесна е — отвърна Кетрин.

Продължиха да седят мълчаливо.

— Все пак ще отида — реши Тара.

Около девет и половина, когато песните се въртяха вече за трети път, влязоха още няколко души. После, щом слънцето най-после залезе, дискотеката се напълни.

Занемели от възхищение и завист, тримата приятели наблюдаваха учудено как всички други се движат спокойно и самоуверено, колко удобно се чувстват на това великолепни място. Дали някога и те щяха да се отпуснат така?

Кетрин непрестанно поглеждаше към вратата. Знаеше, че майка й е на работа, но не би се учудила, ако…

Глава 24

Джо Рот видя как Кетрин се приближава към бюрото си и сърцето му запя. В офиса имаше поне двайсетина други жени. Какво тогава го караше да потръпне, щом видеше Кетрин? Лицето й? Акцентът? Самочувствието? Предизвикателството?

След скромния успех на вчерашния обяд той събираше смелост да я покани на вечеря. И този път щеше да го направи без помощта на Фред Франклин или под претекст, че трябва да говорят служебно. Лъжите и манипулациите не спадаха към обичайните методи на Джо. Макар обядът им да бе отчасти служебен, той се срамуваше, че я бе притиснал. Но не можа да се сдържи.

Наблюдаваше я как грижливо си закачва сакото на облегалката на стола и се опитваше да реши къде да я заведе. На модерно ново място, където боята още не е изсъхнала? Или в стар романтичен ресторант извън града? Кое ли би предпочела?


Кетрин седна, включи компютъра и отвори файл. После го затвори и отвори друг. Не можеше да реши откъде да започне. И не й пукаше. После, когато видя как Джо се приближава към бюрото й, осъзна, че го беше чакала. Изглеждаше изключително добре днес. Това правеше четири поредни дни. Носеше великолепен тъмносин костюм с тюркоазени нишки, а от бледозелената риза очите и косата му изглеждаха още по-тъмни. Дрехите правят човека, напомни си тя решително. Безукорната кройка на костюма му придаваше елегантен и изискан вид. А мекият плат на сакото я приканваше да протегне ръка и да го погали.

Джо застана пред нея. Кетрин погледна копчетата на ризата му и внезапно си помисли, че иска да ги разкопчае и да пъхне ръка вътре. За миг си представи кожата му — гладка и стегната под космите по гърдите му — и я обля гореща вълна. Той седна на крайчеца на бюрото й и Кетрин откри, че наблюдава издутината отпред на панталона му. Какво ли щеше да стане, ако смъкнеше ципа му и пъхнеше ръка вътре? Отново й стана горещо. Хипнотизирана, едва успя да вдигне очи и да го погледне в лицето. Уплаши се. После се ядоса. Джо й се усмихна, както правеше всяка сутрин, но днес бе различно. Напрежението се бе преместило от устата към очите му. По-малко сладост, повече напрежение. По-малко лъчезарност, повече нетърпеливо очакване.

— Добро утро, Кетрин!

— Добро утро!

— Благодаря ти, че дойде на работа днес. Направи един стар човек много щастлив.

Кетрин повдигна студено вежди.

— Така ли?

— Да. А както един мъдрец веднъж каза… — Джо замълча за момент, потърка брадата си замислено и продължи: — Какво точно каза? А, да! „Ти си слънцето в живота ми.“

— Интересно — бавно отвърна Кетрин, — защото един друг мъдрец, всъщност съдия, веднъж заяви: „Сексуалният тормоз на работното място е престъпление.“

Джо застина за момент, после потръпна, сякаш го бяха ударили. Лицето му почервеня и той бързо се дръпна от бюрото й, шокиран и обзет от внезапна омраза към себе си.

Сексуален тормоз! Беше го обвинила в сексуален тормоз! Него! Джо Рот! Винаги бе смятал, че сексуалният тормоз е за всесилните старци, които злоупотребяват с властта си, за да получат сексуални услуги. Като Фред Франклин например. Никога не бе предполагал, че възторженото му ухажване може да бъде разглеждано в тази светлина. Смяташе, че просто флиртува с Кетрин. А сега се чувстваше мръсен и отвратителен. И отхвърлен.

— Съжалявам — извини се той слисано, като отстъпи назад. — Не исках… не възнамерявах… ужасно съжалявам.

Наслаждавайки се на горчивия си триумф, Кетрин насочи внимание към документите на бюрото си. Е, честно казано, не беше истински сексуален тормоз, помисли си тя. Джо никога не бе правил опит да я опипва. Нито й бе предлагал да спи с него, за да получи повишение. Дори не бе опитвал да се притисне към нея пред ксерокса, да я накара да почувства ерекцията му и да каже „О, извини ме, мъчех се да мина покрай теб. Тесничък е този коридор“, както правеше Фред Франклин с някои от момичетата.

Но пък Джо я бе принудил да отиде да обядва с него. Нищо че беше по работа. И й се беше усмихвал много, ужасно много, а това вече нямаше нищо общо с работата. Да не говорим за онези дразнещи дивотии с мъдреците, които казвали нещо си! Направо й лазеше по нервите.

Кетрин потисна неприятното подозрение, че истинските жертви на сексуален тормоз биха се възмутили от нея. Е, поне бе успяла да се отърве от Джо. Точно така! Време беше да се заеме с баланса.


Джо се върна на бюрото си, а Майлс, който бе станал свидетел на разговора му с Кетрин, както и повечето служители на „Брийн Хелмсфорд“, промърмори съчувствено:

— Изритаха ли те?

— Да — едва промълви Джо.

Изведнъж наоколо опустя, всички се разотидоха и го оставиха. Понякога бе най-добре да те оставят сам, така разсъждаваха те.

Ако бе изритана някоя от жените, колежките й веднага щяха да се струпат около нея и да я засипят с шоколадови бонбони и утешения. — „Ужасно животно!“, „Има и други риби в морето“, „Обзалагам се, че пишката му е малка“.

Но тъй като ставаше дума за мъж, бюрото на Джо заприлича на миниатюрен сал в бурно море. Цяла сутрин колегите му от дясната страна на офиса, които искаха да говорят с някого от лявата, отиваха чак до задната част на помещението, слизаха пет стъпала надолу и минаваха през другата врата, за да не го безпокоят.

Фред Франклин бе единствената му връзка със света и то само защото го мързеше да заобикаля. При поредното си минаване Фред сложи ръка на рамото му и го посъветва приятелски:

— Опъни някоя друга, синко.

Кетрин се престори, че не вижда нищо. А и смяташе, че Джо може да се върне. Ако го направеше, явно бе патологично нагъл. Ако ли не, значи не можеше да се справи с жена като нея. И в двата случая тя не губеше нищо. Но внезапно, без да иска, изпита неочаквано усещане за загуба. Може би Джо не беше толкова лош. Не, не трябваше да мисли така! Всички мъже бяха лоши. Рано или късно ставаха такива.

Обикновено след като преспяха с нея.

Джо едва издържа сутринта. Не спираше да си припомня поведението си през последните три седмици и накрая си призна, че е бил ужасно настоятелен с Кетрин. Но той бе практичен човек. Ако искаше нещо или някого, правеше всичко възможно да го получи. Но не бе възнамерявал да нахалства.

Нито пък да упражнява сексуален тормоз.

Всъщност бе напълно сигурен, че не е виновен. А това само влошаваше нещата. Кетрин му бе отправила обвинението не защото беше вярно, а защото толкова го презираше, че искаше да се отърве от него. Болката от отхвърлянето бе ужасна. Особено след като му се бе сторило, че ледът започва да се топи.

По обед Майлс затърси из главата си подходящи думи, с които да го утеши. Нещо мъдро и успокояващо. Най-после се сети, отиде до Джо, сложи ръце на раменете му и каза:

— Ще пием ли по бира?

Замъглените очи на Джо леко пробляснаха.

— Разбира се.

Позволиха си дълъг обяд дори според рекламните стандарти. С други думи, не се върнаха в офиса до три часа. На следващия ден.

Към петата халба бяха изчерпали обичайните теми — „Арсенал“, коли, „Арсенал“, цици, досадни клиенти, „Арсенал“, шансовете на Англия да стане домакин на Световното през 2006 — и бяха достатъчно пияни, за да започнат да споделят проблемите си. По средата на разговора за градския транпорт Джо неочаквано си призна за обвинението в сексуален тормоз.

— Не трябваше вчера да я принуждавам да обядва с мен — каза засрамено той.

— Заслужаваше си да опиташ, човече — утеши го Майлс.

— Притиснах я, а очевидно тя е твърде деликатна.

Майлс промърмори нещо от рода, че Кетрин е деликатна като танк „Шърман“.

— Не виждаш онова, което виждам аз — прекъсна го Джо. — Тя е толкова… толкова сладка понякога.

— Обвинява те в сексуален тормоз, а ти твърдиш, че е сладка. Пиян си, човече.

— Така си е.

— Когато изтрезнееш, ще забравиш за нея.

— Няма.

— Ще трябва. Тя не те иска.

Джо се намръщи.

— Ще й се извиня.

Майлс се ужаси.

— Ти си абсолютно откачен!

— Знам — кимна Джо.

— Слушай, човече, не може дай се извиняваш. Това е все едно да признаеш, че си виновен. Да не искаш да те уволнят? Работиш усърдно, амбициозен си. Просто забрави за нея!

— Не мисля, че тя самата си вярваше. Просто искаше да ме разкара.

— Тогава бягай оттам! — твърдо каза Майлс. — Послушай чичо си. Имаш нужда от някоя готина мадама. Тя ще те оправи.

— Не. Прекалено рано е.

— През уикенда?

— Не.

— Съжалявам, приятел. Забравих, че ще ходиш на мач.

— Не. Имах предвид, че пак ще е прекалено рано.

— Трябва само да си представиш, че си с Кетрин.

— Не мога. Ще знам, че не е тя.

— Кой гледа камината, когато стъква огъня? — триумфално се ухили Майлс, който имаше отговор за всичко.

— Майлс, депресираш ме.

— Развесели се, момче. И преди са те изритвали, нали?

— Ами… ходих с Линдзи три години, а тя се премести в Ню Йорк.

— Но продължи да си падаш по момичета, нали?

— Предполагам, че си прав. Е, беше ми нужно известно време. Нещата вече не вървяха, но не беше лесно и въпреки че се разделихме приятелски…

— Много интересно — прекъсна го Майлс. — Исках само да ти кажа, че понякога печелиш, а друг път губиш. Ще го превъзмогнеш.

Джо се изпълни с пиянска надежда. Благодарение на алкохола му се стори напълно възможно да забрави за Кетрин. Дори да излезе с друго момиче. Почувства се по-добре.

— Прав си! — извика той. — Животът е прекалено кратък.

— Точно така — окуражи го Майлс. — А и защо трябва да ходиш там, където не те искат?

— Не мога да се натрапвам.

— А така! А онази Кети…

— Името й е Кетрин — прекъсна го Джо. — И не отговаря на умалителни.

— Ооооо! Съжалявам! — извика Майлс, като грабна чантата на жената от съседната маса и я връчи на Джо. — Получаваш награда! Не го приемай толкова навътре, човече!

— Извинявай! — промърмори Джо и отново изпадна в мрачно настроение. — Просто си мислех, че съм стигнал донякъде с нея.

— Целувахте ли се?

— Не.

— Послушай съвета ми, синко. Щом не сте се целували, доникъде не си стигнал.

Джо въздъхна. Макар и да се изразяваше грубо, Майлс бе напълно прав.

— Върни чантата на жената — изморено каза той.

Глава 25

Тара нахлу в офиса, натоварена с торби, и ги стовари на бюрото си.

— Не знам откъде идва „забранен плод“ — оплака се тя. — Плодовете са единственото нещо, което не е забранено.

Рави, който се готвеше да погълне гигантски, пълен с мазнини сандвич, загледа с интерес как Тара вади ябълки, круши, мандарини, сливи и грозде и ги подрежда като амулети върху бюрото си.

— Искаш ли половината ми сандвич? — предложи й дружелюбно той.

Тара направи кръст с показалците си.

— Има адски много майонеза — опита се да я изкуши.

— Черна магия. Стой далеч от мен!

— Ти си абсолютно смахната — отбеляза Рави, после скочи, вдигна ръце над главатай и завика: — Вън, демони! Оставете бедното дете!

— О, това е страхотно! — въздъхна Тара, когато Рави започна да масажира главатай. — Умирам от кеф, когато прогонваш демоните ми. Не спирай! — извика тя, когато Рави я остави, за да натъпче осемстотин калории в устата си.

— Нямам избор — промърмори той с пълна уста. — Прогонването на демони засилва апетита ми.

Изтормозеният Вини се втурна в офиса. Безсънната нощ с тримесечното му бебе го бе накарала да си скубе косата, а сега, когато видя бюрото на Тара, усети как тя оредява още повече. Що за офис е това, по дяволите?

— Какво става тук? — попита нервно той. — Имам чувството, че съм на пазара.

— Да не си дала бюрото си под наем? — попитаха едновременно Теди и Евелин.

— Сергия ли отваряш?

— Страхотна идея! — извика Евелин. — Мога ли да си купя един банан?

— Бананите не са добре дошли тук — отвърна Тара.

— От тях се дебелее?

— Точно така.

— От бананите не се дебелее — възрази Вини, който знаеше, че трябва да се държи като началник, но не можа да се сдържи.

— Така е. От нищо не се дебелее — настоя Теди. — Погледни ме. Ям каквото си искам и колкото си искам и съм кльощав като самоходна тояга.

— Жените дебелеят, защото непрекъснато говорят кое колко калории съдържа — отсъди Вини. — Сами си съсипват удоволствието от храната.

— Гледахте ли документалния филм снощи? За онези типове на Еверест. Невероятен студ! — извика Рави. — Палецът на единия замръзнал и паднал. И нямало нищо за ядене освен сняг…

— Може би и аз трябва да опитам нещо такова — каза замислено Тара. — Диета „Еверест“, Хайде сега, съберете се около мен. Ще изпълним ритуала по рязане на кредитни карти.

— Пак ли? — възкликна Вини. — Минаха само шест месеца от последния път.

— Знам, но тази сутрин получих сметката от „Виза“. Спрете ме да не харча повече. Рави, ножицата!

Рави послушно й подаде ножицата.

— Кошчето!

Рави вече държеше кошчето в ръка — знаеше си задълженията. Тара извади кредитната си карта и я размаха.

— Гледат ли ме всички?

После, като превъзмогна загубата, Тара сряза твърдата пластмаса. Всички освен Вини заръкопляскаха.

— Пречистена съм. И опростена — промърмори Тара. — А сега картата „Аксес“.

— Ами онази от „Америкън експрес“? — попита Рави.

След кратко колебание Тара извади и нея и я сряза.

— Картата от „Сиърс“? — настоя Рави.

— Имам нужда поне от една карта — раздразнено отвърна Тара. — Ами ако изникне нещо спешно?

— Остава ти картата „Суич“.

— Добре — тъжно промърмори тя, сряза поредната карта и я хвърли в кофата.

— Ще мине не повече от седмица, преди да вдигнеш телефона и да съобщиш, че са ти откраднали чантата и трябва да ти сменят картите — въздъхна Вини и си помисли, че е време да отиде на курс за мениджъри. — Сега вече може ли да поработим малко? — попита той, като се опита да се държи началнически.


Новината за сергията с плодове на Тара се разпространи светкавично. Дори колегите им от другите отдели идваха да хвърлят по едно око и да се посмеят. Тара се засрами, но не се отказа. Трябваше да направи нещо, особено след снощната лудост в супермаркета. Ако бе заобиколена с плодове, нямаше да има оправдание да яде нещо друго.

Но плодовете не успяваха да заситят глада й независимо от погълнатото количество. Изяде една ябълка, една слива, няколко фурми, три мандарини, още четири сливи, чепка грозде, още пет фурми и въпреки това умираше от глад. Захапа настървено крушата и едва не си счупи предния зъб. Въздъхна тежко. Ама че гадост! Крушите бяха или твърди като камък, или разкапани на каша. Ако човек успееше да уцели краткия период между тези две състояния, бяха прекрасни, но шансовете да ти се случи бяха прекалено нищожни.

Обсъждането на стратегията по новия им проект продължи цяла сутрин. Вини маршируваше пред бялата пластмасова дъска, чертаеше таблици и диаграми и нервно потриваше оплешивялото си теме.

— Заложил съм си кура на този проект, момчета — изимитира го тихичко Рави.

— Говорим за страхотен проект, който трябва да изпълним блестящо, тъй като ревизорите ни дишат във врата — напомни им Вини.

— От какво е бялото леке върху ръкава на Вини? — прошепна Рави на Тара.

— Бебешко повръщано.

— Крайният срок наближава — каза нервно Вини. — Няма място за грешки. Трябва да се стегнем и да действаме като един отбор и… Какво, по дяволите, е това кошмарно къркорене?

Десет човека се завъртяха към Тара.

— Тара е виновна! — извика ухилено Теди.

— Не е много колегиално — наранено отвърна Тара. — Да ме сочиш с пръст. Съжалявам, Вини, стомахът ми е. Различните плодови киселини се смесват. Направо си правят купон вътре.

Копнееше за малко сода, която да я успокои. Нещо, което да запълни зловещата празнина. Имаше чувството, че стомахът й е гигантска банкетна зала с високи тавани. Огромна и празна, празна, празна. Но бе изпълнена с решимост и нямаше да се предаде. Дори и когато Сънливия Стив раздаваше понички, за да смаже веригите на мозъците им.

Веднага щом събранието приключи, Тара се втурна в пушалнята.

— Господ да благослови тези благинки! — извика тя, като размаха пакета с цигари. — Представете си колко огромна щях да бъда, ако никотинът не бе потискал глада ми през всичките изминали години. Щеше да се наложи пожарната да ме измъква от къщи.

Малко преди да стане време за обяд, всеки, който минеше покрай бюрото на Тара, си откъсваше по няколко зърна грозде и ги лапваше доволно.

— Какво има? — попита Рави, когато забеляза отчаяната й физиономия.

— Гроздето ми — изхленчи тя. — Всички си мислят, че могат да го нападат. Но това е обядът ми. Какво ще стане, ако дойда при теб и си взема някой от сандвичите ти?

— Редовно го правиш — напомни й нежно той.

— Е, може и да е така — призна тя. — Но аз съм различна. Нормалните хора не нападат храната на другите.

В един часа Рави отиде при Тара.

— Какво ще кажеш да се поразходим до Хамърсмит? Ще позяпаме из магазините и ще хапнем по нещо.

Често го правеха, когато Рави не ходеше на фитнес.

— Не, благодаря — отвърна Тара, като извади куките и преждата. — Ще си убия глада с плетене.

Рави се вторачи озадачено в нея.

— Какво е това?

— Пуловер за Томас.

— Надявам се знае какъв късметлия е.

— Не се тревожи. Ще узнае.

Рави се мотаеше, тъй като не му се тръгваше без нея.

— Искаш ли да ти донеса още плодове?

— Не си прави труда. От тях още повече огладнявам. Предполагам, че пълният глад е единственото решение. Ако хапна дори съвсем малко, всички задръжки падат и искам още и още.

— Не разбирам защо си причиняваш всичко това.

Тара го погледна презрително.

— Да не си сляп?

— Мисля, че си страхотна.

— Не е вярно. Хайде, тръгвай! Трябва да изплета една стабилна връзка.

— Моля те, Тара — изхленчи той. — Не обичам да ходя по магазините без теб.

Тя посочи плетката си.

— Ще застанем пред будката за вестници и ще прегледаме списанията — изкуши я Рави.

Тара упорито поклати глава.

— В „Бутс“ може да са пуснали нови неизтриваеми червила — продължи той.

— Имитирай Елвис и ще си помисля по въпроса — склони Тара.

— Коя песен искаш?

— „Куче“.

Рави разтърси перчема си, вдигна ръце и разкърши бедра.

— „Ти си само едно куче…“ — започна той.

— Видя ли! — извика Тара. — Знаех си, че не си падаш по мен.


Тара изтърпя разходката до Хамърсмит с всичките й сьблазни, без да се предаде. Първо влязоха в „Маркс енд Спенсър“, където Рави провери дали случайно не са доставили нови видове кифлички и кексчета. Тара си купи три чифта стягащи корема чорапогащници. После отидоха в „Бутс“, Рави огледа сандвичите, а Тара изпробва червилата, рекламирани като неизтриваеми.

След това спряха пред будката за вестници. Рави прегледа спортните издания, а Тара се зачете в списанията за отслабване. Накрая си купиха по една карта за изтриване. Рави й подаде монетка и двамата затъркаха мълчаливо. Никой нищо не спечели.

— Колко време ни нямаше? — попита Тара.

— Четиридесет и пет минути.

— Май трябва да се връщаме.

— Права си.

Върнаха се в офиса, а там всички като че ли говореха само за ядене.

Вини нарече новия проект „Маратон“ и Тара веднага си представи плътен млечен шоколад с лешници и карамел.

— Приличаш на пиле — подигра се Евелин на Теди и Тара едва не припадна при мисълта за огромна порция от KFC.

Рави говореше по телефона с приятелката си Даниел.

— Не можеш да отидеш без торта — посъветва я той.

Каква ли беше тортата, размечта се Тара. Напоена с ром бананова? Или шоколадова с лешници? Лека торта с моркови? Или тежка с карамел?

— Иди на Марс — засмя се Рави в слушалката, докато Тара си представяше как разкъсва черната опаковка и забива зъби в прекрасния шоколад.

— Купих си „Хляб по водата“ на Ъруин Шоу — долетя отнякъде.

Какъв хляб, зачуди се Тара. Италиански с шунка и сирене? Френска франзела? Какво й ставаше, по дяволите? Халюцинации ли имаше?

В този миг в офиса влезе елегантна мургава жена.

— Здравейте! — каза тя. — Аз съм Пърл от „Техническа поддръжка“. Чух, че мога да си купя портокал оттук.

Всички впериха очи в Тара.

— Грешно сте чули — отвърна рязко Тара.

— Съжалявам! — извини се Пърл, като отстъпи притеснено към вратата.

— Портокалите са скапана работа — обясни Тара. — Целия се оплескваш със сок. Но ако искате, мога да ви дам фурма.

След работа Тара отиде на курс по степ и изпита страхотно удоволствие, когато едва не припадна. Наложи й се да седи петнадесет минути на пейката, за да се съвземе.

Прибра се у дома изтощена, а Томас я плясна по задника и мило каза:

— Не си лоша за дебелана.

През нощта едва заспа от глад и преумора. Е, като цяло денят бе минал много добре.

Глава 26

Кетрин забеляза, че Джо не се върна на работа след обедната почивка. Очевидно беше отишъл в кръчмата и тя се възхити на способността си да го нарани.

На следващата сутрин бе обзета от любопитство. Джо имаше достатъчно време да се съвземе от обвинението. Ще се държи ли пак очарователно и фамилиарно? Ще идва ли да сяда на бюрото й? Да флиртува и да я сваля?

Щеше ли да продължи да бъде жестока?

За своя собствена изненада откри, че е склонна да се държи по-мило с него. Джо бе проявил такава настойчивост, че нямаше да е честно. Можеше да отиде да пийне с него. Разбира се, щеше да го направи уж неохотно, сякаш й е опрял пистолет в главата.

Непрестанно наблюдаваше вратата, но Джо го нямаше. Кетрин насочи вниманието си към баланса, но към обяд осъзна, че цяла сутрин е била нащрек, очаквайки появата му.

Джо пристигна чак в три часа. Майлс се влачеше зад него с бутилка лимонада в ръка. И двамата бяха бледи и изтощени.

— Господа, радвам се, че ни удостоихте с присъствието си — саркастично ги поздрави Фред Франклин. Джо промърмори някакво извинение, че присъствал на заснемането на реклама.

— Да не са снимали в спалнята ти? — сгълча го Фред.

— Не — защити се Джо. — В банята — усмихна се накриво той и тръгна към бюрото си.

Кетрин веднага надяна загадъчно изражение на лицето си. Започва се!

Джо мина покрай нея и отиде до машината за кафе. След секунди, когато се връщаше, Кетрин отново зачака нетърпеливо, но той я подмина. Дори не погледна към нея.

Реши, че са му нужни няколко минути да провери пощата и съобщенията си и после ще дойде при нея, но той не го направи. Вероятно трябваше да наваксва доста. Наблюдаваше го тайно, но Джо определено нямаше вид на човек, затрупан с работа.

След един час Кетрин осъзна, че Джо няма да дойде при нея. Изглежда се бе отказал от ухажването. В душата й се сблъскаха противоречиви чувства — облекчение и разочарование. Ама че лигльо, каза си тя. Как може един истински мъж да се уплаши от обвинение в сексуален тормоз?

Помъчи се да се върне към работата си, но не успя да се съсредоточи. За външния свят изглеждаше затънала в сметки, но главата й бе пълна с удивителни. Не мога да повярвам, че се отказа от мен! Беше луд по мен вчера! Каза ми, че съм слънцето на живота му!

Продължи да хвърля погледи към бюрото му, като се надяваше, че Джо ще промени решението си. Видя как си съблича сакото, разхлабва вратовръзката и навива ръкавите. Вторачи се като омагьосана в космите по ръцете му и гладката копринена кожа под тях, в мускулите, които се издуваха леко всеки път, щом посегнеше към телефона. Хромираният часовник стоеше елегантно на китката му. Това не бяха ръце на лигльо. Гледката ужасно я раздразни. Джо се правеше на деликатен. Бе прекалено изискан за мачо, но имаше силните ръце на секси мъж… О, не! Връщайте се в килията си, скара се тя на непокорните си чувства и ги наблъска обратно зад решетките.

Джо и екипът му решиха да отидат на кръчма след работа.

— Хей! — извика Джо и Кетрин вдигна глава.

Най-после, помисли си тя и се приготви да се направи на труднодостъпна. Нямаше смисъл да се предава прекалено лесно. Но погледът на Джо я подмина и се насочи към другия край на офиса.

— Хей, Анджи! — извика отново той. — Ще дойдеш ли да пийнем?

Стомахът на Кетрин се сви. Анджи измисляше текста към рекламите. Беше нежна, тъмнокоса и красива. Работеше при тях отскоро и още не бе получила прякор, свързан със сексуалните й наклонности.

— Защо не? — усмихна се Анджи.

Кетрин зачака Джо да покани и нея, но във въздуха отекна единствено мълчанието му.

Тя решително пъхна дискета във флопито, за да съхрани свършеното през деня, после нарочно започна да се ожесточава. Джо Рот беше задник. А тя дори го бе съжалила! Доста бързо я беше забравил. Очевидно Джо си падаше по слаби тъмни жени и сега се бе насочил към новата колежка.

Просто си беше поиграл с Кетрин и щом тя прояви интерес, побягна и я остави наранена. Беше я искал само защото бе недостъпна. Мъжете бяха като деца, толкова незрели.

Имаше късмет, че се отърва толкова леко.

Приключи копирането и метна ядосано дискетата в чекмеджето си. Когато стигна до асансьора, всички останали бяха вече там. Джо се смееше на нещо, казано от Анджи, навел глава към нейната. Кетрин изпита желание да се върне в офиса, но не посмя да признае поражението си. Приближи се към веселата компания със сковано лице.

— Защо не дойдеш с нас? — предложи й Майлс с надеждата да оправи настроението на Джо.

После веднага съжали за думите си. Ами ако Кетрин обвинеше и него в сексуален тормоз?

— Не, благодаря — промърмори тихо тя и зачака Джо да се опита да я убеди.

Той обаче не обели и дума и тя побесня от гняв. Гадна свиня!

— Весело прекарване! — пожела им лицемерно, когато излезе от асансьора.

В сряда вечер обикновено ходеше на степ. Отдаваше се на музиката в компанията на още шест жени по шорти и си припомняше щастливите детски дни. След това често излизаше с Тара, Лив и понякога с Финтан и Сандро. Но днес единственотой желание бе да се прибере у дома. Прекалено разстроена, за да се почувства виновна, тя се вля в потока от служители, бързащи към метрото. Но не можеше да понесе присъствието на толкова много хора, затова хвана такси. Надяваше се, че шофьорът няма да е от приказливите. Но днес всичко бе срещу нея. Наложни се да изслуша четиридесетминутната тирада на фашист ксенофоб на име Уейн, който държеше снимката на трите си дебели грозни деца на таблото и непрестанно ругаеше всички, освен англичаните.

— Работата е там, че чужденците са мръсни, нали, скъпа? — упорито повтаряше той.

Французи, ямайци, босненци, алжирци, гърци, пакистанци и, разбира се ирландците, бяха жестоко заклеймени от Уейн. С надеждата да заглуши гласа на шофьора Кетрин звънна на приятелите си, за да ги предупреди, че няма да излиза. Най-после се прибра у дома, но въодушевлението й не продължи дълго. Чистият и блестящ апартамент изглеждаше стерилен и тъжен. Прекалено чист. Невротично чист. Зачуди се дали да не хапне нещо, но я мързеше да готви. Пусна телевизора, но не намери нищо интересно. Животът, който обикновено смяташе за задоволителен, сега определено й се виждаше кошмарен. Всичко — от апартамента до работата й — изглеждаше скучно и полуживо.

С изключение на единствения огромен проблем, който имаше на главата си, толкова голям, че понякога дори не го виждаше — допреди няколко дни бе напълно доволна от живота си.

Но всичко се бе променило. И Джо бе виновен за това. Мразеше го! Беше допуснала грешката да се погледне през неговите очи и видяното й бе харесало. А сега, след като бе оттеглил възхищението си, й се налагаше да се гледа през собствените си очи. А това винаги бе адски болезнено.

Не можеше да се обади на Тара, Финтан или Лив, за да си излее душата и да потърси утеха. Просто нямаше навика да постъпва така. Винаги се бе справяла сама. А и знаеше, че ще разочарова останалите, ако се превърне в сантиментална лигла. Всички я смятаха за способна и лишена от емоции.

Най-после реши да хапне, но както обикновено в кухнята нямаше нищо. Завлече се безжизнено до бакалията на ъгъла и апатично купи малко продукти. Докато седеше на опашката пред касата, погледна нещата в кошницата си и се натъжи още повече. Замразена лазаня. Една порция. Една ябълка. Най-малката възможна кутия мляко. Жалка работа! Крещяща реклама на това колко е сама. Касиерът сигурно щеше да я погледне със съжаление.

Вбесено сграбчи торба с два килограма картофи и я метна вътре, като едва не си изкълчи рамото. Ето! Това щеше да покаже на хората, че си има мъж. Никоя самотна жена не би купила две кила картофи. Те бяха запазени за майките, които стояха до мивката със зачервени ръце и търкаха калта с четка, преди да сварят огромна тенджера за семейството си.

Порозовяла от усилието, предизвикателно се усмихна на касиера. Виждаш ли? Имам си семейство! Той обаче дори не я погледна. Кетрин завлече картофите у дома, като се чудеше какво ще ги прави.

Изяде лазанята и ябълката, изпи чаша чай, но проклетата вечер се проточи дълго.

Напълни ваната и сипа малко от ароматните соли, които обещаваха самоувереност, сила и чувство за постигнат успех. После си легна и за пръв път от години усети, че е самотна.

Няма значение, утеши се Кетрин. Нали си имам телевизор. Взе любимото си дистанционно, твърдо решена да намери нещо, което да я приспи. Кой се нуждае от мъж, когато има кабелна телевизия?

Внезапно осъзна, че се чуди дали Джо е добър любовник? Как ли изглеждаше гол? Как ли щеше да се почувства самата тя, ако можеше да прокара ръце по копринената му кожа и да усети мускулите на гърба му? Въпреки приятелското си момчешко държане Джо бе адски секси. А докато я сваляше упорито, тя дори не си позволяваше да мисли колко е привлекателен. Едва сега, когато вече не й бе на разположение, посмя да го направи.

В четири сутринта се събуди и откри, че прегръща дистанционното. Обзе я мрачно настроение. И внезапно си спомни. Джо отиде на кръчма. Анджи — също. Осъзна, че двамата сигурно бяха в леглото. Точно в този момент. Някъде из Лондон Джо бе в леглото, прегърнал гола жена. А Кетрин бе допуснала грешката да мисли, че тя ще е тази жена и страстта му ще принадлежи само на нея.

Просна се по гръб и се вторачи нервно в тавана. Отдавна не се бе будила посред нощ. Не й харесваше това, което се случваше с нея. Тормозеха я отдавна забравени чувства.


Внезапно бе отново на деветнадесет години и разбитото й за пръв път сърце я болеше силно. Тогава работеше като стажант-счетоводител в Лимерик, но не остана там, защото свързваше града със загубената си любов. Страхуваше се, че ще полудее, ако не се махне, затова си подаде оставката в „Гуд енд Елдър“. Началниците й се притесниха, тъй като Кетрин се справяше много добре с работата, е напоследък не чак толкова добре.

После се прибра у дома в Нокавой с надеждата, че болката й ще затихне. Пристигна неочаквано с автобуса един септемврийски следобед. Всички се изненадаха, защото не си бе идвала често през лятото. А още повече се учудиха, когато се оказа, че се е върнала завинаги. Тя бе звездата на випуска, единствената, която се бе махнала от Нокавой. А сега си беше у дома и не искаше да каже защо.

Първоначалната радост на Тара и Финтан от завръщането й бързо се превърна в тревога. Очевидно Кетрин бе силно наранена от гаджето си в Лимерик и всеки път, когато някой от двамата споменеше, че харесва някого, тя се изсмиваше презрително.

— Какъв е смисълът? — попита веднъж разгорещено. — Преструват се на луди по теб, а после, веднага щом им пуснеш, духват.

— Нямам нищо против да им пусна — засмя се Финтан.

— Много по-добре е да си сам — настоя Кетрин с изкривено от болка лице.

Преди бе толкова сладка и весела. И дори да не участваше в свалките, нямаше нищо против приятелите й да се забавляват. Какво се бе случило?

— Моля те, разкажи ни — отчаяно настояваха те. — Ще ти олекне, ако говориш за това. И двамата знаем какво е.

Но Кетрин упорито отказваше.

А междувременно бе разкъсвана от силни желания.

Беше израснала само сред жени. Нямаше чичовци, никога преди не бе имала гадже, а бе щастлива. Но сега, след като усети какво означава да имаш мъж в живота си, всичко се промени и я обзе отчайваща нужда. Искаше да получи обич и грижи от мъж. Струваше й се, че само мъж може да излекува болката, нанесена от друг мъж.

Но какво да направи? Идеята да се влюби я ужасяваше. Бездруго не би могла да превъзмогне разбитото си сърце. Една безсънна нощ, две седмици след завръщането й от Лимерик, Кетрин се сети за Джеф Мелъди, баща й. И всичко си дойде на мястото.

Изпита непреодолимо желание да се запознае с него. Искаше й се да скочи от леглото и начаса да потегли към Англия. Чудеше се как не се е сетила досега. А и защо преди ни й е липсвал така силно? Защо бе загубила толкова много време?

Сладка надежда замести болката и внезапно Кетрин откри, че има за какво да живее. Смяташе, че животът й е приключил и никой няма да я обича повече, но получи още един шанс. В миг всичките й мечти и стремежи се съсредоточиха върху баща й. Той щеше да я разбере — вероятно приличаше на нея. Беше сигурна, че никой друг освен него не може да я спаси. Всичко щеше да се оправи.

Какъв ли бе баща й? Нямаше смисъл да пита майка си, която със сигурност щеше да му направи лоша реклама. Но щом Делия не го харесваше, значи Кетрин щеше да го одобри.

Мислите й запрепускаха лудо към прекрасното бъдеще, което я очакваше. Щеше да отиде да живее в Англия с него. Кой се нуждаеше от съпруг или гадже, когато имаше баща? И нямаше да допуска повече грешки в живота си, защото щеше да бъде съветвана от мъж.

Лежеше и си фантазираше. Обзалагаше се, че баща й има голяма градина. Всички англичани на средна възраст имаха. И тя щеше да седи до него, докато той разкопаваше земята, и да му разказва живота си. Той нямаше да говори много, но казаното от него щеше да е изпълнено с мъдрост. Мъжка мъдрост.

Или пък беше весел и бъбрив, с кокни акцент и си изкарваше хляба като борсов посредник. Честен, а не мошеник, разбира се. Един не особено уважаван от обществото родител бе повече от достатъчен за всяко дете.

Можеше да се окаже и богат. Щеше да я нарича „скъпа“, без да може да прикрие силната обич, която изпитва към нея. Може би баща й имаше други деца, но не се разбираше с тях и се нуждаеше от човек, който да поеме семейния счетоводен бизнес, и тя щеше да се появи точно навреме.

Дори и през ум ней минаваше, че Джеф Мелъди може да не се заинтересува от нея.

Мина доста време, докато реши какво да му пише в писмото си. Беше научила, че мъжете не обичат да виждат изпаднали в нужда жени, затова трябваше да действа предпазливо. Джеф Мелъди щеше да й помогне, но не биваше да го плаши от самото начало.

Писмото намекваше, че Кетрин няма да иска нищо от него, освен да се запознаят.

Десет дни след като изпрати писмото, получи плик с английска марка. Баща й беше отговорил! Скъпата лъскава хартия й подсказа, че господин Мелъди без проблеми свързва двата края.

Но писмото не беше от баща й, а от изпълнителя на завещанието му, който я уведомяваше, че Джеф Мелъди е починал от рак на белия дроб преди шест месеца.

Глава 27

На сутринта Кетрин нямаше търпение да отиде на работа. Искаше да види Джо и да провери дали по него има следи от прекараната с Анджи нощ. Изскочи развълнувана от къщи, но докато стигне до „Брийн Хелмсфорд“, вече се бе успокоила. Джо наистина изглеждаше влюбен в нея и чувствата му едва ли се бяха изпарили напълно. Освен това, имаше гордост и достойнство — надали щеше да изчука жена, която едва познаваше.

Разбира се, Кетрин не се запита защо, щом Джо бе толкова достоен човек, тя не пожела да излезе с него.

Притесненията й се бяха стопили, когато нахлу жизнерадостно в офиса. Джо стоеше облегнат на стената до кафе-машината — не можа да се сдържи и му се усмихна. Но когаго погледна по-отблизо, забеляза, че е небръснат, разрошен и адски изморен. И бе облечен със същите дрехи. Възможно ли бе да си въобразява? Насили се да го погледне отново. О, Господи! Същият костюм. Същата риза, чиито ръкави бе навил вчера. Същата вратовръзка, която бе разхлабил. Абсолютно сигурен знак, че не се е прибирал у дома.

Кръвта й застина.

Джо не отговори на усмивката й. Кафявите очи, които обикновено проблясваха топло, щом я видеха, останаха студени. Кимна й мрачно, метна пластмасовата си чашка в кофата и се отдалечи.

Кетрин едва събра сили да свали палтото си. Може пък Джо да бе останал да спи при някого от колегите. Не бе задължително да е прекарал нощта с Анджи.

Докато включваше компютъра, внезапно изпита силна омраза към бюрото си. Какво му имаше? Тя го огледа раздразнено, за да провери какво липсва. И внезапно осъзна: Джо не седеше върху него.

Цяла сутрин, докато се преструваше на заета с баланса, Кетрин усъвършенстваше мятането на потайни погледи към Джо и Анджи. Двамата страняха един от друг, но тя добре знаеше, че това не означава нищо. Често, когато хората преспяха заедно, на другия ден не си обръщаха внимание. Всъщност колкото повече се пренебрегваха, толкова по-вероятно бе да са правили секс.

Джо и Анджи седяха пред компютрите си и работеха неуморно, но Кетрин не можеше да се успокои. Ами ако си пращаха еротични имейли?

Забеляза и още нещо тревожно. Какво се получаваше, ако човек забравеше за милото момчешко държане на Джо? Мрачен секси мъж, ето какво! Красавец с набола брада, облечен във вчерашните си дрехи. Никога не бе изглеждал толкова прекрасен.

Не спираше да се вслушва в разговорите на колегите си, за да чуе дали щяха да нарекат Анджи с ново име. Да й лепнат вулгарен прякор, което означаваше, че бе преспала с някого от офиса. Но чу само оплаквания от тежкия махмурлук, който тормозеше всички. Заричаха се, че никога повече няма да пият. Обясняваха как не помнели нищо, случило се след десет часа.

Почувства се самотна и тъжна, отритната от живота.

— Извини ме, Снежна кралице…

Кетрин вдигна глава и откри, че Анджи стои пред нея. За миг си помисли, че момичето е дошло да й каже, че не е спало с Джо Рот. Но само за миг.

— Как ме нарече?

— Снежна кралице — мило отговори Анджи, но когато забеляза шокираното изражение на Кетрин, заекна: — Ами… Всички така те наричат. Мислех, че е ирландско име. Имам братовчедка, която се казва Принцеса…

— Името ми е Кетрин, а колегите ме наричат Снежната кралица, защото имам достатъчно самоуважение да не спя с хората, с които работя — рязко каза Кетрин.

— Ах, мамка… — засрамено измърмори Анджи.

Дали се срамуваше, защото самата тя не бе проявила достатъчно самоуважение и бе преспала с човек, с когото работеше?

— Сега вече разбирам. Снежната кралица. Съжалявам! Исках само да ти дам данните си за ведомостта — обясни тя и побърза да изчезне.

Кетрин погледна листа пред себе си. Щеше да е адски лесно да допусне грешка и да обърка заплатата на Анджи. Разбира се, следващия месец щеше да й се наложи да оправи бъркотията, но си заслужаваше да види изражението на мръсницата.

Аз съм професионалистка, напомни си решително тя. Фантазиите бяха чудесно нещо, но си бяха само фантазии. Тя въздъхна и се зае за работа. Щеше да се съвземе. Можеше да минат няколко дни, но накрая щеше да се оправи.

Глава 28

Седмицата на Тара мина добре. С изключение на зверския глад, разбира се. Поддаде се на изкушенията само два пъти. Риба с пържени картофи в сряда и кифлички в петък следобед. Най-хубавото бе, че въпреки това не се предаде. Не само успя да изплете двадесет и осем реда от пуловера на Томас, но дори отиде четири пъти на фитнес.

В мерките й не се забелязваше промяна, но Томас бе доволен от усилията й и се държеше необичайно мило.

В сряда вечер й каза „Ела при мен, стара чанто“ и я хвана за ръката, докато гледаха мача между „Барселона“ и „Реал Мадрид“. В четвъртък през нощта я прегърна насън. Тара лежеше неподвижно и се наслаждаваше на тежестта му.

После, в петък сутрин, й каза нагло:

— Време е да отидеш на фризьор. Направи си руси кичури.

Думите му я изпратиха на работа весела и въодушевена. Намираше мачовското му държане адски секси и бе трогната, че се вълнува от вида й. При това за пръв път интересът му не бе свързан с килограмите й.

Тара благодари на Бога, че е премахнал проблемите й, а после се зачуди дали просто не е свикнала с тях.

Прекара по-голямата част от съботата във фризьорския салон, като си мислеше, че ако си оправиш косата, можеш да си оправиш и живота. Естествено, когато се прибра у дома, Томас беше в отвратително настроение, защото „Хъдърсфилд“ бяха паднали от „Брадфорд“.

— Три на нула — изрева той, когато я чу да влиза. — Три на нула, мамка му!

— Харесва ли ти косата ми? — попита тя.

— Прилича на слама — изсумтя Томас. — Колко те одраха в салона?

Тара едва не се разплака. Обзе я безсилна ярост. Та нали той самият я беше накарал да отиде на фризьор!

Побесняла, тя метна чантата си на креслото и влетя в спалнята. Никога нямаше да си позволи да се разплаче пред него. Томас й се бе оплаквал безброй пъти от предишната си приятелка Бела, която непрестанно ревяла. Била прекалено чувствителна и досадна. Клеър, гаджето му преди Бела, била същата. Видяла презрението на Томас към предишните му гаджета, Тара се бе заклела, че ще бъде напълно различна от тях. Щеше да доставя удоволствие на Томас, като се държи мило и весело и никога не се разстройва.

Докато въздишаше унизено в спалнята, си каза, че Томас всьщност не е чак такъв кретен. Просто бе ядосан на живота и трябваше да си го изкара на някого.

Вечерта Томас й нареди да се приготви за рождения ден на приятеля му Еди. Тара никак не харесваше Еди, затова звънна на Финтан, за да го помоли да дойде с тях и да й окаже морална подкрепа. Включи се телефонният секретар. Тара звънна на мобилния му телефон, но се свърза с гласовата поща. Не беше говорила с Финтан от понеделник вечер. Обикновено се чуваха всеки ден, но той бе изкарал цялата седмица в Брайтън, а тя бе толкова изтормозена от глад и притеснена от разговора им за изследванията за СПИН, че не го потърси повече.

После звънна на Кетрин, с която също не се бе виждала цяла седмица.

— Моля те, ела на рождения ден на Еди!

— Не — твърдо отговори Кетрин. — Мразя Еди. Ще се задавя, ако му пожелая честит рожден ден.

Кетрин считаше Еди за по-добре платена версия на Томас.

— Не съм те виждала от понеделник — тъжно каза Тара. — Знам, че аз съм виновна, защото ходих на фитнес, но все пак. Какво ще правиш довечера? Ще си седиш кротко у дома с дистанционното в ръка?

— Трябваше да се видя с Ема, но Лио хванал дифтерит.

— Ох, боже, наистина трябва да се обадя на Ема…

— Бях канена на купон у Доли, но паднала от дванайсетсантиметровите си остри токчета и си изкълчила глезена.

— Мамка му! Щом помощничката на Финтан носи високи остри токчета, значи пак са дошли на мода. Ще трябва и аз да започна да тренирам.

— Та след като всички тези мероприятия се провалиха, реших да отида на кино.

— В събота вечер? Звучи тъжно.

— Не толкова тъжно, колкото купонът на Еди.

— С кого ще ходиш?

— Сама.

— Страхотно! — завистливо извика Тара. — Невероятна си.

— Кажи ми какво става с Финтан. Не мога да се свържа с него.

— Не ме питай. И аз не успях да го открия.

После Тара звънна на Лив.

— Съжалявам — извини се Лив, — но Ларс се връща в Швеция. Трябва да го изпратя на летището, да поплача, да го помоля да остави жена си и да се премести при мен.

Въпреки едноседмичния глад обличането все още тормозеше Тара. Дебелината я караше да се чувства непълноценна и ограничаваше избора й. Искаше да се кърши съблазнително в къса тясна рокличка, но вместо това нахлузи широка блуза, която прикри греховете й, но вбеси Томас.

Останала без подкрепата на приятелите си, едва изтърпя трите часа в кръчмата. Пиеше диетична кола, гледаше с копнеж към фъстъците и си мечтаеше за деня, когато щяха да изобретят нискокалорична бира. После всички отидоха в апартамента на Еди. Купонът беше скапан. Имаше само около двайсетина гости и всичките бяха поканени. Музиката беше прекалено тиха и никой не танцуваше. Мъжете стояха на малки групички и обсъждаха последните чудеса в магазин „Конран“ — елегантни канапета, месингови брави и кухненски плотове. А някои от тях бяха хетеросексуални, по дяволите!

Тара се вслуша в разговора на Стефани и Марси, които се опитваха да забременеят. Дрънкаха въодушевено за фолиева киселина и колко чудесно било да родиш първото си дете на тридесет и седем години.

— Подкрепя ли те партньорът ти? — попита Стефани.

— Какъв партньор?

— Ами… мъжът… бащата…

— А — нервно се засмя Марси, — още не съм го срещнала.

— Мислех, че се опитваш да забременееш.

— Да, чрез банката за сперма.

Тара се извини набързо и отиде при Майра, приятелката на Пол, издокарана в къса черна кожена пола. Тя поне нямаше да дрънка за канапета и фолиева киселина.

— Малък е — въздъхна тя замечтано, — но съм влюбена в него.

За какво ли говореше, зачуди се Тара. За пръстен на носа? За пениса на Пол?

— Истински слънчев рай — въодушевено продължи Майра. — През лятото рододендроните покрай оградата са великолепни. Цъфтят като луди и…

Дяволите го взели! Градинарство! Тара се почувства ужасно отвратена.

Полута се наоколо и влезе в кухнята, където Томас и приятелите му се наливаха с бира и си разменяха обиди, като се усмихваха пресилено, за да покажат, че само искат да се посмеят. Еди се подигра на зле платената работа на Томас, който му отвърна със „скапано парвеню“. После Томас се подигра на Пол, че бил фен на третокласен отбор, а Пол се защити с думите, че поне бил лоялен човек за разлика от него. Майкъл се оплака, че приятелката му го зарязала, и Пол умря от смях. От своя страна Майкъл едва не припадна, когато чу как Еди размазал колата си.

Докато мъжете се хилеха, стиснали бирите си в ръка, Тара се усмихваше любезно. Увери се, че Томас не я наблюдава, и бързо си погледна часовника. Един и половина. Надяваше се, че скоро ще се приберат у дома. Каква скапана съботна вечер! Щеше да прекара сто пъти по-добре, ако бе отишла на кино с Кетрин.

Веселбата продължи. С бурен смях Еди заяви, че апартаментът на Томас бил ужасна инвестиция, която щяла да му тежи до края на живота. В прекрасно настроение Томас обясни на всички как бившата приятелка на Пол казвала, че имал нужда от солидна порция виагра. Пол се ухили злобничко и отвърна:

— Е, поне майка ми не ме е изоставила.

Тара се притесни, че нещата загрубяват, но в този момент някой пусна „Стъпка назад“ и внезапно тридесет и няколко годишни мъже се понесоха в див танц за пръв и последен път тази вечер.

Глава 29

През седмицата бе изпитала известно удоволствие от усещането за лекота и празнина, като се наслаждаваше на силния си самоконтрол и морално превъзходство. Но всичко това започваше да й писва. В неделя Тара вече бе готова да избухне. Знаеше, че метаболизмът й е спаднал застрашително поради липсата на храна. Бе изтърпяла пет тежки дни само на плодове и лишения. Заслужаваше награда. Беше наясно, че всеки път се проваля така, но нямаше сили да се удържи. Из главата й се въртеше идеята за богат обяд с много алкохол.

Извади късмет — Томас отиваше да играе футбол и щеше да се прибере късно. Грабна телефона, но за съжаление Кетрин трябваше да работи по новата счетоводна година.

— Нали току-що приключи старата! — разочаровано извика Тара.

— Да, но с всеки край идва и ново начало.

— Много мъдро — изсумтя Тара. — Трябва да го запомня на всяка цена.

След това, отново безуспешно, звънна на Финтая. Може би със Сандро бяха заминали някъде за уикенда. Но двамата винаги предупреждаваха, ако ще пътуват. Независимо дали отиваха в Маракеш или Маргейт, обаждаха се да се похвалят. Къде ли бяха, по дяволите?

Запали цигара и звънна на Лив, която сигурно бе готова за веселба след заминаването на Ларс. Проблемът бе, че Лив се чувстваше ужасно нещастна.

Тъй като се страхуваше, че Томас може да чуе разговора им, Тара й предложи да отидат по магазините. Разбира се, възнамеряваше да претупа обиколката набързо и да се отправят към някоя хубава кръчма. Беше взела твърдо решение и не й пукаше, че петте дни глад ще отидат на кино.

— Тръгвам — обещай Лив.

Лив се опита да закъснее, за да избегне Томас, но за неин ужас той още си беше у дома. Кимна й небрежно и се оттегли. Одобряваше дългата й руса коса и златистата гладка кожа, но се дразнеше, че е по-висока от него.

Лив мразеше апартамента на Томас, потискащо тъмен и вмирисан на котка. Копнееше да съдере кафявите му тапети и да го боядиса в охра, да отлепи грозния балатум и да изцикли дюшемето, да откърти кошмарните щори и да окачи красиви завеси в бледолилаво. А кухнята беше направо ужасяваща. Искаше й се да изгори цялата тази грозота.

Тара трябваше да вземе нещата в свои ръце. Не знаеше ли, че обзавеждането е последният писък на модата?

— Замина ли си Ларс? — попита Тара, като затвори кухненската врата.

— Да — кимна нещастно Лив. — Този път се чувствам адски зле.

— Винаги си така — опита се да я утеши Тара. — Дори ако Ларс остави жена си и се ожени за теб, пак ще се чувстваш зле.

— Права си, но мисля, че не съм в настроение за пазаруване — извини се Лив. — Ами ако не си харесам нищо? Няма да мога да го понеса в моето състояние.

— Помисли си колко ще се зарадваш, ако откриеш красиви обувки — окуражи я Тара. Не искаше да бъде изоставена, защото тогава щеше да й се наложи да отиде да гледа как Томас играе футбол.

— А какво ще стане, ако нямат моя номер? — контрира Лив. — Рискована работа. Юнг твърди…

— Юнг не разбира от обувки — твърдо отсече Тара. — Е, добре де — склони тя, — щом Юнг не ти разрешава да пазаруваш, какво ще правим?

Лив се вторачи в нея с яркосините си очи.

— Искам да се напия.

— Защо не каза? — ухили се доволно Тара. — Аз пък се уплаших, че искаш да се прибереш и да ме оставиш сама. Хайде! Ще отидем в някоя кръчма, ще се напием и… — тя понижи глас, за да не я чуе Томас, — ще си поръчаме печено.

— С пържени картофи — прошепна развълнувано Лив.

— И много сос…

— А после ябълков пай…

— С цяла кофа карамел…

— Трябва само да изчакаме Томас да се разкара — каза Тара.

След десет минути приятелите на Томас дойдоха да го вземат. Тара и Лив постояха още няколко минути, за да са сигурни, че наистина им се е махнал от главите, после се сбутаха пред вратата.

— Да вземем ли такси? — попита Лив, когато излязоха на улицата.

— Имам идея — драматично произнесе Тара. — Може и да не свърши работа, но поне да опитаме. Предлагам да отидем пеша.

— Пеша? Докъде?

— Около петдесет метра.

— Добре. Да вземем ли такси? — ухили се Лив и извика — Пошегувах се! Чу ли, Тара?

— Браво на теб!

Докато вървяха към „Лисицата и перото“, Лив каза:

— Не го правя често.

— Кое? Напиването в неделя ли?

— Не. Ходенето пеша.

Три врати по-надолу от кръчмата имаше козметичен салон. На витрината все още висеше огромна реклама: „Маси за отслабване и стягане! Първия път — безплатно!“ Тара си помисли обнадеждено, че има и други начини да отслабнеш освен глада и спорта. Щеше да отиде в салона следващата събота и да разбере колко струват процедурите.

Кръчмата беше претъпкана с весели хора, които ядяха, пиеха и забиваха стрелички. Всички бяха в прекрасно настроение.

— Какво ще пием? — попита Тара. — Вино? Джин с тоник?

— Не — твърдо отговори Лив. — Искам халба бира.

— Ооо, страхотна си! — плясна я по рамото Тара. — Надявах се да го кажеш.

— Сега ли ще ядем или по-късно?

Тара се разкъсваше от противоречиви чувства. Копнееше за храна, но алкохолът имаше по-силен ефект на празен стомах, а наистина й се искаше да се натряска…

— Точно така! — подкрепи я Лив. — Ще ядем, след като се напием.

Тара се пребори с тълпата пред бара и се върна с две огромни халби бира. После изтича обратно и донесе още две.

— Да не губим време! Имаме мисия — каза тя, като остави бирите и започна да вади пликчета с чипс от джобовете си. — Не можеш да пиеш бира без солено мезе.

Чукнаха се въодушевено.

— От това ще ти пораснат косми по гърдите — ухили се Тара, после, забелязала ужасеното лице на Лив, добави: — Не в буквалния смисъл.

Английският на Лив беше перфектен, но някои от идиомите й куцаха.

Докато си разказваха как е минала седмицата, разговорът им автоматично се превърна в състезание „Моят живот е по-ужасен от твоя“.

— Аз съм по-дебела от теб — изхленчи Тара.

— Не, аз съм по-дебела от теб.

— Добре, ама аз съм по-бедна — настоя Тара.

— Не, аз съм по-бедна — възрази Лив.

— Дължа повече пари от теб.

— Не е вярно. Аз дължа повече.

— Пуша повече от теб.

— Не, аз пуша повече.

— Лив, ти въобще не пушиш.

— Да, но ако пушех, щях да пуша повече от теб. Склонна съм към самоунищожение — гордо обясни Лив.

— Загрях. Добре, докъде бяхме стигнали? А, да. Моят апартамент е по-разхвърлян от твоя.

— Не, моят е по-разхвърлян.

— Добре де, моето гадже е по-гадно копеле от твоето.

— Не, моето… чакай малко, права си. Гаджето ти е по-гадно копеле от моето — съгласи се Лив. — Печелиш този рунд.

— Аха — разстрои се Тара, която се бе надявала, че Лив ще й възрази.

— Нещо лошо ли казах? — притесни се Лив.

— А, не — въздъхна Тара, като отпи голяма глътка бира и запали цигара. — Нещо не е наред между мен и Томас.

Лив едва се сдържа да не отвърне: „Кажи ми нещо, което не знам.“

Тара се страхуваше да заговори за проблемите си, защото й се струваше, че така ще станат по-реални, но накрая промърмори:

— Имахме… имахме разговор миналата събота…

Замълча, а Лив зачака със съчувствен поглед.

— Томас каза, че ако забременея, няма да ме подкрепи. Не че планирам подобно нещо, но все пак ужасно се уплаших. Правя всичко възможно да не мисля за това, а и знам, че той ме обича, но цяла седмица очаквах да се случи нещо лошо. Е, седмицата всъщност не беше ужасна, дори на няколко пъти Томас се държа изключително мило, но просто ме тормозят мрачни предчувствия. И съм ужасно нервна. В понеделник вечер избухнах и го наругах. Много ми се искаше да го направя и вчера след фризьора. Не мога да разбера какво ми става.

Лив обаче я разбираше много добре. Томас можеше да вбеси всекиго по милион начини.

— Какво да правя? — отчаяно попита Тара. — Посъветвай ме, но, моля те, не влагай лични чувства.

Лив пое дълбоко дъх и реши да рискува.

— Мисля, че трябва да напуснеш Томас.

— Ха-ха-ха! — изсмя се Тара и запали нова цигара.

— Говоря сериозно. Какво бъдеще имаш с него? Щом ти е казал, че няма да те подкрепи, ако забременееш, значи не ти предлага дълготрайна връзка.

— Просто ще внимавам да не забременея — мрачно отсече Тара.

— Не искаш ли да имаш деца някой ден?

— Ще преживея и без тях.

— Проблемът не е в това. Ти искаш по-сериозна връзка, отколкото той е готов да ти предложи. Забрави за него.

— Как мога да го напусна? — ужасено попита Тара.

— Лесно. Събираш си багажа и идваш да живееш при мен или отиваш при Кетрин или Фин…

— На тридесет и една съм — прекъсна я истерично Тара. — Не мога да го напусна. Никога вече няма да срещна друг мъж. Нямам време…

— Глупости!

— Хубостта ми изчезва, плътта ми се отпуска, биологичният ми часовник тиктака неуморно…

— Преди малко каза, че не държиш да имаш деца.

— А и няма къде да се запознаеш с мъже — не й обърна внимание Тара. — Онзи тъп купон снощи беше кошмарен. А и някак си отвикнах да скитам по клубове. Истинско бедствие, Лив! Вече съм в бар „Последен шанс“, а искам да намалят музиката!

Лив се стресна. Не беше лесно да помогнеш на Тара.

— Значи ще останеш при този гадняр само защото мислиш, че няма да намериш друг?

— Той не е виновен, че е такъв — защити го Тара. — Предпочитам да мисля, че е наранен и прекалено чувствителен.

Лив се уплаши, че няма да изтърпи поредния разказ за тежкото детство на Томас, затова побърза да каже:

— Значи ще останеш при наранен и чувствителен мъж, който се държи гнусно с теб и е пълен егоист?

— По-добре е, отколкото въобще да остана без мъж.

— Ние сме модерни жени…

— Дори не го казвай — изсъска Тара и извади поредната цигара.

— Кое?

— Че нямаме нужда от мъже. Това няма нищо общо с нуждата.

— Ами самоуважението? — попита Лив.

— Самоуважението не те топли нощем.

— И не изхвърля боклука.

— И Томас не го прави.

— Всъщност и Ларс не го прави.

Настъпи мълчание.

— И аз съм в бар „Последен шанс“ — натъжи се Лив.

— Не си. Ларс ти обеща, че ще зареже жена си заради теб.

— Лъже — призна Лив.

— Да, ама поне е достатъчно почтен да го обещае. А и може да го направи някой ден.

— Вълкът не си мени нрава — мрачно отбеляза Лив.

— Защо връзките са толкова трудни?

Въпросът бе риторичен, но според Лив за всичко съществуваше обяснение.

— Трябва да се вгледаме в детството си — каза мъдро тя. — Например Кетрин няма мъж, защото е израсла без баща.

— Ако Кетрин беше тук, щеше да те накара да се разплачеш заради тези думи.

Лив не й обърна внимание.

— Ние, хората, сме склонни да се придържаме към познатото, дори когато то не е приятно. Седиш при мъж с гаден характер като Томас, защото баща ти е бил… каква беше думата? Гнусен?

— Гнусна свиня — услужливо й подсказа Тара. — Макар и да знам, че си права, нищо не мога да направя — сухо заяви тя. — Ако искаш моето мнение, психоанализата е тъпо нещо.

Преди Лив да започне обичайната си проповед, че осъзнаването не значи нищо, ако не действаш, Тара я изпревари.

— Ами ти? Обясни ми защо имаш връзка с женен мъж.

— Майка ми имаше дълга връзка с женен мъж.

— Наистина ли? — възхити се Тара. — Вие, шведите, сте страхотни. Велики купонджии. Не мога да си представя майка ми да направи подобно нещо. Всъщност все още имам чувството, че никога не е правила секс — добави тя, после внезапно замълча и извика: — Чакай малко! Винаги си казвала, че родителите ти са най-щастливата женена двойка в Швеция. Как е възможно тогава майка ти да е имала извънбрачна връзка?

— Възможно е — настоя Лив.

— Щастливо женените нямат извънбрачни връзки. Или ако имат, вече не се водят за щастливо женени.

— Не е вярно — възрази Лив.

— Е, добре, може и да е имала краткотраен флирт в началото на брака си — съгласи се на компромис Тара. — И колко дълго е продължил?

— Нека да помисля — отвърна Лив и започна да брои на пръсти. — Ако са се оженили през шейсет и първа, а сега е деветдесет и девета, това прави тридесет и осем години заедно.

Внезапно Тара загря.

— Лив, това не е връзка с женен. Не и когато мъжът е собственият ти съпруг.

— Аха — мрачно кимна Лив. — Обичам да си изяснявам нещата.

— Още пиене — нареди Тара.

След третата халба Тара усети, че черните мисли я бяха напуснали.

— Няма идеални връзки — утеши се тя. — Важни са компромисите. Ние с Томас сме страхотна двойка и аз съм напълно нормална. Знаеш ли какво е да целунеш жаба и да хленчиш, че не се е превърнала в принц? Това е незряло! Ако си разумен зрял човек, целуваш жабата и постепенно започваш да я харесваш.

— Пияна ли си вече?

— Мазвъжно е след още една халба.

— Моля?

— Казах, че е възможно да се напия след още една. Глуха ли си?

В три часа, когато решиха, че вече са достатъчно пияни, в кръчмата не бе останало нищо за ядене.

— О, не! — изкикоти се Тара. — Какво ще правим?

— Ужасно съм гладна — оплака се Лив.

— Добре. Можем да си вземем нещо за вкъщи.

— Пържени картофи — заяви Лив. — На всяка цена трябва да ядем пържени картофи.

Тя фрасна халбата си на масата и извика силно:

— Картофи! Картофи! Картофи!

На около десетина метра от тях стоеше един мъж и се канеше да спечели състезанието по дартс. Той метна последната си стреличка точно когато Лив се развика и едва не закова за стената ухото на съперника си.

Тара и Лив изскочиха на улицата да търсят пържени картофи и се учудиха, че още е светло. Нахлуха в първото заведение за бързо хранене, пълно с разведени бащи, взели децата си за уикенда. Шумът беше оглушителен.

— Тук ли ще ядем, или ще си вземем за вкъщи? — Лив огледа пълчищата деца с картонени шапки.

— За вкъщи. Да бягаме колкото се може по-далеч оттук.

Въоръжени с две огромни хартиени кесии, двете излязоха навън.

— Толкова съм гладна, че мога да изям кон — изхленчи Тара. — Да отиваме по-бързо у нас.

После, забелязала ужасеното лице на Лив, добави:

— Спокойно, Томас няма да се прибере поне още няколко часа.

Понесоха се по улицата с бърза крачка, но когато стигнаха до козметичния салон и видяха, че е отворен, Тара внезапно реши, че ще е прекрасно да изпробват масите за отслабване. Сподели идеята си с Лив, която извика въодушевено:

— Жестоко! Винаги съм искала да се метна на една от тези маси.

Нахлуха ентусиазирано в салона. Диди, дежурната козметичка, забелязала зачервените им лица и блеснали очи, изпита желание да се скрие под масата и да се престори, че не е на работа.

— Затворено е — опита тя.

— Не е — ухили се злобно Тара и едва не я задуши с алкохолните изпарения от устата си. — Искаме да изпробваме масите за отслабване.

— Не мисля, че моментът е подходящ.

— Да не би да са заети?

— Не, но…

— Да не искаш да кажеш, че сме пияни? — заплашително попита Лив.

— Ами… не…

— Ние сме редовни клиентки — настоя Тара. — Идвам тук на мола каска.

— Моля?

— Идвам тук на кола маска. Колко пъти искаш да го повторя?

Горката Диди нямаше избор. Въведе ги неохотно в малко стайче, където шест големи пластмасови легла бяха подредени плътно едно до друго. Тара и Лив ахнаха въодушевено и се проснаха върху две от тях, стиснали хартиените кесии. След като им вързаха глезените, Лив каза:

— Умирам от глад! Колко дълго ще продължи това?

Тара се ухили весело.

— Ами започвай да ядеш. Нали това беше планът? Аз лично така ще постъпя.

— Страхотно! — извика Лив и зарови из кесията. — Адски съм гладна.

— Не мисля, че… — опита се да протестира Диди.

— Хапни си едно картофче — щедро й предложи Лив.

— Включвам масите — процеди през зъби Диди.

— Почваме! — извика Тара, когато долният край на масата се наклони. — Иииихаааа! Страхотно!

Краката им се вдигаха и спускаха, а двете приятелки лежаха по гръб и нагъваха пържени картофи и хамбургери.

— Прекрасно е — въздъхна Лив. — Чувствам се толкова здрава.

— Важно е да се грижим за фигурите си — каза Тара, като натъпка шепа картофи в устата си.

— Моля?

— Казах, че трябва да се грижим за себе си. Оооо, спираме.

Диди мрачно ги поведе към следващите маси и ги качи там.

— Хей, сега ръцете ми се повдигат! — извика Тара. — Виж, махам ти.

— А аз сядам. Не, лягам. Не, пак сядам…

Накрая слязоха от масите, изтръскаха трохите от блузите си, огледаха се и заявиха, че фигурите им изглеждат много по-добре.

Излязоха от салона усмихнати, като увериха Диди, че ще се върнат, за да изпълнят пълния цикъл от процедури. После се запрепъваха към апартамента на Тара, където изпиха цялата бира на Томас.

Глава 30

В понеделник сутрин, когато телефонът на Тара в работата иззвъня, тя реши, че сигурно е Томас, който ще й нареди да си събере багажа и да напусне апартамента му. Предишната вечер бе побеснял, а тя бе толкова пияна, че дори не разбра защо. Дали защото бяха изпили бирата и уискито му? Или заради празните кутии от пица около Тара и Лив? Или опаковките от хамбургери, които бе намерил в кофата за боклук? Или заради начина, по който Тара и Лив избухнаха в див смях, когато се изправи пред тях в окаляните си найлонови шорти? Или защото бяха забравили да нахранят Берил?

Тара пребледня от ужас. Сутринта, когато се събуди, Томас вече бе отишъл на работа. Тя седна в леглото, стисна с ръце главата си и изстена. После звънна на Лив и прошепна:

— Не мога да повярвам, че направихме такова нещо. Кажи ми, че съм сънувала. Можеш ли да повярваш, че наистина изядохме всичките хамбургери? И то на масите за отслабване? Леле, какъв срам!

— Държахме се ужасно — едва промълви Лив.

— Ще трябва да ходя на кола маска някъде другаде — реши Тара. — Не мога да вляза повече в онзи салон. Даже няма да минавам покрай него, а ще вървя по другия тротоар.

— Познай какво направих, когато се прибрах — каза измъчено Лив.

— О, не! Не си…

— Звъннах на Ларс. Разбира се, че го направих. Бях пияна.

— И какво му каза?

— Предполагам, че обичайното. Не помня точно, но май го нарекох „копеле“ и го заплаших, че ще кажа на жена му за нас.

— Е, стига да не си му казала, че го обичаш…

— О, не! — ужасено изстена Лив. — Направих го. Казах му, че го обичам. Сега наистина ще се наложи да му се обадя, за да се извиня. Ако реши, че съм говорила сериозно, ще ме зареже.

Телефонът на бюрото на Тара продължаваше да звъни. Тя се страхуваше да вдигне, но тъй като колегите й я гледаха укорително, трябваше да го направи.

— Ало? — едва прошепна тя с треперещ глас.

— Тара?

Не беше Томас, а Сандро.

— Здрасти! — щастливо извика Тара. — Къде бяхте през целия уикенд? Решихме, че са ви отвлекли извънземни.

Тара осъзна, че макар двамата със Сандро да се разбираха отлично, той никога не й бе звънял по телефона.

— Имам лоши новини.

Главата й се проясни за части от секундата.

— Какво се е случило? — разтревожено попита тя.

— Финтан.

— Какво за Финтан?

— Болен е.

— Болен? Колко болен? Грип? Или нещо друго?

— Не знаем със сигурност.

— Как изглежда? Какви са симптомите? Температура? Болки в стомаха?

Главите на Вини, Теди, Евелин и Сънливия Стив се завъртяха към нея. Рави не го направи, защото вече слушаше внимателно всяка дума.

— Слабост, температура и потене нощем — призна Сандро.

— Слабост, температура и потене нощем — повтори ужасено Тара.

Сякаш го бе очаквала. Откакто първият приятел на Финтан се разболя от СПИН, това бе един от най-страшните й кошмари. Беше неизбежно, чудеше се как въобще е можела да се съмнява, че някой ден няма да се случи. Спомни си как му се бе подиграла за буцата на врата и почервеня от срам.

— Много е отслабнал — продължи Сандро.

— Не съм го виждала само от една седмица — внезапно се ядоса Тара. — Как може да е отслабнал толкова много?

— Съжалявам, Тара.

— Защо не ми се обади? Оставях ви съобщения целия уикенд. Звънях безброй пъти…

— Не знаех, че е толкова болен — оправда се Сандро. — Не бях тук. Работих в една къща в Норуич. Вчера се прибрах.

— Защо Финтан не ми се обади?

— Тара, той е бил в болница през по-голямата част от седмицата.

— В болница!

Вини събори чашата си с кафе, а Черил, Сандра и Дейв се показаха иззад преградата, за да видят каква е тази суматоха. Тара не забеляза нищо. Мисълта, че Финтан вече е в болница, я разби напълно. Разплака се, но не знаеше дали сълзите й се дължат на ярост, мъка, страх или съчувствие.

— Мислех, че е в Брайтън.

— И мен ме излъга. Каза ми, че бил болен от грип.

— Как можа да го оставиш да отиде сам в болница?

Сълзите се стичаха по бузите й, носът й също потече, но Тара не обърна внимание на Рави, който й подаде носна кърпичка.

— Тара, не знаех! Не знаех! — разстроено й обясни Сандро. — Финтан ми се обади в Норуич, за да ми съобщи, че е болен от грип. Каза ми да не се тревожа, ако не вдига телефона, защото иска да поспи.

— И ти не се ли разтревожи? — заядливо попита Тара.

— Разбира се, че се разтревожих. Всъщност тревожа се от доста време.

Това беше шок. Ядът й към Сандро се изпари. Понито не бе пренебрегнало Финтан, а се беше притеснявало за него. Положението се оказа много по-лошо, отколкото очакваше.

— Може пък наистина да е грип — каза тя, обзета от безумна надежда. — Хората вдигат висока температура, когато имат грип. И отслабват. С изключение на мен, разбира се. Аз сигурно съм единственият човек на този свят, който надебелява, когато е болен.

— Беше в болница — напомни й Сандро. — Не е грип.

Обзе я отчайваща нужда да види Финтан. Да разбере какво точно му има и да му помогне с присъствието си.

— В момента сме в болницата, а той е при лекаря — каза Сандро. — По-късно ще се приберем у дома. Тогава можеш да го видиш.

— Предполагам, че не… не си… казал на Кетрин.

Не беше.

Тара набра номера на приятелката си.

Често лошите новини се съобщават със странен възторг. Дори когато има съчувствие, не липсва и зловещото удоволствие от драмата. Тара обаче не чувстваше нищо подобно. Струваше й се ужасно, че трябва да каже на Кетрин страшната новина. Тя поне бе усетила, че нещо не е наред, когато чу за буцата на врата на Финтан. А Кетрин тепърва щеше да научи всичко.

— Кетрин?

— Здрасти!

— Имам лоши новини — промълви Тара, без да се впуска в обичайния понеделнишки разговор как е минала съботата и как им се иска да е петък.

Кетрин зачака търпеливо. Не беше от хората, които се паникьосват лесно.

— Става дума за Финтан — продължи Тара. — Болен е.

— От какво? — загрижено попита Кетрин.

— Още не са сигурни. Но се поти нощем, отслабва и…

Настъпи мълчание, после по линията се чу странен звук. Кетрин плачеше.

Кетрин никога не плачеше.



Следобед Сандро се обади с молба от Финтан, който искаше приятелките му да го посетят след работа.

— Разбира се — заекна Тара. — Идвам веднага.

— По-късно е по-добре — успокои я Сандро. — Тогава ще знаем повече.

— Значи… — задави се Тара. — Значи има нещо?

— Да.

— Добро или лошо?

— О, Тара — въздъхна Сандро.

— Но…

— Ще се видим по-късно — твърдо каза той и затвори.

Офисът на Кетрин не й беше на път, но Тара настоя да мине да я вземе, за да идат заедно в апартамента на Финтан в Нотинг Хил. Кетрин се качи в мърлявия Фолксваген и седна върху гащите за бърсане на прозорци, без изобщо да забележи. Потеглиха мълчаливо. Беше мразовита октомврийска вечер и парното в колата не работеше, но и двете се потяха.

— Миналата седмица Финтан имаше буца на врата — тихо каза Тара, засрамена, че тогава не бе приела нещата сериозно. — Мисля, че това продължава от доста време, Кетрин. Съжалявам, ако те шокирам.

— Не съм шокирана — рязко отвърна Кетрин.

— Как така? — учуди се Тара. — Знаеше ли?

— Разбира се — вбесено отговори Кетрин. — Финтан си изгуби апетита, отслабна и непрестанно имаше болки къде ли не. Всички тези дрънканици за бяс, антракс и бери-бери…

— Аз ли бях единствената, която не знаеше? — ужаси се Тара. — Само аз ли не виждах?

Най-после стигнаха до улицата на Финтан. Тара паркира и изскочи от колата. Нямаше търпение да го види.

— Хайде! — извика тя и се затича по стълбите.

Но точно преди да звънне, се вцепени. Вече въобще не й се искаше да го вижда. Единственото й желание бе да избяга оттук.

— О, Тара! — въздъхна Кетрин, като я хвана за ръката и я стисна силно.


Как бе възможно някой да отслабне толкова много за нула време?

Само за една седмица лицето на Финтан сякаш се бе смалило. Имаше нещо странно, помисли си Кетрин. Зъбите му! Изглеждаха прекалено големи. Също като на старец, чиято уста е станала прекалено малка за ченето му.

Под ухото му имаше зловеща буца с размера на яйце. Покриваше я плътна бяла превръзка, от двете страни на която стърчеше памук.

Тара се вторачи ужасено в нея.

— Каза ми, че буцата е изчезнала — не можа да се сдържи тя.

— Излъгах — небрежно отвърна Финтан.

Сандро се мотаеше мрачно наоколо и сякаш изсмукваше целия кислород от стаята. Държеше се като ядосан човек, но Финтан изглеждаше странно спокоен.

— Сядайте, сядайте — покани ги той. — Сандро ще поднесе напитките. Имам добра и лоша новина. Коя искате да чуете първо?

— Добрата — извика Тара.

Бездруго вече знаеха лошата.

— Права си. Добрата новина — заяви весело Финтан — е, че ми направиха няколко теста за СПИН и всичките излязоха негативни.

— Негативни? — промълви Тара. — Отрицателни? Значи… значи нямаш СПИН?

— Нямам.

— И няма да се разболееш от СПИН?

— Ще направя всичко възможно да не се разболея.

— О, Господи! — радостно възкликна Тара. — Не мога да повярвам! Толкова се страхувах, че си отиваш! Това е прекрасна новина! — скочи тя и прегърна Финтан. — Няма да умреш!

— Е, чухме добрата новина — каза Кетрин с измъчен глас. — Каква е лошата?

Всички се вторачиха във Финтан.

— Лошата новина е, че имам интересно заболяване, познато като болестта на Ходжкин.

Кетрин пребледня като призрак.

— Това пък какво е, по дяволите? — попита Тара.

— Знам какво е — отговори Кетрин.

— Проблеми с лимфната система — прекъсна я Финтан.

— Рак — добави тихо Кетрин.

Глава 31

След думите на Кетрин настъпи зловещо мълчание.

— Наистина ли? — попита Тара ужасено.

— Кетрин е права — потвърди Финтан.

За миг Тара намрази приятелката си. Защо не сгрешеше поне веднъж?

— Как могат да са сигурни, без да са ти правили биопсия? — попита Тара, като се насили гласът й да прозвучи презрително. Не бе съвсем сигурна какво точно е биопсия, но искаше да си запази поне малко надежда.

— Тара, правиха ми биопсия — засмя се Финтан. — Защо според теб е тази превръзка на врата ми?

— Мислех, че пак си се опитвал да се самоубиеш — едва успя да се усмихне тя. — Искаш да кажеш, че миналата седмица си минал през всички изследвания сам? Това е най-тьжното нещо, което някога съм чувала.

— Случи се адски бързо — сви рамене Финтан. — Говоря си с доктора за буцата на врата ми и в следващия миг ме натоварват на количка и ме вкарват в операционната. И преди да се усетя, вече лежа на масата, при това без упойка, а те изтръгват някакъв лимфен възел от мен. После ме зашиха и изпратиха възела в лабораторията. Пълна лудница, скъпи мои! Сигурно съм бил в шок — продължи замаяно той. — След това ми направиха безброй кръвни проби, а днес ме извикаха и ми съобщиха, че съм болен от рак.

Кетрин заговори за пръв път след диагнозата си.

— И какво е положението? — попита тя, като се насили да прозвучи спокойно. — В самото начало ли го хванаха?

— Не знам — отговори Финтан. — Има различни видове БХ.

— БХ? — учуди се Тара.

— Болест на Ходжкин.

Господи! Финтан вече говореше като болен човек.

— Сигурни са, че заболяването е плъзнало по възлите на врата ми, но трябва да направят още изследвания, за да видят дали се е разпространило и другаде.

— Къде например? — попита Тара.

— Гърдите. Костния мозък. Вътрешните органи. Ако е само в лимфните възли, нямам никакви проблеми. Малко химиотерапия и ще се оправя.

— А ако го има и другаде?

— Може да се лекува — обади се Сандро. — Където и да е, може да се лекува.

— Значи няма да умреш? — Тара зададе въпроса, който я тормозеше през цялото време.

— Всички ще умрем — внезапно се ухили Финтан.

Кетрин и Тара се ужасиха от налудничавия му поглед.

— Докторът ни даде надежда — обясни тихо Сандро.

Сърцето на Тара се сви. Всички знаеха как бе умрял последният му приятел. Сигурно бе истински ад за него.

След като първата вълна от шока премина, започнаха въпросите.

— Какво точно е лимфна система? — колебливо попита Та.

— Част от кръвоносната система е, нали? — каза Кетрин и потърси погледа на Финтан за потвърждение. — И от имунната.

Тара се завъртя към Финтан.

— Искам да се уверя, че съм разбрала правилно. Значи ако имаш това нещо само в лимфните възли, положението не е толкова страшно?

Финтан кимна.

— Ами ако се окаже и в гърдите, и в костния мозък? Или има и на други места?

— Вътрешните органи — сковано отвърна Кетрин.

— Не е хубаво, ако го има в гърдите. А в костния мозък е още по-лошо — отговори Финтан. — А ако е в бъбреците или черния дроб, можеш да започнеш да си казваш молитвите.

— Буцата боли ли?

Финтан поклати глава.

— И какво ще стане сега? — попита Кетрин.

— Утре сутрин влизам в болница. Ще остана там два дни и ще ми правят разни неща.

— Какви неща?

— Нали знаеш — спокойно отговори той. — Биопсия на костния мозък. Скенер. Рентгенови снимки. Ние, хората от модния бизнес, се радваме на огромно внимание!

— Страх ли те е? — нежно попита Кетрин.

— Не — отвърна Финтан. — Направо съм ужасен — добави той и се засмя истерично. — Отивам до тоалетната.

След като затвори вратата, Сандро попита:

— Знаете ли как се прави биопсия на костен мозък?

Тара и Кетрин едновременно поклатиха глава.

— Вади се от тазобедрените кости. Слагат ти местна упойка, за да обезболят кожата и мускулите, но е невъзможно да сложиш упойка на костта. А когато иглата влезе вътре, имаш чувството, че ти чупят костта. Страшна болка!

Устата на Кетрин пресъхна, а Тара усети как й се завива свят. Не бяха очаквали подобно нещо. Изследвания — да. Но нямаха представа, че ще има и болка.

— Мислех, че ще го упоят — прошепна Тара. Сандро поклати глава.

— Много са проклети, когато става дума за обща упойка.

— Ужасно! — възмути се Кетрин.

Мисълта, че Финтан ще трябва да изтърпи нечовешки болки, бе едва ли не по-страшна от болестта, която заплашващо живота му.

— Не можем ли да вдигнем скандал? Да настояваме за пълна упойка?

— Опитахме — обади се Финтан, който тъкмо влизаше в стаята. — Виках. Крещях. Надявах се да притесня доктора и да го принудя да ме упои. Но той реши, че съм глезльо. А аз съм си такъв, разбира се.

— Кога ще научиш резултатите? — попита Тара.

— Надявам се в края на седмицата.

Кетрин се сети нещо.

— Говори ли с майка си?

— Не.

— Кога ще го направиш?

— Не възнамерявам да го правя.

— Финтан, трябва да й кажеш — втурна се към него Кетрин.

— Да, Финтан — настоя и Тара. — Задължително е.

— И аз все това му повтарям — изсумтя Сандро.

— Не мога — обясни им Финтан. — Това направо ще я убие.

— Ще й стане много по-зле, ако разбере и е прекалено… — Тара внезапно замълча, осъзнала колко е нетактична.

— Майка ти е по-жилава, отколкото си мислиш — спаси я Кетрин. — Трябва да й кажеш.

— Не мога — изхленчи Финтан.

— Ами ако ние… ако с Тара й се обадим? — предпазливо предложи Кетрин.

Страхуваше се, че Финтан ще се отнесе презрително към идеята. Не очакваше, че ще я погледне с надежда и ще попита:

— Ще го направите ли?

— Разбира се. Още сега — твърдо заяви Кетрин.

Тара се вцепени от ужас.

— Имате ли нещо против, ако не ви слушам?

— Ще звъннем от спалнята и няма да чуеш нищо. Хайде, Тара!

Влязоха в спалнята. Затвориха вратата и Кетрин каза:

— Няма проблем, страхливке, аз ще го направя.

— И аз мога, ако искаш.

— Не. Само ме дръж за ръка. И ми напомни номера. Какво ми става? Не мога да се сетя дори за кода на Ирландия.

— Ало? — чу се изпълненият с подозрение глас на Джейн Ан и Кетрин потръпна.

— Здравейте, госпожо О’Грейди. Обажда се Кетрин Кейси.

Тара стисна ръката на приятелката си с такава сила, че костите й изпукаха.

— Кетрин Кейси — повтори мелодичният глас на Джейн Ан. — Как си, момиче?

— Чудесно, благодаря. Трябва да…

— Как е майка ти? И всичките ти близки?

— И те са добре. Джейн Ан, трябва да…

— Видях баба ти онази вечер. Изглежда страхотно. Направо цъфти…

— Госпожо О’Грейди, съжалявам, но имам лоша новина. Финтан е болен — изтърси Кетрин.

Обичаше лошите новини да се поднасят бързо. Не можеше да понася да седи и да чака притеснено.

— Финтан е болен? Болен? Сериозно ли е?

— Да. Ужасно съжалявам. Болен е от…

— СПИН — прекъсна я Джейн Ан. — Очаквах го. Четох във вестника за това.

— Не, госпожо О’Грейди — Кетрин си наложи да бъде мила. — Не е болен от СПИН.

— Знам всичко по въпроса — гордо заяви Джейн Ан. — Не си мисли, че само защото живея в дивата провинция…

— Госпожо О’Грейди, Финтан е болен от рак.

— Аз съм негова майка. По-добре е да ми кажеш истината. Не ме залъгвай с приказки за рак.

— Госпожо О’Грейди, кълна ви се, Финтан наистина е болен от рак.

— И не се опитваш да ме успокоиш? — подозрително попита Джейн Ан. — Не се мъчиш да пощадиш чувствата ми?

— Не — отговори Кетрин, като едва се сдържаше да не заплаче.


Вечерта Финтан се напи.

— Защо да не го направя? — засмя се той. — Може да е последният ми шанс.

Тара, Кетрин и Сандро също пиха много, за да избягат от кошмарните мисли, но не успяха да се отрежат.

— По-весело, дяволите да ви вземат! — извика Финтан към трите опънати пребледнели лица. — Все пак аз съм този, който ще умира.

От време на време вечерта изглеждаше почти нормална. Почти, но не съвсем. Мозъците им отказаха да възприемат кошмарната идея.

Към полунощ Финтан заяви, че си ляга.

— Утре ме чака тежък ден.

— Ще се видим сутринта — обеща Тара.

— Донеси ми една хубава пижама — напомни й Финтан. — Може да е „Калвин Клайн“.

— Ще я имаш.

— Ако не успееш да намериш „Калвин Клайн“, вземи „Джоузеф“. Но да е нещо шик. Трябва да мисля за кариерата си. Ако някой ме забележи в гнусната болнична пижама, веднага ще ме уволнят.

— Ще се погрижим за всичко — увери го Кетрин.

— Ще се оправите ли? — внезапно се притесни Финтан. — Няма ли да имате проблеми, ако изчезнете от работа?

И двете го погледнаха, онемели от учудване.

— Майната й на работата! — простичко каза Кетрин.

— Господи! — промърмори Финтан. — Положението наистина е сериозно.

Тара и Кетрин си тръгнаха и се качиха мълчаливо в мърлявия Фолксваген.

— Можеш ли да шофираш? — попита Кетрин, когато Тара се отдалечи от бордюра със свирещи гуми.

— Винаги карам по-добре, когато пийна — увери я Тара.

— Не е вярно. Само си мислиш, че е така.

И двете се засмяха, после рязко замълчаха.

— Странно е, че можем да се смеем точно сега — отбеляза Кетрин.

— Знам — въздъхна Тара. — И вечерта се засмяхме няколко пъти. Знам, че трябва да се срамувам, но от време на време ми се струваше, че всичко е нормално.

— Сигурно сме в шок.

— Възможно е. Прекалено много ни се струпа. Жалко че Лив не е тук, тя щеше да обясни какво ни става.

— Господи! — извикаха и двете, когато се сетиха за Лив.

— Кой ще й каже? — изстена Тара. — Тя го обича толкова много, че ще се побърка. Можеш ли да го направиш? По-добра си от мен. Не си толкова емоционална.

Макар че не бе съгласна, Кетрин каза:

— Ще й звънна. Надали е заспала. Вечно страда от безсъние.

Продължиха мълчаливо.

— Не мога да спра да мисля за проклетия костен мозък — каза Кетрин с разтреперан глас. — Варварска работа. Сутринта ще е кошмарна. Най-вече за Финтан — бързо добави тя.

— Иска ми се вече да е утре по обед. Тогава всичко ще е свършило.

— Няма да е — възрази Кетрин. — Това е само началото.

— Не! — извика Тара, като стисна волана, а лицето й се озари от надежда. — Не бива да говорим така. Може пък Финтан да се оправи.

Кетрин се замисли.

— Да, надявам се.

— Браво, момиче!

Глава 32

На следващия ден, изправена гордо в цялото си величие от метър и петдесет, Джейн Ан отлетя за Лондон с двама от огромните си мълчаливи синове.

Никой от тях не бе пътувал със самолет досега. Всъщност рядко бяха излизали дори от област Клеър. В старомодните си евтини дрехи, застанали сред блясъка и тълпите на летището, тримата изглеждаха като от друга планета.

Тара и Кетрин отидоха на работа чак по обед, а в четири потеглиха да ги посрещнат на летището.

— Ето ги! — извика Тара и посочи Джейн Ан, Майло и Тимъти, които стояха в кръг около куфара си като бежанци.

Джейн Ан бе облечена в древно черно палто с яка от астраган. Майло носеше взето назаем кафяво сако върху гащеризона си, а Тимъти — единствения си костюм. Тъмносин, на тьнки райета, с широки ревери, с него се бе оженил преди двайсетина години. Костюмът бе толкова стар, че отново бе на мода. Тимъти бе понаедрял, откакто го бе обличал за последен път. Или пък просто му бе тесен заради дебелия пуловер под него.

Въпреки че не изглеждаха кой знае колко изискано, семейство О’Грейди не се впечатлиха от лудницата на „Хийтроу“. Движеха се бавно както из Нокавой и се засмяха, когато млад бизнесмен се провря забързано покрай тях и изсумтя недоволно:

— Ама че хора!

— Сигурно е въпрос на живот и смърт — отбеляза Джейн Ан.

— Надали — ухили се Майло. — Изглежда още по-важно.

Потеглиха направо към болницата, натъпкани във фолксвагена на Тара. Майло и Тимъти се настаниха отзад заедно с Кетрин. Протоколът диктуваше, че колкото и да са едри синовете, ирландската мамичка сяда отпред.

Настроението не беше мрачно. Чуха последните клюки от дома и дори се засмяха няколко пъти. От време на време Кетрин се сепваше ужасена.

Тара също се държеше откачено, сякаш смяташе, че семейство О’Грейди са дошли в Лондон на екскурзия.

— Това е дворецът Кенсингтън — посочи тя напред.

— И какво става там? — любезно попита Майло.

— Там живееше принцеса Даяна — заекна Тара.

— Леле, сигурно е имала страхотна сметка за отопление! — присви очи, за да види по-добре, когато минаха покрай двореца.

Болницата приличаше повече на хотел, отколкото на място, приютило болни и умиращи, но никой от семейство О’Грейди не каза и дума. Нито пък си губиха времето да купуват бонбони или цветя за Финтан. Настроението се промени и всички бяха изплашени.

Напрежението се засили, докато се качваха нагоре с асансьора и вървяха по широкия, застлан с линолеум коридор към стаята, която Финтан споделяше с още пет души. Пред летящата врата Джейн Ан стисна Кетрин за ръката.

— Как изглежда той?

— Чудесно — отвърна Кетрин със свито сърце. — По-слаб отпреди и вратът му е подут, но иначе е добре.

Нямаше нужда да споменава, че не бе изглеждал никак добре, когато го върнаха от биопсията. Мускулите на краката й се свиха при спомена за посивялото лице на Финтан, който й прошепна със затворени очи:

— Болката беше невероятна. Наистина видях звезди.

Тара и Кетрин отстъпиха назад и направиха място на семейство О’Грейди. Тримата се струпаха около бялото метално легло на Финтан. Сандро седеше на стол отстрани.

— Господ да благослови всички тук! — поздрави Майло който водеше групата.

— Страхотен блейзър, Майло — със слаб гласец каза Финтан, който лежеше неподвижно, издокаран в новата си пауновосиня копринена пижама.

— Направо съм неотразим — засмя се Майло.

— Здрасти, мамо! — поздрави Финтан майка си.

— Ужасен си — проплака тя със сълзи на очи. — Така да ни разтревожиш!

— Но, честно казано, избра подходящия момент — обади се Тимъти.

— Да, изчака да приберем сеното — обясни Майло. — На това му викам аз почтен човек.

Сандро се мотаеше наоколо притеснено. Сутринта изчака до леглото завръщането на Финтан от биопсията и след като се увери, че приятелят му разполага с всичко, от което се нуждае, каза уплашено:

— Ами ако не ме харесат?

— Кой? — учуди се замаяният от болка Финтан.

— Семейството ти. Как да се държа с тях? — попита Сандро, като нежно сложи ръка върху изтормозеното от биопсията бедро на Финтан.

— Ох, ох, Господи! — сгърчи се Финтан. — Моля те, недей! Горкото ми бедро.

— Извинявай, извинявай, извинявай! Моля те, прости ми! Е, какво ще кажеш, с този костюм ли да остана, или да съм по-небрежен?

— На кого му пука? — измъчено промърмори Финтан. — Имаме по-важни неща, за които да се тревожим, нали?

— Прав си. Все едно да почиствам пепелниците на „Титаник“ — съгласи се Сандро.

Сега Финтан го призова да излезе от сянката.

— Сандро — каза той официално от леглото, — това са мама, Джейн Ан, и братята ми — Майло и Тимъти.

Сандро нервно протегна ръка.

— Здравейте! Приятно ми е да се запознаем.

— Сандро е моят… — многозначителна пауза от страна на Финтан — … приятел.

— Двамата с Финтан сте се взели? — досети се Джейн Ан.

Сандро се ужаси.

— Не! Нищо не взимаме — побърза да излъже той.

— Не, не — обясни му Финтан. — Мама има предвид, че сме гаджета.

— Аха! Разбирам. Да, госпожо О’Грейди, двамата с Финтан сме се взели.

— А откъде си? — мило попита Джейн Ан.

— Италия. Рим.

— Рим! Срещал ли си папата?

— Мамо! — махна с ръка Финтан.

— Да, срещал съм Папата — изненада ги Сандро. — Е, наистина имаше много народ, но съм ходил на службата на площад „Свети Петър“ с майка ми.

— Ти си благословен — възхитено се вторачи в него Джейн Ан. — Красиво ли беше?

— Великолепно — потвърди Сандро, като се зачуди дали да опише прекрасната лилава мантия на папата.

После обаче реши, че е по-разумно да не го прави. Нещата вървяха много по-добре, отколкото бе очаквал, и не биваше да се проваля.

Майло заклещи дежурния лекар в кабинета му и заговори толкова тихо, че доктор Сингх едва го чуваше.

— Аз съм най-големият брат на Финтан — представи се той. — Отгледах го като баща. Наясно съм със СПИН-а. Не мислете, че сме невежи, като сме от провинцията. Можем да понесем истината.

Доктор Сингх бе зает човек, работил тридесет и два часа без прекъсване, а и не беше от търпеливите. Майло се върна в стаята, напълно убеден, че брат му не е болен от СПИН.

В седем и половина, когато и шестимата се приготвиха да си тръгнат и да оставят Финтан да поспи, откъм коридора се чу шум от забързани стъпки. Лив нахлу в стаята с развята руса коса, порозовяла кожа и наситеносини очи. Приличаше на викингска кралица. Когато видя тълпата около леглото на Финтан, тя се закова изненадано на място.

— Лив — извика я Финтан, — заповядай, влез. Това е майка ми, а това са братята ми — Тимъти и Майло.

— Здравейте! — учтиво поздрави Лив. — Как сте?

Тя се ръкува и с тримата, но когато спря пред Майло, се вторачи в него.

— Съжалявам — извини се Лив, — но толкова приличате на Финтан.

— Ами! Финтан е хубавецът — сви рамене Майло и се усмихна. — Аз съм само бледа имитация.

— Въобще не е вярно — прекъсна го галантно Финтан. — Винаги съм те взимал за пример.

Наистина двамата много си приличаха — тъмносини очи и черна коса, но Майло сякаш бе подстриган с косачка за трева.

— Имаше ли късмет? — попита Финтан.

— Открих ги! — въодушевено отвърна Лив и му подаде елегантна торбичка, от която Финтан извади две изключително красиви стъклени чаши в тюркоазено и лимоненозелено.

— Какво е това? — попита Тара.

— Преди два часа, когато дойдох тук, Финтан се жалваше колко е грозна чашата му за вода — обясни Лив.

— Бях виждал тези красавици в „Ел Декорасион“ — продължи Финтан. — И готината Лив веднага изтича до магазина на „Конран“, за да ми направи подарък.

— Далеч ли трябваше да ходиш? — попита Майло.

Лив порозовя.

— В сградата на „Мишлен“ ги нямаше, затова отидох с такси до магазина на улица „Марилебоун“, но и там нямах късмет. За щастие ги открих в „Хийл“.

Майло, който никога не бе стъпвал по на изток от Шанън, кимна мъдро, сякаш одобряваше избора й. Точно така, в „Хийл“ винаги ще намериш каквото търсиш.

— Хайде, време е да тръгваме — подкани Тара останалите и се надигна от мястото си.

— Закъде си се разбързала? — подкачи я нежно Майло.

— Нали се канехме да…

Тара загря учудващо бързо. Семейство О’Грейди смяташе, че е проява на лоши маниери да си тръгнеш веднага след появата на нов посетител.

Тя седна на стола си и се завъртя към Финтан.

— Утре в колко часа ще те изпишат?

— Няма да ме изписват.

— Моля?!

— Сега пък какво ставаше, по дяволите?

— Няма нищо страшно — обясни Финтан. — Имам лека инфекция на врата, откъдето извадиха лимфния възел, и лекарите искат да ме държат под око, докато се оправя напълно. А ако не се оправя, ужасно ще се ядосам, защото ще се наложи да ми ампутират врата. И тогава ще заприличам на играч на ръгби.

— Колко време трябва да останеш тук? — уплаши се Кетрин.

Новината никак не й хареса. Безплатните легла в болница бяха рядко срещано явление. Само ако персоналът се притесняваше много за някого, можеше да го уреди с такова.

— Пет-шест дни — сви рамене Финтан. — Ще видим.

След тридесет минути пожелаха лека нощ на Финтан и тръгнаха към вратата.

— Кетрин, Тара — прошепна Финтан, — дръжте Сандро под око — помоли ги той. — Не че сега е същото, но след случилото се с последния му приятел… се тревожа за него, а докато съм болен, не мога да направя нищо.

На паркинга Сандро дръпна Кетрин и Тара настрани.

— Трябва да поддържаме Финтан в добро настроение — настоя той. — Да го забавляваме и да не му позволяваме да се тревожи.


Семейство О’Грейди щяха да се настанят в апартамента на Кетрин. Това бе най-доброто решение — тя имаше малка стая за гости, където щяха да спят момчетата, блестяща от чистота спалня, подходяща за ирландска майка, и прилично разтегателно канапе за собствените си нужди. Както каза Тара: „Те не биха се съгласили да отседнат при мен, защото живея в грях.“ Пък и Томас категорично бе отказал да ги приеме.

Джейн Ан изсипа безброй похвали за апартамента на Кетрин.

— Прекрасен е! Прилича на жилище на филмова звезда.

— Не е така — възрази Кетрин. — Трябва да видиш апартамента на Лив. Той наистина прилича на холивудски дом.

— Тя е чудесно и мило момиче — каза Джейн Ан. — И чак от Швейцария.

— От Швеция — поправи я Майло.

— Добре, от Швеция — съгласи се Джейн Ан. — Но е чудесно момиче, нали, Майло?

— Има великолепни зъби и прекрасни маниери. А сега къде да оставя тези неща?

Кетрин вдигна глава и изненадано забеляза, че кухненската й маса е отрупана с храна. Пушена шунка, черен хляб, пудинг, масло, чай, кифлички и пиле, увито във фолио.

— Не трябваше да носите нищо за ядене — изстена тя.

Тази сутрин бе купила тонове храна в чест на гостите си. Никога нямаше да успеят да я изядат. Хладилникът й не бе виждал такъв екшън досега.

— Не може хем да ти се изтърсим на главата, хем да очакваме да ни хрантутиш — обади се Майло.

— Прав е. Не може — проговори Тимъти, а това бе рядко събитие.

— Искаш ли един сандвич? — подкани я Джейн Ан.

— Не, благодаря.

— Трябва да хапнеш нещо. Само кожа и кости си. Нали така, Тимъти?

— Така си е.

— Нали така, Майло?

— Остави горката Кетрин на мира.


На няколко километра от апартамента на Кетрин Тара гькмо се прибираше у дома.

— Горкото ми бебче — чу тя гласа на Томас от кухнята. — Ела да те прегърна!

Сърцето й подскочи, идваше й да полети от облекчение. Томас се държеше мило с нея. Слава богу! Чак сега, когато всичко беше наред, можеше да признае колко опънати бяха отношенията им, откакто… откакто бяха провели онзи кошмарен разговор за бременността й. Жалко че трябваше да се случи нещо толкова ужасно, за да се оправят нещата.

Тара се втурна в кухнята и видя как Берил се сгушва в Томас.

— Къде беше? — попита я заядливо той.

— В болницата — отговори смутено тя.

Ами прегръдката й?

— Помолих те да нахраниш Берил сутринта, а си забравила — обвини я Томас. — Горкото ми бебче! — погали той проклетата котка. — Горкото ми гладно бебче.

Най-после със свито сърце Тара осъзна, че Томас бе говорил на гадната котка.

— Съжалявам — извини се тя изморено, — но имах други грижи.

Томас въздъхна.

— Какво мислим за жени, които се грижат повече за приятелите си, отколкото за храната на Берил? — обърна се той към котката. — Не ги харесваме, нали? — поклати глава Томас. — Не, не ги харесваме.

— Майната ти! — избухна Тара.

Винаги беше оправдавала противното отношение на Томас към приятелите й с неувереността му, но този път прекаляваше.

— Финтан е болен от рак!

— Така ли?

— Да.

— Помисли малко, Тара. Лимфната система е част от имунната. А той страда от имунна недостатъчност. Вероятно от придобита имунна недостатъчност…

— Томас, Финтан не е болен от СПИН, а от рак.

Томас изсумтя презрително.

— Болен е от рак — настоя Тара.

— Друго не можеше и да се очаква — злобно отбеляза Томас. — Това, което прави, е противоестествено.

— Човек не хваща рак от анален секс.

Томас се намръщи и сложи ръце върху ушите на Берил.

— Трябва ли да си толкова груба?

Тара го изгледа замислено.

— А ти трябва ли да си толкова груб? — най-после отвърна тя.

Глава 33

Докато очакваха резултатите от биопсията на костния мозък, а Финтан тънеше в море от посетители и картички с благопожелания, животът продължаваше.

Тъй наречената „кариера“ на Лоркан го притесняваше. На сутринта, след като Ейми изпрати при него ченгетата, отиде на прослушване за дубльор на Хамлет. При това не за някаква смотана любителска постановка, а за истинска пиеса с истински актьори и истинска публика, която плащаше истински пари.

Цяла седмица, докато чакаше отговор дали е получил ролята, Лоркан не спираше да си повтаря: „Ако не я получа, ще умра. Просто ще умра.“

Очевидно смъртта щеше да почака. В понеделник вечер се обади агентът му и го зарадва с новината, че е поканен на второ прослушване. Имало само още трима кандидати.

Лоркан още не беше говорил с Ейми, макар тя да бе оставила над сто съобщения на телефонния му секретар. На някои от тях звучеше весело.

— Здрасти! Обажда се Ейми. Надявах се да те заваря у дома. Е, няма значение. Все пак трябва да пийнем по едно някой път. Чао засега!

Тези послания обикновено идваха рано надвечер. По-късно, към девет часа, тонът й ставаше сериозен.

— Ейми е. Трябва да говоря с теб. Налага се да обсъдим някои проблеми. Не можем да оставим нещата в това положение. Безотговорно е. Длъжен си да ми се обадиш. Звънни ми!

После, след полунощ, Ейми изгадняваше. Гласът й звучеше пиянски и хленчещ.

— Аз съм. Обаждам се да ти кажа, че вече няма да ти се обаждам. Имам много предложения от други мъже. И се радвам, че не си ми гадже. През цялото време се държеше отвратително с мен. Ти си абсолютен садист, а аз се запознах с един чудесен мъж в службата. Той мисли, че съм прекрасна. Исках да знаеш, че няма нужда да се тревожиш за мен, защото съм добре. Разбра ли? Много съм добре. Никога не съм била по-щастлива и…

Времето за съобщения изтичаше и връзката прекъсваше. След секунди Ейми звънеше отново.

— Аз съм — повтаряше тя. — Извинявай, извинявай! Не си садист, а в службата няма никакъв мъж. Моля те, звънни ми, защото се чувствам ужасно.

Останалата част от съобщението бе запълнена с хлипане. Лоркан не отговори на нито едно от обажданията й.


Във вторник сутрин, когато се качи в метрото, Лоркан смяташе, че всички във влака сигурно знаят колко е важно пътуването му. Атмосферата около него като че ли бе наситена с напрежение. Виж ги, мислеше си със съжаление, отиват в мизерните си служби. Но пък сигурно е хубаво да не се тревожиш за нищо. Бремето на непризнатия гений бе доста тежко. Но какво да се прави.

След като слезе от влака, сключи сделка със себе си. Ако стигнеше до театъра, без да стъпи на пукнатина в тротоара, щеше да получи ролята. Ами ако не я получеше?

— Ще умра — прошепна ужасено той. — Няма да имам друг избор. Просто ще умра.

Лоркан бе последният от четиримата кандидати и още в началото на прослушването го обзеха ужасна неувереност, дива завист и омраза. Останалите изглеждаха по-млади, по-високи, по-богати, по-добре образовани, по-опитни и с повече връзки от него. Мразеше да се чувства така. Но както винаги скри емоциите си зад фасада от арогантност.

Най-после дойде и неговият ред. Изпълни монолога на Хамлет, застанал сам под прожекторите на сцената. Високото му слабо тяло бе изкривено от нерешителност. Красивото му лице изглеждаше объркано.

— Изпълнението му е добро — промърмори Хайди, асистент-режисьорката.

— Така е — съгласи се режисьорът.

След като приключи, Лоркан прехапа устни, за да не започне да ги умолява:

— Моля ви, кажете ми, че бях добър. Моля ви, вземете ме за пиесата.

Нямаше представа, че актьорът, когото всъщност искаха за дубльор, бе приел главната роля в „Ледената комета“, затова когато Хайди му съобщи, че го наемат, отначало я погледна невярващо, а после самочувствието му се издигна до небесата. Разбира се, че ще го вземат! Защо да не го направят? Той беше най-добрият! Страховете му се изпариха.

— Поздравления! — усмихна му се тя.

Лоркан й се ухили небрежно.

— Знам, че ще сте само дубльор на Фрейзър Типет, но се справихте добре.

— Да. Пък може Фрейзър Типет да претърпи ужасен инцидент. Човек никога не знае.

Лоркан стисна палци, усмихна се ослепително на Хайди и си тръгна.

Нейната усмивка изчезна — Фрейзър Типет й бе гадже.

На следващия ден Лоркан трябваше да участва в реклама за масло. Беше ходил на прослушване преди шест седмици и бе безкрайно благодарен за ролята. Телевизионните реклами се заплащаха изключително добре. Напълно възможно бе да изкараш достатъчно, за да преживееш цяла година. Но сега, когато се завръщаше на сцената, мамутското му его се обади. Защо пък да е благодарен за рекламата? Какво от това, че щяха да му платят хиляди? Имаха късмет, че се бе съгласил да участва, и възнамеряваше да им го напомни.

В определения час, всъщност четиридесет минути по-късно, той влезе в ледения склад без прозорци, където щяха да да снимат. Посрещна го тълпа от изпаднали в истерия хора — продуценти, режисьори, рекламни директори, гримьорки, фризьори и какви ли не още.

Аз контролирам всичко това, помисли си доволно Лоркан. Завърнах се!

— Къде беше? Опитахме се да те открием на мобилния, но агентът ти твърди, че нямаш такъв! — извика продуцентът Фиън.

— Така е — усмихна се Лоркан. — Нямам мобилен телефон.

— Защо?

— Не те оставят на спокойствие — излъга Лоркан.

Всъщност нямаше пари да си купи.

След като изкачи планина от оранжеви кабели, за да се ръкува с важните клечки от рекламната агенция и производителите на масло, Лоркан бе отведен в гримьорната. После към него се приближи младо момиче с четка за коса и лак, но Лоркан я хвана решително за ръката.

— Не ми пипай косата — твърдо каза той.

— Но…

— Никой не ми пипа косата, освен ако аз не наредя.

Лоркан се отнасяше към косата си като към любимо куче, печелило безброй награди от киноложки изложби. Глезеше я, грижеше се за нея и не желаеше да я поверява в ръцете на непознати.

Дойде време за гардероба. След милион преобличалия двете модистки си признаха, че Лоркан изглежда най-добре в собствените си дрехи — избелели джинси и тюркоазена копринена риза, от която очите му изглеждаха виолетови.

— Добре, можеш да си останеш с тях — съгласи се Манди.

— Но трябва да ги изгладим — бързо добави Ванеса.

Искаше й се още веднъж да го види по гащи. Никога не бе срещала толкова красив мъж. Дълги мускулести крака, широк гръб и гърди, гладка златиста кожа, която молеше да бъде погалена.

Най-после, два часа след пристигането си, Лоркан бе почти готов.

— Първи дубъл — извика режисьорът и камерата заработи.

По средата на циментовия под бе направена уютна всекидневна. Лоркан трябваше да опъне прекрасното си тяло на лилаво кадифено канапе, да кръстоса крака, да сложи чиния с препечени филийки в скута си и когато камерата спре върху лицето му, да повдигне вежди и да попита: „Истинско масло?“ После да отхапе от филийката, да направи секси пауза и да продължи с мила усмивка: „Защото го заслужавам.“

На прослушването се представи чудесно. Беше направо ослепителен. Ако даваха „Оскар“ за ценители на масло, Лоркан със сигурност щеше да го получи. Но хората, които го наеха, не знаеха, че не бе ял от два дни и прекрасното изпълнение се дължеше най-вече на глада му.

Сега обаче нещата бяха различни. Имаше роля в сериозна пиеса, беше истиски актьор и не желаеше никой да се съмнява в това. Затова преигра и каза с приповдигнат тон, сякаш рецитираше Шекспир:

— Истинско масло?

Думите му прозвучаха като началото на монолога на Хамлет. Хората и в най-далечните краища на помещението се намръщиха, а операторът едва не оглуша. Никой нямаше да се учуди, ако Лоркан бе продължил с: „Истинско масло? Това е въпросът. Да ядеш или да не ядеш…“

— Стоп! Стоп! — извика режисьорът. — Добре, втори дубъл. И този път по-кротко.

Когато камерата се приближи към него, Лоркан изкрещя:

— Чакайте малко! Това наистина ли е масло?

— Да — потвърди Мелиса, която отговаряше за препечените филийки.

— Пфу! — драматично изсумтя Лоркан и метна чинията на канапето. — Пфу! Пфу! Пфу! Да не се опитваш да ме убиеш? Това нещо запушва артериите.

Господин Джаксън от компанията производител го изгледа ужасено.

— Донесете ми нискокалорично масло — нареди Лоркан.

Мелиса се втурна към най-близкия магазин, а Джереми, който отговаряше за наемането на актьорите, се спусна да успокоява господин Джаксън и да го уверява, че Лоркан ще свърши чудесна работа, нищо че не вярва в продукта. Но дори след пристигането на нискокалоричното масло Шекспировата драма продължи.

— Десети дубъл. Лоркан…

— Истинско масло? — прогърмя гласът му. Този път звучеше като Макбет.

Всички зачакаха продължението, „Истинско масло ли виждам пред себе си? И ножът за масло в ръката ми? Ела да те прегърна“.

— Стоп! Стоп! — извика Майкъл. — Моля те, Лоркан…

— Кой е този клоун? — попита господин Джаксън, като затърси с поглед младия мъж от рекламната агенция. — Поговорете с него, моля ви. Майкъл и Джереми не могат да се справят.

Лоркан страхотно се забавляваше. Видя как господин Скъп костюм от рекламната агенция се приближава към него и доволно си помисли, че отново му се дава възможност да покапризничи.

— Какво ще кажеш да си малко по-небрежен? — предложи Скъпия костюм. — Направи го по-разговорно.

— Как се казваш? — високомерно попита Лоркан, макар че вече се бяха запознали.

— Джо. Джо Рот.

— Добре, Джо Рот, позволи ми да ти кажа нещо. Правил съм повече реклами, отколкото жени си чукал. Да ми казваш как да играя е все едно да учиш баба си как да смуче пишки.

Джо въздъхна. Можеше да мине и без това. Имаше си достатъчно проблеми, включително и важна презентация на следващия ден. Ролята на бавачка на разглезени актьори не му се нравеше. Особено като се има предвид, че не той бе избрал кретена, а го бе наследил от уволнения си предшественик. Но в крайна сметка отговорността падаше върху него.

Лоркан го изгледа презрително. Сърбеше го да се скара с някого. Зачуди се дали би могъл да разплаче Джо Рот — отдавна не бе имал такава възможност. Но за негово учудване Джо просто любезно повтори предложението си, а това разтърси Лоркан. Кой беше този нахалник с огромна заплата и неочаквано самообладание?

Джо Рот бе по-твърд, отколкото Лоркан очакваше. Нужни бяха сериозни мерки. За да подчертае, че всичко зависи от него, Лоркан все повече преиграваше. Накрая, по време на двадесет и втория дубъл, изхленчи нагло:

— Каква мотивация имам?

— Хонорар — безстрастно отговори Джо и се облегна на стената.

— Аз съм творец! — високомерно заяви Лоркан.

— Може би точно там е проблемът — сухо отвърна Джо. — Ние искахме актьор.

Лоркан присви очи.

Манди и Ванеса се побутнаха и погледнаха Джо възхитено.

— Добре. Започваме отново — извика режисьорът. — Нови филийки, Мелиса. Двадесет и трети дубъл.

— Истинско масло? — запита Лоркан с нормален тон.

Всички си отдъхнаха облекчено.

Лоркан отхапа от филийката, усмихна се на камерата и със същия мелодичен глас каза:

— Истинското масло причинява инфаркт.

Глава 34

— Добре, Лоркан — тръгна към него Джо с мила усмивка. — Ясно е, че не искаш да направиш рекламата. Няма да те измъчваме повече. Свободен си.

Лоркан отвори уста, за да каже нещо презрително, но Джо бързо продължи:

— Естествено, няма да си получиш хонорара, а и може би ще се наложи да ни компенсираш разходите за пропиляната сутрин.

Лоркан се вцепени, а Джо се обърна към останалите:

— Съжалявам, че ви загубихме времето. Моля ви, почакайте още малко, докато намерим друг актьор. Джереми, на кого да се обадим? Какво ще кажеш за Фрейзър Типет?

Джо се завъртя към Лоркан, който бе застинал на канапето, а върху лицето му бе изписана изненада.

— Още ли си тук? — попита той. — Тръгвай си, ако обичаш. Застраховката ни не покрива хора, които не работят за нас.

Лоркан беше шокиран. Очевидно бе подценил Джо Рот. Не беше разумно да отвръща на блъфа му.

— Хей! — махна той с ръка и добави с прегракнал глас: — По-спокойно бе, човек.

Джо не му обърна внимание, а пое телефона, който Джереми му подаде с думите:

— Алиша е, агентката на Фрейзър Типет.

Джо заговори тихо и след секунда съобщи усмихнато:

— Чудесна новина. Фрейзър Типет ще бъде тук до час. Забавлявайте се дотогава. Отидете да хапнете по нещо.

После Джо се оттегли. Лоркан онемя от учудване. Никой преди не се беше отнасял с него по такъв начин. Разбира се, Джо лъжеше за Фрейзър Типет, но все пак шегичката беше гадничка.

Лоркан остана да седи на лилавото канапе. Чакаше завръщането на Джо и продължаването на снимките. Но за негов ужас всички се приготвиха да излязат. Взеха си чантите и якетата и се заприказваха дали да отидат до кръчмата. Операторът се изниза заедно с Манди и Ванеса. По петите им тръгнаха Мелиса и Фиън.

— Хайде да хапнем по един препечен сандвич — предложи Фиън.

— Не искам да виждам препечен хляб — изстена Мелиса.

Скоро в помещението не остана никой освен него. Разбира се, не си бяха тръгнали наистина, каза си Лоркан. Щяха да се върнат след миг и да извикат: „Хвана се!“

Но не се върнаха.

Той продължи да седи и да чака тъпо. Чувстваше се пренебрегнат.

Ужасен си помисли, че положението наистина е сериозно. После за свое огромно облекчение видя как Джо излиза от малкия офис заедно с господин Джаксън. Най-после тази гавра щеше да приключи. Но двамата мъже минаха покрай него, без дори да го погледнат.

Лоркан скочи от канапето и се затича след тях.

— Какво става? — попита той.

Джо се завъртя изненадано към него.

— Защо още си тук?

— Схванах идеята ти, човече — отвърна студено Лоркан, после се насили да се усмихне. — Готов съм да започнем отново. Трябва да довършим рекламата.

— Уволнен си.

— Добре де, бях лошо момче — ухили се Лоркан и се плясна по ръката. — Ето, наказан съм. Хайде да се връщаме на работа и да не си губим повече времето.

— Имаме си друг актьор.

— За какво ви е друг актьор? — направи се на учуден Лоркан.

— Лоркан, разбирам, че някои хора, особено актьорите, трябва да бъдат поглезени, преди да дадат най-доброто от себе си, но ти прекали. Ясно бе, че не искаш да участваш в рекламата. А аз не обичам да карам някой да прави нещо насила. Много по-приятно ми е да работя с ентусиазирани хора.

Лоркан внезапно осъзна, че у Джо няма никаква злоба. Той бе негова пълна противоположност — човек със силен морал. Копелето го гонеше от работа не заради дребнави лични чувства, а защото смяташе, че така ще е по-добре и за двама им. Странна работа!

— Мисля, че е време да си ходиш — каза Джо.

Лоркан се втренчи гневно в него. Вече не се съмняваше, че това наистина му се случва.

— Допускаш най-голямата грешка в жалката си кариера — изсумтя Лоркан. — Не бих работил с аматьор като теб, дори и да ми платиш. Изчезвам.

Той тръгна сред кабелите, като вървеше бавно и все още се надяваше Джо да го спре. Но това не стана.

— Никога вече няма да работиш в този град — извика Лоркан през рамо и се озова на улицата.

За пръв път му се случваше подобно нещо. Шокът бе толкова силен, че дори не можеше да се ядоса като хората.

Рекламата щеше да му донесе хиляди. Хиляди! И не само от хонорара, но и при всяко излъчване. А Джо Рот го бе лишил от тях. Направо му беше откраднал парите. Лоркан се закле да си отмъсти.

Как бе възможно да му се случи такова нещо? Защо не можа да прецени ситуацията? Да, беше се държал гадно, но преди хората винаги се съобразяваха с настроенията му. През 1992 в Ирландия бе участвал в реклама на прах за пране. Наложи им се да заснемат шейсет и девет дубъла, преди Лоркан да благоволи да я направи като хората. Но никой дори не си позволи да намекне, че може да го сменят. Очакваха от една звезда да се държи именно по този начин. И го обожаваха заради това.

Мислеше, че звездната машина ще заработи отново. Сигурен бе, че черните му дни са свършили, че е в началото на нов етап от кариерата си, затова възприе отново поведението на разглезена звезда. Но това не беше Дъблин в началото на деветдесетте, а Лондон в началото на новото хилядолетие. Друг свят с различни правила, само че никой не го бе предупредил.

Мисълта, че славата и парите му се бяха изплъзнали, бе непоносима. А още по-страшно бе, че той си беше виновен. Не му оставаше нищо друго, освен да си иде у дома и да не отговаря на обажданията на вбесения си агент. Но след като се прибра, събра сили само да си свали грима и да се просне отчаяно върху надуваемото си легло. Завладяха го черни мисли.

Беше на тридесет и осем години. Разбира се, изглеждаше много по-млад, а в резюмето му пишеше, че е на тридесет и три, но си знаеше истината. Вече съм почти на четиридесет, а не съм постигнал нищо, отчая се той. Провален брак. Никакви пари. Никакви приятели. Никаква слава извън Ирландия. Провал в Америка и Англия. Дори нямам истинско легло, а само надуваемо.

Най-ужасна бе липсата на пари. Не можеше да си позволи да мисли за огромното състояние, което му се бе изплъзнало днес. Уплашено зарови из мозъка си за нещо, с което да се утеши. Но главата му беше празна. Времето тежеше на врата му като камък. Нямаше какво да прави и никого, с когото да си играе. Внезапно се сети за Ейми. Притеснено осъзна, че не му бе звъняла цели четири дни. Четири дни без съобщения от нея. Досега не бе мислил за това, зает с обещаващата си кариера, но изведнъж отношенията им му се сториха изключително важни.

Не можеше и тя да се е отказала от него. Да го е забравила.

Беше време да си я върне.

А после отново щеше да започне да се държи гадно.

Погледна си часовника. Ако излезеше веднага, можеше да стигне до „Хамърсмит“ навреме, за да я посрещне, когато излезе от работа. Скочи въодушевено и погледна косата си в огледалото. Все още бе чудесна. На път към метрото се усмихна на една жена и доволно забеляза как тя пребледня. Дали не си въобразяваше?


Бяха изминали единайсет дни, откакто Ейми изпрати ченгетата в дома на Лоркан. Най-дългите единайсет дни в живота й. Пълен ад. Беше откачила и знаеше, че животът й е свършил. Но в агонията от раздялата имаше и известно облекчение. Лоркан бе труден човек. Игричките му я бяха превърнали в смахната лунатичка. Сега поне щеше да си възвърне самоуважението.

Все пак Ейми накара сестра си Синди да се нанесе при нея за няколко дни, за да я държи далеч от телефона.

— Обещай ми нещо — помоли я тя. — Дори и да ти казвам, че кракът ми е счупен и е спешно, не ми позволявай да се доближа до телефона.

Синди бе изпълнила обещанието си, макар на няколко пъти да й се наложи да се бори ожесточено със сестра си.

Ейми точно излизаше от работа и се подготвяше за предстоящата бурна вечер, в която отново трябваше да се сдържи да не звънне на Лоркан, когато внезапно във фоайето видя нещо и застина на място. Лоркан. Едър и красив, облегнат на стената, вдигнал ръка над главата си. Якето му бе разкопчано и разкриваше плоския корем и силните гърди.

Не всичко беше загубено!

Лоркан остана в тази поза пет секунди, докато въображаемата камера се приближаваше към него. После, когато лицето му изпълни екрана, се усмихна и Ейми бе заслепена. Тръгна замаяно към него, привела леко рамене. Несъмнено нямаше сили да му устои. Камерата се насочи към очите на Лоркан, изпълнени с любов. Беше време за репликата му.

Не, не, изчакай малко, предупреди го несъществуващия режисьор. Сега!

— Липсвах ли ти, бебчо? — попита нежно Лоркан.

Камерата запечата обърканото изражение на Ейми и влюбената усмивка на Лоркан. После той притегли любимата към гърдите си. Близък план на лицето на Ейми, върху което се изписа върховно блаженство, когато се допря до велуреното яке и усети твърдото му бедро между краката си.

Лоркан се отдръпна назад и погали бавно устните на Ейми. Великолепно, помисли си той. Прекрасен жест.

Тара тъкмо излизаше от работа и се трогна от гледката, като изпита лека завист. Сцената беше изключителна. Едрият красив мъж прегръщаше страстно нежната красавица.

По-късно, седнала до леглото на Финтан, тя възкликна въодушевено:

— Приличаше на сцена от филм!

Глава 35

Финтан трябваше да получи резултатите от биопсията на костния мозък, рентгеновите снимки на гърдите си и скенера в петък следобед. Дотогава Тара, Кетрин, Сандро, Лив и семейство О’Грейди бяха осъдени да живеят в напрежение. Не можеха да мислят за нищо друго. Земята щеше да спре да се върти в петък следобед. И нищо важно не можеше да се случи след това.

Бяха успели да се убедят някак си, че ракът на лимфните вьзли не е толкова страшен. Вярваха, че ако не се е разпространил в гърдите, костния мозък или вътрешните органи, Финтан едва ли не бе излекуван.

Цялата им енергия бе съсредоточена в чакането. Душите им бяха изтерзани. Не можеха да спят, нито да се съсредоточат, нямаха апетит, не бяха в състояние да решат какъв сандвич да си изберат — с пилешко или сирене. Четяха всичко, което откриеха за болестта на Ходжкин, и купуваха всяка книга по алтернативна медицина.

В часовете за свиждане в стаята на Финтан се изсипваха безброй приятели и колеги. Веднъж той не издържа на вниманието и каза кисело:

— Идват само за да разберат дали съм болен от СПИН.

Но дори след като стана ясно, че не е, тълпите продължиха да изпълват стаята. А кръгът от най-близките — Тара, Кетрин, Лив, семейство О’Грейди и Сандро — бдеше денонощно до леглото му. Джейн Ан и Сандро се редуваха да държат ръката на Финтан.


В сряда, първата сутрин на семейство О’Грейди в Лондон, Тара ги закара заедно с Кетрин до болницата, където ги чакаха Сандро и Лив.

— Добро утро! — извика жизнерадостно Тара на Финтан.

— Какво му е доброто? — мрачно попита той.

Колективното добро настроение се изпари и всички пристъпиха нервно към Финтан.

— Добре ли спа? — колебливо го попита Кетрин.

— Хубава ли беше закуската? — поинтересува се Тара.

— Искаш ли грозде? — предложи Сандро.

— Какво му има на онзи човек на другото легло? — полюбопитства Майло.

Финтан отговори горчиво:

— Не спах добре, шибаната закуска ме накара да повърна, можеш да си завреш гроздето в задника, а ако искаш да разбереш какво му има на онзи, иди и го попитай!

Всички се насилиха да се усмихнат и започнаха да си задават безсмислени въпроси. Как е Сандро днес? Добре ли е спала Джейн Ан в чуждото легло? Тара и Кетрин нямаше ли да имат проблеми, че не са на работа? В колко часа сутрин ставаха Майло и Тимъти, когато си бяха у дома? Има ли крави в Швеция?

— Хайде, пак се почна — изхленчи Финтан, когато сестрата се приближи към него, за да му вземе първата кръвна проба за деня. — Приличам на шибан игленик. На всеки пет минути се довлича някой да ръчка игли в мен.

Той протегна ръка към сестрата и всички ахнаха стреснато, когато видяха черните, лилави, зелени и жълти петна. А сега щеше да се появи още едно.

Сърцето на Тара се сви. Копнееше да изтърпи болката вместо Финтан, но в същото време благодареше на Бога, че не тя е в болничното легло в ролята на игленик. Обзе я силен срам. Как можеше да разсъждава така?

— Да видим дали ще намерим вената от първите десет опита — саркастично се обърна Финтан към сестрата.

— Дръж се прилично! — изсъска Джейн Ан.

Можеше да му прости грубото отношение към нея самата, горката му стара майчица, дето го бе раждала в продължение на осемнадесет часа в дните, когато не се даваха обезболяващи, но сестрата беше непознат човек. При това англичанка.

— Много сме лъчезарни днес — усмихна му се жизнерадостно сестрата.

— Говори само за себе си!

— Тормози ли те бедрото?

— Не. Тормози ме резултатът от пробата, която взеха от него.

Тара се наведе и го стисна за ръката. Нищо чудно, че Финтан бе изнервен.

Настроението му през деня бе непредсказуемо и се променяше непрекъснато. Час след мрачния поздрав определено се поразвесели. Разбира се, веднага и другите се усмихнаха. Около леглото му едва ли не започна купон. В един момент приказките и смеховете им станаха толкова високи, че сестрата ги помоли да не вдигат шум.

От време на време осъзнаваха колко неуместно е веселието им и ги обземаше чувство за вина. Но след миг забавата започваше отново, макар и пресилена на моменти. Кетрин виждаше как страхът се предава от човек на човек като мексиканска вълна. Оживените разговори не спираха, но винаги имаше някой, който седеше неподвижно, с объркано изражение. Какво правя тук? Седя в болницата, защото Финтан не е добре? Защото Финтан може да умре? Това е абсурдно!

После човекът се съвземаше, надеждата му се възвръщаше, а страховете се пренасяха върху някой друг.

В единайсет Финтан пусна малкия телевизор.

— Време е за повторението на състезанието „Пазаруване в супермаркета“. Нали нямате нищо против?

— Разбира се — промърмориха примирено останалите.

След малко благодарение на странния начин, по който реалността мутираше, им се стори, че просто си седят в нечий хол и гледат телевизия. Джейн Ан напълно се отнесе.

— Ей там, бе! Ей там! — извика тя, когато състезателят подмина рафтовете с „Ленор“ за трети път. — Сляп ли си, бе? Ей там е!

Тя скочи на крака и мушна с пръст телевизора, после внезапно си припомни къде се намира и се върна на мястото си.

— По нашата телевизия не дават „Пазаруване в супермаркета“ — промърмори тя на сестрата, която я гледаше стреснато.

Към обяд всички отидоха на работа, Майло и Тимът излязоха да изпушат по цигара, а Джейн Ан остана сама със спящия Финтан. Вторачи се в детенцето си, а по бузите й потекоха сълзи. Прехвърляше молитвената си броеница, леше се безмълвно и се чудеше какво бе накарало Господ да смачка красивия младеж в разцвета на силите му.

Майло и Тимъти се върнаха след малко и се опитаха да хапнат по един сандвич с шунка от купчината, която Джейн Ан бе приготвила в шест сутринта, но никой нямаше апетит.

— Да излезем малко на въздух — предложи Майло. — Може някъде наоколо да има трева.

Но навън беше студено и не намериха парк, затова се замотаха по улица „Фулам“ и ужасиха собствениците на малките антикварни магазинчета.

— Вижте — възкликна Джейн Ан, хванала малка емайлирана кутийка с изящна инкрустация. — Петнадесет лири за такава дреболийка.

— Не петнадесет, а хиляда и петстотин — презрително обясни продавачката и си взе кутийката.

Презрението й обаче не постигна желания ефект. Майло, Тимъти и Джейн Ан избухнаха в луд смях.

— Хиляда и петстотин! За това! Човек може да си купи няколко декара земя с тези пари.

— Това беше добра идея — каза Джейн Ан, когато излязоха на улицата. — Сърцето ми вече не е толкова свито.

Следващото магазинче беше затворено и дори когато звъннаха и се усмихнаха мило през витрината, никой не им отвори.

— Може наистина да е затворено — отбеляза Тимъти.

— Не. Вътре има някой — възрази Джейн Ан, после почука на витрината и махна на елегантната жена, която седеше зад позлатено бюро в стил рококо. — Хей! — извика Джейн Ан. — Искаме да влезем.

Ясмин ал-Шари се втренчи ужасено в двамата огромни рошави мъже и дребната побеляла жена, които се опитваха да нахлуят в прекрасния й магазин.

— Къш! — извика тя и размаха ръце. Изгледа ги с отвращение и внезапно Майло видя себе си, брат си и майка си през нейните очи. Не ги искаха в магазина. За миг се почувства унизен. Мястото им не беше в този град, но трябваше да стоят тук.

— Жената явно ни смята за бандити — насили се да се усмихне Майло.

— Нас? — ужасено попита Джейн Ан.

— Ние сме ексцентрични милионери — извика Майло през витрината. — Но ни обидихте, затова ще пазаруваме другаде.

Той се ухили широко и се обърна към майка си и брат си.

— Да тръгваме! Хайде да отидем в цветарницата и да се порадваме на хубавите цветя. Ще се престорим, че сме си у дома.

Ясмин ал-Шари ги загледа притеснено как се отдалечават. Старата дама наистина приличаше много на бабата от „Селяци в Бевърли Хилс“. Дали току-що не бе загубила огромно състояние?

— Не можем ли да си приберем Финтан у дома? — попита тъжно Джейн Ан. — Да се върнем заедно с него в Клеър?


В късния следобед, когато Тара и Кетрин се върнаха в болницата, Финтан отново беше в лошо настроение. Тара заразказва за срещата на Ейми с красивия й приятел във фоайето на службата им.

— Гледката беше великолепна — възкликна тя, като погледна Финтан, за да провери дали оценява историята й. — Приличаше на сцена от филм!

Кетрин и Лив също побързаха да разкажат по нещо ободряващо. Цял ден бяха мислили с какво да развеселят Финтан, но на устните му се появи усмивка чак когато Сандро влезе в стаята и размаха купчина туристически брошури.

— Последните оферти — извика той. — Четиринадесет нови места из Азия и Карибите.

Вечерта трябваше да напуснат болницата, за да направят място за следващите посетители. Но нямаха желание да се разделят, затова всички отидоха у Кетрин, поръчаха си пица и не спряха да се уверяват един друг, че всичко ще бъде наред.

— Как ви се видя Финтан днес? — попита тревожно Джейн Ан. — Чудесно ще е, ако се окаже, че ракът е само в лимфните възли. Четох, че този вид лесно се лекува. Е, как ви си стори?

— Малко изморен — отговори Сандро.

— Изморен? Да, така изглеждаше, но пък всички се изморяваме. В това няма нищо страшно. Всъщност не е ли чудесно, че спи толкова много? Сънят е добро лекарство.

— И изяде всичко, което му дадоха на обяд — обади се Тимъти.

— Точно така. Нищо, че не си изяде вечерята — намеси се и Майло.

— Всички имаме дни, когато не ни се вечеря — кимна Джейн Ан.

— А и Финтан изяде един бонбон в шест часа — мило им напомни Лив.

— Два — триумфално се усмихна Сандро. — Син и оранжев.

— И цял ден беше в отлична форма — каза Тара.

— С изключение на онзи момент, когато се ядоса и ни нареди да се разкараме — тъжно отбеляза Джейн Ан.

— Служителката от социалната служба го изнерви — оправда го Тимъти. — И нищо чудно. Задаваше му нетактични въпроси, а едва се бяха запознали. Как се чувства? Уплашен ли е? Ядосан ли е? Ако не я беше изгонил той, аз щях да го направя.

Това бе най-дългата реч, която Тимъти бе произнасял живота си.

— Щом се държи лошо, значи положението не е страшно — усмихна се Майло. — Нямаше ли да се притесните, ако беше мил през цялото време?

— Може пък другите посетители да му оправят настроението.

Джейн Ан се трогна до сълзи, когато Фредерик, Хавиер, Бъч, Хари, Дидие, Невил и Джеф се появиха в седем часа, отрупани с грозде, книги, списания, близалки, чипс, кайсиеви сладкиши, пет литра минерална вода и няколко шокола да.

— Чудесно е, че Финтан има толкова много посетители. Не всички болни имат късмет около леглата им да седят приятни млади мъже — гордо заяви Джейн Ан. — И бяха толкова и докарани.

— Да, много издокарани — потвърди Майло.

— Но доста шумни — въздъхна майка му. — Главата ме заболя. Е, буцата му не ви ли се стори по-малка днес?

— Да, смалила се е — излъга Тара.

— Финтан определено не приличаше на човек, който се кани да умира, нали? — попита Джейн Ан.

— Да умира ли? Глупости! Един умиращ никога не би се държал грубо.

Разглеждаха всичко, свързано с Финтан, от положителната му страна, защото безкрайно им се искаше да вярват, че приятелят им ще оздравее напълно.

Но Джейн Ан не издържа. Избухна в сълзи и извика:

— Иска ми се аз да се бях разболяла вместо него. Прикован на болничното легло, изтерзан и отслабнал. Прекалено млад е за това. А аз съм с единия крак в гроба. И знаете ли какво — ядосано добави тя. — Аз съм виновна. Не трябваше да го пускам да идва в Англия. Другите четири момчета си останаха у дома и никой не се разболя от рак.

Всички се втурнаха да я успокояват. В този момент пристигнаха и пиците, но когато Джейн Ан разбра, че трябва да ги яде без картофи или зеленчуци, се разстрои още повече.

— Сериозно ли говорите? — извика тя. — Това въобще не е вечеря. Нищо чудно, че Финтан се е разболял, ако редовно се е хранел така. Сготвеното ядене от мама щеше да предотврати тази трагедия.

По-късно Джейн Ан заговори делово:

— Момичета, трябва да ви кажа нещо. И двете си имате хубава работа и не искам да я загубите заради нас. Не е нужно да ни карате навсякъде, можем да вземем метрото.

Тара и Кетрин запротестираха енергично, особено след като Тимъти се намеси и каза:

— Асансьорите в болницата са страхотни, нали?

— Ъъъ… да — колебливо отвърна Кетрин.

— До вчера не се бях качвал в асансьор — призна Тимъти.

— Нито пък аз — обади се Джейн Ан. — Чудесно нещо са.

— Можеш да се качваш и слизаш цял ден — съгласи се Майло. — Все едно си на въртележката в Килки.

— Не можем да ги пуснем сами в метрото — изсъска Кетрин в ухото на Тара. — Ще се возят нагоре-надолу по ескалаторите, ще чупят автоматите за билети и ще се заклещят във вратите. Представям си какво ще стане! Ще ги дадат по новините.

Глава 36

Някой беше спал с Анджи.

Кетрин не се бе задържала много в службата през седмицата — изтичваше дотам от време на време, за да свърши нещо неотложно, а и в тези случаи мислеше само за Финтан, затова й бе нужно доста време, за да осъзнае, че се е появил нов прякор. Жилет.

Въпреки ужаса, който изживяваше покрай Финтан, Кетрин изненадано откри, че все още изпитва чувства към Джо Рот. Всеки път, когато отидеше на работа, непрестанно търсеше следи от сексуална връзка между него и Анджи. Срамуваше се от себе си, но не достатъчно, за да престане. Със свито сърце слушаше разговорите на мъжете, за да разбере коя е Жилет, а когато стана ясно, че говорят за Анджи, стомахът я заболя силно, сякаш бе яла сурово тесто.

Жилет. Защо Жилет? Какви ли сложни сексуални номера изпълняваше Анджи, за да я кръстят на самобръсначка? Въображението на Кетрин се развихри. Припомни си историята, която бе чула от един човек, присъствал на стриптийз в Тайланд, където момичетата вадели ножчета за бръснене от влагалищата си. Възможно ли бе и Анджи да го прави? Но пък къде се е научила? А и Джо би ли харесал подобно нещо? Кетрин се превърна в кълбо от чувства — ревност, тревога и най-вече омраза към самата нея, задето бе толкова скучна в леглото. Дори не би й хрумнало да си играе с ножчета за бръснене — щеше да се страхува да не се пореже. А й, честно казано, не виждаше нищо възбуждащо в това. Какво лошо имаше в коланите с жартиери и корсетите?

Вероятно наричаха Анджи „Жилет“, защото се бръснеше отдолу. Възможно бе. Тогава Кетрин се зачуди дали Анджи го правеше по собствено желание. Или пък Джо я бе помолил? Или пък й бе помогнал? Възможно ли бе Джо да я е завързал и да е настоял да го направи? Обезумяла от ревност, но странно възбудена от въображаемата гледка, Кетрин не забеляза, че Дарън три пъти бе включил в разходите си една н съща сметка.

Продължи да подслушва и внезапно осъзна, че не бе мислила за Финтан цели десет минути. Какъв срам! Как можеше да се тревожи за Джо Рот и Анджи в такъв момент? Каква приятелка беше?

Но не можа да се удържи. Наостри отново уши, когато чу да споменават името на Анджи. Спря да трака по калкулатора си, щом Майлс запя: „Жилет! Най-доброто за един мъж!“

Аха! Прякорът нямаше нищо общо с бръсненето или ваденето на ножчета от влагалището. Бе свързано с мотото на „Жилет“ — „Най-доброто за един мъж“. За разлика от обичайните прякори, с които колегите й кръщаваха жените в службата, Жилет бе хубаво име. Ревността й се засили. Анджи бе най-доброто за един мъж. Въпросът бе кой беше мъжът. Нямаше доказателства, че е Джо. Въпреки упоритите наблюдения Кетрин не видя нищо, което да доказва, че между Джо и Анджи има страстна връзка. А и той самият нито веднъж не я нарече Жилет. Но Кетрин продължаваше да се тревожи. Винаги очакваше най-лошото. Би предпочела да умре, отколкото да се надява, а после да се разочарова.


В четвъртък сутринта, когато отиде на работа, Кетрин наглеждаше така, сякаш бе спала с дрехите си. Изминалите няколко дни, докато чакаха резултатите от биопсията, бяха изключително тежки и нямаше сили да се съсредоточи върху външния си вид. А и макар семейство О’Грейди да живееха при нея само от вторник, имаше чувството, че апартаментът й никога не е бил тих и празен. Момчетата бяха свикнали да се надигат в ранни зори, за да се грижат за фермата си, и всяка сутрин в шест часа Кетрин се будеше от звука на телевизора. После, когато станеше време да си изглади дрехите, откриваше, че достъпът й до дъската е блокиран от огромните мъже, които приготвяха тонове храна.

На всичкото отгоре беше загубила черните си обувки. Бяха изчезнали в зоната на здрача, създадена от многото хора и вещи в апартамента, и сега й се налагаше да ходи на работа със сив костюм и кафяви обувки. А това направо я ужасяваше.

Кетрин отвори вратата на офиса и се озова в изключително напрегната атмосфера. Въздухът бе наситен с цигарен дим. Чаши от кафе и празни кутии от храна се търкаляха из района на творците. Четири-пет души от екипа на Джо седяха отпуснато около таблото. Бяха рошави, небръснати и с посивели лица.

— Тук ли прекарахте нощта? — попита изненадано тя.

По принцип не би задала подобен въпрос, но мозъкът й не функционираше нормално напоследък.

— Да — изтощено отговори Дарън. — Имаме важна презентация тази сутрин. Копелетата от компанията за зърнени храни не ни казаха, че слагат шоколадови парченца в продукта си. Научихме го едва в пет часа вчера и се наложи да променим всичко.

Кетрин не можа да се сдържи и погледна Джо. Беше небръснат и изглеждаше нервен. Той улови погледа й за миг, после стана и се протегна. Хипнотизирана, тя се вторачи в ризата, която се измъкна от панталона и разкри копринената кожа на корема му. Джо отпусна ръце и красивата гледка изчезна.

— Отивам да взема душ — заяви той и излезе от офиса.

В мъжката тоалетна в „Брийн Хелмсфорд“ бе инсталиран душ точно за подобни случаи, макар клюкарите да твърдяха, че причината била друга. Според тях шефът искал душ, за да отмива следите от секс с колежките си, преди да се прибере у дома при жена си.

Кетрин седна зад бюрото си и се опита да направи списък със задачите, които трябваше да прехвърли на Бреда. Но откакто Тарай се обади в понеделник, за да й съобщи страшната новина, не успяваше да се съсредоточи върху работата си. Сега обаче за пръв път, вместо да агонизира заради Финтан, си представи какво ли би станало, ако последва Джо под душа. Парата, хлъзгавия сапун, твърдите бедра и стегнатия корем. Ерекцията му в мига, когато се отърка в него. Допира на ръцете му по кръста и бедрата й… Мили боже! Тя въддъхна тежко и се насили да спре да фантазира. Работа. Беше тук, за да работи.

Осени я ужасна мисъл. Къде, по дяволите, беше Анджи?

Кет рин огледа притеснено офиса и с облекчение видя колежката си зад бюрото й. Добре! Щом тя не можеше да се изкъпе с Джо Рот, от къде на къде Анджи ще го прави?

Джо се върна в офиса освежен. Тъмната му коса бе мокра и пригладена назад. Беше облечен в костюм, но вратовръзката му бе разхлабена, а първите няколко копчета на ризата му разкопчани. Кетрин се вторачи в космите по гърдите му. Беше шокирана. Впечатлена от дръзкия сексапил на толкова неподходящо място като офиса. И разтревожена от собствената си реакция.

Не можеше да отлепи очи от Джо, който закопча ризата и започна да нагласява вратовръзката си.

— Имам нужда от огледало — заяви той и тръгна обратно към тоалетната.

— Аз имам огледало. Ще ти го държа — бързо му предложи Анджи.

Джо я погледна притеснено за миг, после се усмихна.

— Благодаря — кимна той и за секунди направи чудесен възел.

Леден страх пропълзя по цялото тяло на Кетрин. Държането на огледало бе прекалено интимен жест. Проклетата Анджи! Но упорито не отмести очи от Джо. Защо гледката я възбуждаше толкова? Дали защото завързването на вратовка бе нещо изключително мъжествено? Или напомня мастурбация?

Най-после Джо приключи, а устата на Кетрин пресъхна. Беше прекрасен. Яката на снежнобялата му риза подчертаваше гладката му мургава кожа.

— Благодаря — усмихна се той на Анджи.

— Няма защо — мило отвърна тя и затвори пудриерата, но застана близо до него, като му се усмихваше съблазнително.

Кетрин побесня. Очевидно двамата имаха връзка. Джо Рот беше загадъчният мъж, господин Жилет. Почувства се ужасно, но осъзна, че сама си беше виновна. Тя бе оплескала всичко. Можеше да има Джо, но се бе провалила.

После се сети за Финтан, който лежеше измъчен в болничното легло, без да знае дали ще оживее, и зачака влюбените гълъбчета да напуснат мислите й. Но за неин срам това не стана. Джо и Анджи все още й се струваха твърде важни.

Глава 37

Тара прекара четвъртък сутрин в болницата, а Кетрин застъпи следобедна смяна.

В девет часа, когато Тара и семейство ОТрейди влязоха в болничната стая, Сандро вече бе там. Двамата с Финтан си бъбреха интимно, допрели глави. Изглеждаха толкова близки и щастливи, че на останалите не им се искаше да ги безпокоят.

— Съжалявам, че ви притесняваме — извини се Джейн Ан, като се чудеше защо не ревнува от Сандро.

— Няма проблеми — усмихна се Сандро. — Аз съм тук от часове.

— Не могъл да спи — обясни Финтан.

— Леглото е толкова голямо без него — оплака се Сандро, после по лицето му се изписа ужас.

Беше ли обидил Джейн Ан?

Но макар и леко шокирана, тя не можеше да му се сърди. Нито пък на сина си. Вече нямаше кой знае голямо значение, независимо какво твърдеше църквата по въпроса.

След минути пристигна и Лив, която остана за малко, защото трябвало да отиде да работи в Хемпшир.

— Ще пропуснеш „Пазаруване в супермаркета“ — подкачи я Майло.

— Вие ще го гледате и после ще ми го разкажете — свенливо се усмихна тя.

„Пазаруване в супермаркета“ се бе превърнало в традиция сутрин и по обед. Два пъти на ден в продължение половин час действителността биваше забравена и ги обединяваше нещо друго, освен зловещата болест.

— Нормализираме ненормалното — обясни експертът по поведение Лив. — Това е техника за оцеляване.

— Аз пък си мислех, че го гледаме, защото харесваме Дейл Уинтън — усмихна се Сандро.

— Не говори глупости — сгълча го Лив. — Това е начин да преодолееш травмата.

За разлика от предишния ден Финтан лежеше апатично и безмълвно.

Внезапно саркастичните му забележки им се сториха много по-приятни. Финтан се размърдваше само когато някоя от сестрите влезеше в стаята и веднага започваше да си навива ръкава. Вече бе един от обитателите на странния свят на болните. Тара се ужаси от огромната пропаст, която се бе отворила между тях. Никога не би могла да почувства онова, което горкият Финтан преживяваше. Нито пък можеше да стане част от връзката му със сестрите. Той вече принадлежеше на други хора.


В един и половина, докато Кетрин седеше зад бюрото си, неспособна да реши дали да обядва сандвич със сирене или с пилешко, телефонът звънна и прекъсна обърканите й мисли. Сирене! Точно така. Сирене. Несъмнено това бе правилният избор.

Дезмънд, дежурният портиер, й съобщи, че във фоайето стои един джентълмен, който иска да я види. Ироничният тон, с който бе произнесена думата „джентълмен“, я обърка. Тя слезе бързо с асансьора. Майло й се усмихна весело.

— Как стигна дотук? — изненадано го попита тя.

— Взех метрото до площад „Пикадили“ — отвърна спокойно той с мекия си ирландски акцент. — После до площад „Оксфорд“. Финтан спи, Джейн Ан се моли пламенно, Тимъти чете, а аз реших да преживея малко приключение.

— Познавате ли този човек? — попита я Дезмънд, като огледа презрително рошавата коса на Майло, избелелия му гащеризон и огромните кубинки.

— Да, Дезмънд, благодаря ти.

Портиерът поклати невярващо глава, сякаш искаше да каже нещо за тихите води, но Кетрин му обърна гръб.

— И не си се загубил никъде — похвали го тя. — Браво на теб!

— А, загубих се. Тръгнах в обратната посока от „Саут Кенсингтън“, но слязох на „Ърлс Корт“ и помолих една жена да ме упъти.

— И тя ти помогна? — учуди се Кетрин.

— Не, не ми помогна. Каза нещо от рода… чакай да си спомня точните думи… а, да… Приличам ли ти на шибана карта?

— О, Майло! — нежно го докосна по ръката Кетрин и не забеляза Джо Рот и Брус, които минаваха през фоайето. — Съжалявам.

— Няма проблеми — ухили се Майло. — Стори ми се адски смешно. Вече започвам да свиквам с Лондон. Тук всеки дрънка каквото му дойде наум. Не е лошо. Приличам ли ти на шибана карта? — засмя се той. — Не ти ли харесва? Е, аз сега тръгвам към Хамърсмит да видя Тара. А ще посетя и Лив в работата й.

Кетрин го погледна развеселено.

— Тя е чак в Хемпшир.

— С кой влак да стигна дотам?


Джейн Ан се молеше неуморно. Стискаше броеницата си и често посещаваше параклиса в болницата, придружавана понякога от Сандро, Опитвайки се да спечели одобрението й, той й бе надрънкал безброй лъжи за религиозните си преживявания и посещения по католическите свети места. Но когато й намекна, че дори е имал видения, осъзна, че прекалява.

— Дете! — възкликна пламенно Джейн Ан. — Трябва да разкажеш на пастора си. Длъжен си. Не можеш да го пазиш в тайна.

Сандро бързо би отбой и обясни смутено, че виденията му вероятно се дължат на прекаляване с алкохола. Джейн Ан толкова се разочарова, че той започна да я придружава при всяко ходене до болничния параклис.

— Няма начин молитвите ви да не помогнат на Финтан — отбеляза Кетрин.

— Не е така — подсмръкна Джейн Ан. — Страх ме е, че молитвите нямат желания ефект, защото параклисът в болницата не е само католически.

— Но нали Господ е само един? — объркано попита Тара.

Джейн Ан я изгледа отвратено и промърмори:

— Научи катехизиса, дете. Обясни й, Сандро.


В петък сутринта, когато излязоха от апартамента на Кетрин, Джейн Ан пусна бомбата.

— Умирам от нетърпение да дойде неделя — каза тя — и да отидем на църква.

Кетрин и Тара се спогледаха ужасено. И двете нямаха представа къде се намира най-близката католическа църква. За пръв път от дни се разтревожиха за нещо друго, освен за резултата от биопсията. При първата появила се възможност изскочиха от стаята на Финтан и започнаха да се съвещават в коридора.

— Защо просто не й кажем, че не знаем? — предложи Кетрин.

— Не — уплашено отвърна Тара. — Шокът може да я убие. В момента се нуждае от нещо сигурно в живота си. А ако разбере, че не сме ревностни католички, направо ще се съсипе.

Лив се носеше по коридора, развяла дългата си руса коса. Погледна двете притеснени приятелки и се закова намясто.

— Готов ли е резултатът от биопсията?

— Не, не е чак толкова сериозно. Джейн Ан иска да иде на църква в неделя.

Лив не разбра какъв е проблемът.

— Защо не я заведете в „Сейнт Доминик“? Намира се на две минути от апартамента на Кетрин — точно зад ъгъла.

Тара и Кетрин бяха сащисани. Откъде знаеше?

— Адски си странна — оплака се Тара. — Остава да ни кажеш, че от време на време ходиш на църква.

— Ходя.

— Но ти не си католичка!

— Какво от това? В търсенето на щастие посещавам и синагоги, джамии, индуски храмове, канапета на психоаналитици. И винаги ме посрещат топло.

— Случайно да знаеш имената на някои от свещениците? — полюбопитства Кетрин.

— Разбира се. Отец Гилигън. Поздравете го от мен. Сега отивам до тоалетната. Ще се видим след минутка.

Когато Лив се върна, всички столове около леглото бяха заети. Майло се надигна бързо.

— Заповядай — отстъпи й мястото си той.

— Не, няма нужда.

Майло се притесни и Джейн Ан предложи на Лив:

— Седни тогава в скута на Майло.

Лив се изчерви.

— Прекалено едра съм.

Майло се развесели.

— И аз съм едър. Мястото е повече от достатъчно — успокои я той, като се потупа по коляното.

— Наистина не мога.

— Хайде, сядай — обади се Финтан.

— Давай! — извикаха едновременно Тара и Кетрин. — Хайде, Лив, сядай!

Лив свенливо кацна на коляното на Майло, а останалите се сбутаха.

По-късно Джейн Ан промърмори тихичко:

— Господ затваря една врата, но отваря друга. Ще се погрижа от идването ни в Лондон да излезе нещо добро, ако ще това да е последното ми дело на земята.


Дори и най-закоравелите атеисти сред тях, а конкуренцията беше сериозна, откриха, че се молят пламенно, когато наближи време да чуят резултата от биопсията.

Бяха им казали да очакват сведения към четири следобед и от два нататък всички погледи бяха приковани към вратата. Всеки път, щом някой в бяла престилка влезеше в стаята, цялата група скачаше на крака. Разговорът не вървеше.

Най-после, в четири без десет, когато търпението им вече се изчерпваше, доктор Сингх се приближи към тях.

— Мога ли да поговоря с пациента си? — запита учтиво той.

— Искам и те да слушат — настоя Финтан.

Лекарят отстъпи.

— Страхувам се, че имам лоши новини.

Сърцето на Кетрин заби лудо.

— Няма да получим резултата днес — продължи доктор Сингх. — В лабораторията имат прекалено много работа и ще се наложи да изчакате до понеделник.

Глава 38

— Мисля, че си търси друга работа — каза Брус.

— Не, човече — възрази Майлс. — Според мен е болна.

— Не изглежда болна — отвърна Брус.

— Но не изглежда и много добре — обади се Джейсън. Около отсъствията на Кетрин се носеха страхотни спекулации, тъй като през трите години в „Брийн Хелмсфорд“ не бе взимала нито един ден болнични. Дарън твърдеше, че в понеделник я видял да плаче на телефона, но никой не му повярва. А и Дарън имаше навика да послъгва.

Във вторник сутрин Фред Франклин им разказа как Кетрин съобщила на шефа, че ще отсъства известно време по лични причини. Понесоха се какви ли не слухове.

— Лични причини? Глупости! — изсумтя Майлс. — Момичето е робот, а не личност!

— Може пералнята й да се е развалила — предположи Брус. — За Снежната кралица това си е истинска трагедия.

В петък по обед в кръчмата „Жаба и лебед“ екипът на Джо обсъждаше оживено възможностите.

— Може да се жени — каза Брус. — Момичетата отделят адски много време, за да организират сватбите си.

— Или пък си е имплантирала силиконови цици — обнадеждено предположи Джейсън. — След подобна операция се налага да си починеш.

— Възможно е да се развежда — обади се Майлс. — Има измъчен вид.

Брус се съгласи.

— По принцип е чиста и спретната, сякаш живее в химическо чистене, но тази седмица блузите й бяха доста измачкани.

— Трудно е да гладиш с нови цици — напомни им Джейсън. — Шевовете ще ти пречат.

— Струва ми се, че не спи достатъчно напоследък — отбеляза Брус.

— Защото трябва да лежи по гръб, докато циците й се оправят — настоя Джейсън.

Майлс го изгледа раздразнено.

— Стига дрънка глупости. По-големи ли изглеждат циците й?

— Ами… не — призна Джейсън.

— Какво й е според теб? — обърна се Майлс към Джо, който не бе промълвил и дума през цялото време.

Джо сви рамене и отвърна лаконично:

— Нямам представа.

Майлс погледна озадачено към Брус и Джейсън. Джо определено не беше в обичайното си лъчезарно настроение.

— Вчера двамата с Джо я видяхме с някакъв тип — изненада Брус останалите. — Приличаше на попзвезда.

— Какво?! Разкажете веднага! — извикаха едновременно Майлс и Джейсън. — Това променя всичко. Кой е?

— Не му знам името — призна Брус. — Но може да е от „Декси Рънърс“. Едър тип, облечен с избелял гащеризон, с вид на човек, когото са влачили напред-назад през жив плет.

— Да, наистина може да е попзвезда — съгласи се Майлс. — Какво стана с дните, когато певците се гордееха с елегантността си?

— Снежната кралица и Декси си бъбреха адски мило — каза Брус. — А това потвърждава теорията ми, че тя ще се жени.

— Господи! Може пък и да е вярно. Ама че вкус имат някои хора — изненада се Майлс, после погледна нервно Джо и замълча.

Дарън нахлу в кръчмата, размахвайки развълнувано някакъв документ.

— Вижте! — извика той. — Снежната кралица ми плати разходите.

— И какво! Това й е работата.

— Включих три пъти сметката от ресторант „Оксо“. При това двете копия бяха доста мърляви. Направих го само за да я подразня, а тя ми написа чек за цялата сума!

— Лъжлива жаба — презрително каза Майлс. — И сигурно е плачела, докато ти е писала чека, а?

— Кълна се в живота си, наистина плачеше в понеделник сутринта. И ми плати три пъти една и съща сметка — обидено се защити Дарън. — Признавам, че никога не съм правил тройка с Мартини и Флора, но този път казвам истината.

— Невъзможно е да измамиш Снежната кралица — напомни Джейсън.

— И аз така мислех — съгласи се Дарън. — Но явно момичето нещо се е побъркало. Вижте!

Доказателството бе представено пред очите на неверните. Неоспорим факт.

— Сигурно е в нервна криза — промълви Майлс с благоговение.

— Заради силикона — заключи Джейсън. — Мозъкът й е омекнал като новите й цици. Уха! Идеалното момиче!

— Това е прекрасна новина за нас! — извика Брус. Незабавно всички затърсиха из портфейлите си стари сметки, с които да засипят Кетрин. Всички освен Джо.

Глава 39

— Как така не можеш? — възмутено извика Томас.

— Не мога — отвърна Тара. — Някой трябва да се грижи за семейство О’Грейди и не е справедливо да прехвърлям цялата отговорност върху Кетрин.

— Беше с тях през седмицата. Събота вечер е и ще излезеш с мен, Еди и новото му гадже. Точка по въпроса.

— Томас, не мога да изоставя семейство О’Грейди.

— Ами аз? — нацупи се Томас. — Аз кога ще те виждам?

Тара се поколеба. Отношенията им напоследък бяха толкова лоши, че сега изпита облекчение от настойчивостта му.

— Наистина съм длъжна да се погрижа за семейство О’Грейди — опита отново, но когато лицето на Томас помрачня от гняв, се предаде. — Е, добре. Но си ужасен — оплака се тя.

Томас й се ухили нагло.

— Такъв съм си. Напусни ме, щом не ти харесвам.

Високото му самочувствие се завърна и макар че не можеше да си обясни защо, Тара намираше властното му държане за много секси.

Томас й нареди какво да облече, като се надяваше да засенчи новото гадже на Еди.

— Сложи си късата черна пола, най-високите токчета и блузата с деколтето. И си глътни корема.

Тара положи огромни усилия да се погрижи за косата, грима и аксесоарите си, но и цяла кофа син спрей не можеше да отвлече вниманието на Томас от тлъстините й. След като огледа недоволно готовия продукт, той изхленчи:

— Надебеляла си от миналия уикенд. Така става, когато не ходиш на фитнес.

През седмицата Тара не бе успяла да отдели време за физически упражнения, тъй като всеки ден стоеше при Финтан в болницата.

— Обзалагам се, че не си спазвала и диетата — обвини я Томас.

Прав беше. Около леглото на Финтан имаше прекалено много храна за жена без силна воля. Всички му носеха шоколади, чипс, бисквити, пуканки, сладкиши и грозде с надеждата, че храната ще прогони болестта. Джейн Ан вярваше повече в поглъщането на сандвичи с шунка, отколкото в пиенето на лекарства. Но Финтан рядко поглеждаше вкуснотиите, а и останалите нямаха апетит. Само Тара не можеше да устои. Ръката й непрестанно пъхаше нещо в устата, сякаш се опитваше да запълни с ядене зловещата дупка в сърцето.

Но все пак се бе надявала, че Томас ще оцени тежкия момент и ще й позволи да забрави за диетата, докато животът не се върнеше в нормалното си русло.

— Преживявам тежък момент, Томас — обясни му тя.

— И къде ще стигнеш така, Тара? — скара й се той. — Заприличала си на слон. Опитвам се да ти помогна, но ти си ужасно неблагодарна.

— Съжалявам! Всъщност съм ти благодарна.

— Мислиш ли, че ми е приятно да те тормозя така?

Разбира се, помисли си Тара, но незабавно съжали за това. Томас беше труден, понякога прекалено груб, но не трябваше да забравя, че всичко бе за нейно добро.

Берил влезе в стаята и Томас се завъртя към нея.

— Къде е моето момиче? — изгука той. — Моето красиво момиче.

Ех, да беше толкова мил и с мен, каза си Тара с копнеж. Един ден щеше да постигне мечтата си. Само да престанеше да се тъпче.

— Ще повикаме ли такси? — попита изморено тя.

— Няма ли ти да караш?

— Не. Може да реша да пийна нещо.

— Да пийнеш? Ами това? — извика той, като я ощипа по корема.

— Престани, Томас — тъжно промълви тя. — Изкарах кошмарна седмица.

— Е, добре тогава — съгласи се той. — Все пак приятелят ти умира…

Изумена от гадното му подмятане, Тара внезапно осъзна, че й бе писнало от грубиянщините на Томас. От непрестанната му неоправдана жестокост. От вечните тъпи спорове. От обидите.

— Не ти ли е мъчно? — извика тя, а гласът й потрепери от гняв. — Млад човек, на същата възраст като теб, може да умре?

Томас отвърна изненадано:

— Не, това не ме засяга.

Тара се вторачи в него с надеждата да го засрами.

— Не го познавам достатъчно добре — призна Томас, притеснен от гнева й. — Може би, ако беше мой приятел, щеше да е различно.

Тя продължи да го гледа втренчено.

— Финтан не е мой приятел — настоя Томас, но без обичайната си грубост.

— Но разбираш какво преживявам, нали?

Нещо се появи в очите му. Не точно съчувствие, а само неохотно признание, че наистина й беше тежко. Накрая сви рамене и я погледна с неудобство.

— Съжалявам, но не мога да се преструвам, че тъгувам. Аз съм…

— Знам — презрително довърши Тара. — Ти си честен.

Томас я погледна неуверено. Какво й ставаше! Държеше се странно само защото приятелят й умираше? Да, тя просто не знаеше какво е майка ти да те изостави!

Преди да тръгнат, Тара видя как дребнавият Томас прибира грижливо малкото кафяво портмоне в джоба си.

— Дай двайсет кинта назаем, Тара — мило помоли той.


Новото гадже на Еди се казваше Даун, беше слаба и сексапилна млада жена с дълги загорели крака и тъмни игриви очи. Тара се почувства като гигантска гъба до нея. Забеляза как Томас ги сравнява раздразнено, ядосан, че неговата приятелка губи състезанието. Откри, че се е вторачил в задника й, разлял се щедро на стола. Обзе я паника. Презрението й се стопи и я завладя страх да не загуби любимия си.

Напи се зверски и се почувства по-добре. В клуба, където завършиха вечерта, танцува с Даун и двете доста се забавляваха. Накрая реши, че Даун й харесва.

По-късно, докато се прибираха към къщи с такси, Томас, пиян и в добро настроение, я хвана за ръка и я погали по косата.

— Защо ме обичаш? — закачи го тя.

— Кой казва, че те обичам? — предизвика я той с игрива усмивка, която накара Тара да повярва, че наистина я обича.

— Защо тогава си с мен?

— Защото ми даваш пари, разбира се.

— Томас се засмя и тя преглътна ужилването. Всъщност не беше неприятно да седят и да се заяждат добродушно.

— Добре — усмихна се Тара, готова да се включи в играта. — С мен си, защото ти давам пари. Що за човек си? Издържан от жена мъж — ококори очи тя в престорен ужас. — Мъжка проститутка! Значи аз съм сводник.

Но Томас не се усмихна, нито отговори. Лицето му се вкамени. Никакви шегички повече. Господи, защо вечно нещата се объркваха? Защо всичко се проваляше? Настроенией се срина.

Не искам повече да се занимавам с това, изморено си помисли тя. След ужасната седмица не й бяха останали сили. Бе изчерпила търпението, оправданията и надеждите си.

Глава 40

— Каква е службата на отец Гилигън? — попита Джейн Ан.

Кетрин застина. Кой ли беше верният отговор?

— Хубава — опита тя.

— Дълга ли е?

Дали дългата беше по-добра? Сигурно.

— Дълга. С часове.

— Чудесно.

На вратата се позвъни. Беше Сандро, издокаран в най-хубавия си костюм.

— Какво правиш тук? — изненада се Кетрин.

— Ще придружа Джейн Ан на службата в единайсет.

Кетрин избухна в смях, но рязко замълча, когато видя Джейн Ан зад себе си.

— Не разбирам как може да се подиграваш с вярата на човека, Кетрин Кейси — сгълча я тя.

— Извинете — смирено каза Кетрин.

Сандро се шашна, когато видя, че спретнатият и елегантен апартамент на Кетрин е още по-разхвърлян от предишната вечер. Стори му се, че е паднала бомба. Дрехи, обувки, куфари и чаршафи се търкаляха навсякъде. Върху телевизора бяха метнати чорапи. Чаша за чай бе оставена в саксия. Бутилките от вино и уиски от снощи се търкаляха по пода и макар разтегаемото канапе да бе сгънато, изпод него се подаваше крайчеца на чаршаф. От кухнята долиташе тропане, цвърчене и мирис на пържено.

— Имам чувството, че тук живеят поне дузина студенти — ахна Сандро, докато оглеждаше хаоса.

— Прав си — мрачно се засмя Кетрин.

— Как е възможно? Ти винаги поддържаш изряден ред.

— Няма смисъл — отвърна тя. — Пет минути след като разтребя, настъпва пълен хаос.

— Добре ли си? — загрижено попита Сандро.

— Чудесно — отговори Кетрин с леко истеричен глас. — Прекрасно. Само дето от време на време ми се иска да мога да си вляза в банята — продължи тя с още по-пронизителен тембър. — Но там вечно има някой. Нямам нищо против, че Джейн Ан използва хавлиената ми ръкавица за баня, за да изтърка пода в кухнята, нито че Тимъти изтърка с тел тефлоновия ми тиган. Но тази сутрин ужасно се разстроих, когато най-после успях да проникна в банята и открих, че Майло е изхабил всичкия ми балсам за коса.

— Откъде знаеш, че е Майло?

— Виж му косата — извика Кетрин. — Погледни колко е лъскава!

Лицето й се зачерви и тя се вторачи гневно в Сандро, сякаш го предизвикваше да й възрази.

— Съжалявам! — изхленчи накрая и избухна в сълзи. — Ужасно съжалявам! Такава гадна егоистка съм. Как може да ме дразнят такива неща, когато Финтан е сериозно болен?

Отново се позвъни. Появи се Лив, облечена изключително консервативно.

— Не ми казвай, че и ти ще ходиш на службата в единайсет с Джейн Ан — засмя се Кетрин през сълзи. Тя нямаше сили да ги придружи, макар да знаеше, че се очаква да го направи. Беше прекалено разстроена.

— Но щом си разстроена, църквата е най-доброто място за теб — посъветва я Джейн Ан.

Майло също не отиде въпреки мрачните погледи на майка си. След два часа, когато се върнаха от църквата, Джейн Ан беше във върховна форма, още по-възхитена от Лив, която се познаваше лично с отец Гилигън.

— Пропуснахте прекрасна служба — каза им тя. — Проповедта беше великолепна. За блудния син. Независимо за колко време си се отделил от Господ, той винаги те приветства радостно, без да ти задава въпроси.

След малко пристигна Тара и стана време да отиват при Финтан.

Още щом влязоха, се почувства като изцедена. Беше й писнало дрехите и косата й да вонят на болница. Седенето с часове на твърдите столове я скапваше. Лишаването от цигари за дълго време я измъчваше. Беше зарязала пуловера на Томас и цяла седмица не бе ходила на фитнес. Работата й куцаше, а и не можеше да спре да яде. Копнееше за спокойна вечер у дома, седнала сама пред телевизора, без да й се налага да говори с някого. Погледна Кетрин и веднага откри в нея сродна душа.

— Много странно — промърмори Джейн Ан, изразявайки чувствата на останалите. — Струва ми се, че са минали не повече от пет минути, откакто си тръгнахме оттук. Все едно не сме излизали от болницата.

— Това е едва… — изброи на пръстите си Лив — едва петият ден.

— Да, но ни се струва милионния — довърши Майло вместо нея.

— Може пък Финтан да се прибере у дома утре — предположи Джейн Ан с надежда.

— Възможно е — съгласиха се останалите.

Ако резултатите на Финтан бяха добри, щяха да лекуват лимфните му възли амбулаторно.

За всеобща радост днес Финтан се чувстваше по-добре. Буцата си стоеше на врата му, но той не изглеждаше толкова прежълтял и безжизнен, а и успяваше да задържи храна в стомаха си. Настроението им се оправи. Изпълни ги вяра, че всичко ще бъде наред.

— Кога ще ме посети Томас? — подкачи той Тара.

— Не знам — изчерви се тя. — Много е зает с работата и футбола си…

— Кажи му, че искам да го видя — ухили се Финтан. — Мисля, че ще се почувствам по-добре.

— Ще опитам.

— Нека го направи заради теб — добави Финтан. — В името на жената, която обича.

— Добре — обеща Тара, засрамена и объркана.

Неведнъж бе молила Томас да я придружи до болницата и да се запознае със семейство ОТрейди, но той упорито отказваше, като твърдеше, че не е лицемер и не иска да се превръща в такъв.

Какво му ставаше на Финтан? Винаги бе мразил Томас.

Мислите й бяха прекъснати от силни викове. Тара вдигна глава и видя приятелите на Финтан — Фредрик, Клод и Джърейнт — да нахлуват в стаята, отрупани с подаръци. Всички се сбутаха, за да им направят място. След малко пристигнаха Хари и Дидие, после — Бъч и Хавиер.

Посетителите на Финтан бяха толкова много, че често изпълваха и коридора. Навън се водеха оживени разговори и настроението беше оптимистично. Дори някакъв приятел на Хавиер на име Дейви вече бе преспал с приятеля на Хари — Джимбоб, с когото се запознал пред вратата на стаята.

— Не подозирах, че и пред раковото отделение започват любовни истории — засмя се Финтан.

Понякога се шегуваше, че приятелите му идват в болницата заради купонджийската атмосфера в коридора. Дори твърдеше, че някои от посетителите му въобще не го познавали.

Накрая, за да направят малко място за новодошлите, Тара, Кетрин и Лив се оттеглиха в чакалнята. Лив повдигна въпроса, който я измъчваше от известно време:

— Тимъти е женен, нали?

— Да.

— И Амброуз и Джером са женени?

— Да.

— Защо тогава Майло не е женен? И той ли е гей?

— Не — отговори Тара. — Но веднъж се разочарова от едно момиче.

— Разочарова се? — възкликна Лив. — Какво означава това? Още един от странните ви ирландски евфемизми?

— Означава, че беше изоставен — обясни Кетрин. — Беше сгоден за Елинър Дивайн, но тя избяга малко преди сватбата.

— Защо?

— Не искаше да бъде фермерска съпруга. Отиде в Сан Франциско и стана художничка.

— Как изглеждаше? — смутено попита Лив. — Грозна? Дебела?

— Хубава — отвърна Кетрин.

— Колко хубава? — настоя Лив. — По десетобалната система.

— Пет.

— По-скоро четири, дори три — намеси се Тара. — Лив, защо толкова се интересуваш?

— Майло е метър и деветдесет — замечтано каза Лив. — Огромен като скала, с дълга лъскава коса… — Кетрин застина при споменаването на лъскавата коса — … тъмносини очи и прекрасна усмивка — продължи Лив. — Трябва ли ми друга причина?

Всички се засмяха.

— Не говориш сериозно, нали? — попита Тара.

— Разбира се, че говоря сериозно.

— Но ти си шведка — заекна учудено Тара. — Невероятно стилна си, дизайнерка си, а той… ами той си е Майло О’Грейди.

— И носи избелял гащеризон — добави Кетрин.

— Никога не е чувал за Триша Гилд.

— А ти никога не си чувала за шап. Как може да се случи нещо?

— Той е земен човек — възрази Лив с блеснал поглед. — Създава нов живот с ръцете си, сее и жъне. Кой върши нещо по-важно?

— Мозъчните хирурзи — каза Кетрин.

— Социалните работници — добави Тара.

— Счетоводителите.

— Дизайнерите.

— Майло работи с ръцете си. С големите си силни секси ръце. Не виждате ли колко е красив?

— Не — категорично отговори Тара.

— Лив, разстроена си — успокои я Кетрин. — В момента никой от нас не е на себе си. А и не може да си забравила любимия си Ларс.

— Оня кретен! — презрително изсумтя Лив, после се засрами. — Как е възможно да се държа така? Как мога да мисля за мъж в подобен момент? Не мога да се понасям!

— Недей така — утеши я Тара. — Моля те. Моментът е доста труден, но ако това ще те успокои, и аз се тревожа за връзката си с Томас. Струва ми се, че изобщо не си заслужава.

Кетрин изпита чувството, че от гърба й е паднал камък.

— Добре, че го каза, Тара! Тази седмица и аз не се притеснявах само за Финтан и се мразех заради това.

— Наистина ли! — възкликна Тара. — И аз се мразя.

— Радвам се, че си го признавате. И аз се мразя — кимна Лив.

Усмихнаха се облекчено.

— Или сме три долни кучки — заяви Тара, — или сме напълно нормални.

— Горкият Финтан! — замислено каза Кетрин. — Как ли се чувства? Какво ли е да знаеш, че ти остава да живееш съвсем малко? Непрестанно се опитвам да видя света през неговите очи.

— Аз също — отвърна Тара.

— И аз.

— Представете си, че ви остават само шест месеца — предизвика ги Тара. — Представете си, че до май месец вече ще сте мъртви. Хайде, направете го — подкани ги тя, когато забеляза шокираните им лица.

Кетрин се почувства адски тъпо, но затвори очи. Представи си последната си Коледа. Нямаше да види друго лято. Сто и осемдесет дни вместо хилядите, които бе сигурна, че предстоят да се изтърколят пред нея и да оформят верига от години, която да я издърпа до дълбока старост.

За нейна изненада нещо се случи. Бъдещето й се стори безценно. Искаше й се да се събужда всяка сутрин с радостно очакване и да си ляга доволна от себе си вечер. Имаше нужда да запълни живота си с нещо смислено, да извърши всички желани и важни неща.

Отговорността вече беше без значение — нямаше да получи награда за нея. А и какво ли означаваше да си предпазлива, щом нямаше да си тук, за да се справяш с последствията. Обзе я паника при мисълта за всичко, което искаше да направи през последните си шест месеца. Трябваше да се случи чудо, за да й стигне времето.

Правилата и барикадите, които винаги бе издигала пред себе си, й се сториха задушаващи. Направо налудничави. Искаше да се потопи изцяло в живота. Да преживее много неща. Да се забавлява. Да прави секс. С Джо Рот. Господи!

Кетрин се стресна и отвори очи.

Лив и Тара я наблюдаваха внимателно.

— Страшничко е, а? — потръпна Тара. — Ще ви призная нещо. Ако ми оставаха само шест месеца, нямаше да се притеснявам дали Томас ще се ожени за мен, за да не съм сама на стари години. Защото нямаше да ме очаква старост.

— Какво бихте направили? — нетърпеливо попита Кетрин, за да прогони мислите си.

— Аз щях да зарежа Ларс и да сваля Майло — отговори Лив.

— Ти бездруго ще го направиш — ухили се Тара. — Няма нужда да умираш. Аз пък ще преживея бурен роман.

— С кого?

— Не знам. С някого, когото намирам за страхотен и който ме смята за красавица. Една от онези диви секси връзки, в които никога не ставате от леглото и се будите посред нощ защото нямате търпение отново да се слеете.

— Искаш да кажеш, че вие с Томас не правите подобни неща? — сухо попита Кетрин.

— Знаеш, че когато една връзка продължи повече от три месеца, сексът почти изчезва — отговори Тара. — Не ме гледай така. Обичам Томас, но ми е приятно да си фантазирам.

— Нали току-що каза, че вече не си падаш по него.

— Не е вярно! Казах само, че ако нещата… слушай, това са фантазии и нищо повече!

— Права си — съгласи се Кетрин. — Не ни остават само шест месеца. Няма да умрем. А тези фантазии са пълна дивотия.

— Радвам се да го чуя — извика Тара. — Тъкмо си мислех какво ли би станало, ако изритам Томас, изкарам бурен роман с някого, а после не умра. Сигурно ще се почувствам пълен пълен идиот.

Глава 41

В десет часа в понеделник сутринта, когато обичайните заподозрени се бяха скупчили около леглото на Финтан, доктор Сингх влезе в стаята. По разтревоженото му лице личеше, че има новини. Въздухът се изпълни с напрежение. Нервите на присъстващите се опънаха.

— Получихме резултата от биопсията на костния мозък — съобщи той. — Не искате ли да го чуете насаме?

— Не — пресилено спокойно отговори Финтан. — Кажете го пред всички. Ще ми спестите обясненията.

Доктор Сингх си пое притеснено дъх. Задачата му не беше лесна.

— Страхувам се, че новините са лоши.

Никой не проговори. Осем пребледнели лица се вторачиха в него с надеждата, че е сгрешил.

— Заболяването е засегнало костния мозък — продължи нервно той.

— Колко? — промълви Кетрин.

— Страхувам се, че доста.

Кетрин погледна Финтан. Очите му изглеждаха огромни и тъмни като на уплашено дете.

— Вече имаме резултата и от скенера — добави лекарят извинително.

Осемте агонизиращи лица се завъртяха към него.

— Панкреасът също е засегнат. Получихме и рентгеновите снимки — продължи докторът.

Изражението му казваше всичко.

— А гърдите му? — попита Майло.

Лекарят кимна.

— Но в основните органи — дробовете, бъбреците и черния дроб, няма нищо — каза той.

Финтан се обади за пръв път:

— Ще умра ли? — попита дрезгаво той.

— Незабавно започваме лечение — отговори доктор Сингх. — Вече знаем с какво си имаме работа и можем да ви лекуваме.

— Крайно време беше! — гневно извика Тара и шокира останалите. — Положението му се влошаваше с всеки изминал ден — обвини тя лекаря. — А вие не направихте нищо. Оставихте го да лежи тук, докато проклетата ви лаборатория беше прекалено заета да му каже колко е болен. Ами ако тези дни се окажат фатални…

Тя заплака горчиво и цялото й тяло се разтресе.

— Сигурно симптомите са били на лице от доста време — завъртя се тя към Финтан. — От месеци.

— Така е.

— Защо тогава не отиде на лекар? — извика тя, обезумяла от мъка. — Защо Сандро не те принуди?

— Защото мислехме, че знаем какво е. Нощно изпотяване, толкова обилно, че понякога се налагаше да сменяме чаршафите. Бързо отслабване. Вечно разстроен стомах. А нали знаеш, че Сандро вече е минал по този път.

Пред очите на Тара се появи ужасяващ образ — Сандро и Финтан заговорничеха мълчаливо. Състоянието на Финтан се влошаваше, а те не правеха нищо, защото смятаха, че нищо не може да му помогне.

— Малоумни кретени! — наруга ги Тара. — Смахнати откачени копелета!

Джейн Ан я стисна за ръката и я дръпна от леглото.

— Престани с тези глупости, Тара Бътлър! — скара й се тя.

— Финтан още не е умрял!

Лечението започна същата сутрин. Финтан трябваше да остане в болницата и да бъде подложен на химиотерапия. Останалите бяха помолени да си тръгнат.

— Но аз съм му майка — настоя Джейн Ан. — Искам да остана.

— Хайде, мамо — помъчи се да я вдигне Майло. — Ще го видиш довечера.


Разпръснаха се. Те — Джейн Ан, Майло, Тимъти, Лив, Тара, Кетрин и Сандро, които бяха неразделни, докато чакаха, сега се разделиха заради кошмарната новина. Настроението им беше особено — притесняваха се, срамуваха се от себе си и от останалите. Нищо добро не бе излязло от изпълненото им с надежда бдение. Защо си бяха правили труда да се самозалъгват? Нищо не можеха да направят.

Вече нямаше смисъл да седят до леглото като човешки амулети, предпазващи от нещастие. Съдбата му сега зависеше от силни лекарства. От химикали, които бяха толкова отровни, че сестрите носеха специални облекла. Лекарства с толкова жесток страничен ефект, че в някои моменти Финтан щеше да предпочита смъртта пред страшното лечение.

Всеки поотделно се зае с тежката задача да се справи сам с емоциите си. Джейн Ан почти не излизаше от „Сейнт Доминик“, където водеше преговори с Господ и му предлагаше да заеме мястото на Финтан, ако някой трябва да умре. Тимъти се върна в апартамента на Кетрин, гледаше телевизия по цял ден, пушеше и захвърляше небрежно обувките си пода. Майло изминаваше безброй километри на ден из музеи, магазини и туристически забележителности. Останалите ходеха на работа. Бяха зарязали служебните си задължения, докато бдяха над Финтан, но най-страшното вече бе станало. И вместо работата да им се струва още по-незначителна, внезапно имаха нужда от нея, за да си възвърнат контрола върху живота.


Беше ясна и студена октомврийска сутрин. Кетрин излезе от болницата и взе такси до улица „Фулам“. По тротоара покрай тях премина жена на нейната възраст, размахвайки найлонова торба, от която се подаваха кутия портокалов сок и бутилка мляко.

Кетрин прикова очи в нея и дори се обърна назад. Жената не изглеждаше безгрижна, но сякаш не се замисляше много. Кетрин закопня да е на нейно място. Припомни си хубавите времена, когато и тя се разхождаше из улиците, размахвайки торба с покупки. Сигурно го бе правила безброй пъти, но никога не бе оценявала блаженството и радостта от живота без кошмари.

Най-после стигна до работата си и се изненада от оживлението, което кипеше там. Всички се трудеха усърдно и й заприличаха на извънземни. Стори й се, че е запратена в друг живот, където всичко изглеждаше изкривено и странно.

Колегите й я поздравяваха учтиво, докато се носеше замаяно към бюрото си. А когато стигна до него, се наложи да спре и да го огледа внимателно, за да се увери, че е нейното. Всичките й мисли и реакции бяха объркани и забавени.

Преди да седне, потърси с поглед Джо Рот. Знаеше, че не трябва да го прави, но нямаше сили да се въздържи.

Джо седеше и говореше по телефона. Дългите му елегантни пръсти си играеха със скъпа химикалка. Слушалката бе притисната до високите му скули, които приличаха на красивите раковини, засипали плажа в Нокавой.

Искаше го. Това бе единствената ясна мисъл в замъгления й свят. Желаеше страстно Джо Рот. Как можеше?

Причината за оживлението се оказа новината, че компанията за зърнени храни отишла в друга рекламна агенция. Това бе първият провал на Джо Рот в „Брийн Хелмсфорд“.

— Е, печелиш някои и губиш други — отбеляза Джо с достойнство, като се опитваше да повдигне настроението на екипа си.

— Не и в този бизнес, синко — грубо възрази Фред Франклин. — Печелиш някои и печелиш други. Ако загубиш, губиш и работата си.

Кетрин си помисли, че би трябвало да се радва, че Джо може да загуби работата си, но вместо това й се искаше да отиде и да го утеши. Да положи красивата му глава в скута си и да го погали по косата.

— Тази седмица нямаш голям късмет, а? — ухили се Фред. — Дори и любимият ти „Арсенал“ падна в събота.

Кетрин реши, че е по-разумно да се залови за работа. Погледна цифрите на бюрото си, но й се стори, че са написани на китайски. Завъртя разпечатката, за да провери дали нещата няма да се изяснят, и откри, че Бреда я гледа разтревожено.

— Ще дойда след секунда, Бреда — каза Кетрин, като се опита да си вдъхне самоувереност. — Трябва да се ориентирам първо в задачите.

Събери си акъла, помисли си тя. Джо Рот нямаше да е единственият уволнен, ако не внимаваш със сметките.

— Удобен ли е моментът? — попита някой.

Кетрин вдигна глава и видя, че Джо стои пред бюрото й.

— За какво? — попита тя с разтуптяно сърце.

— Да ти представя разходите.

— Пак ли?

— Пак — сухо се усмихна той. — По-разумно е да го направя още сега. Може да се наложи да опразня бюрото си в края на деня.

— Шегуваш се, нали? — ужасено извика тя.

— Рекламата е вълчи свят — усмихна се той.

— Но това е първият ти провал — запротестира тя. — Няма да е честно.

Джо се облегна на бюрото й и се наведе към нея.

— Кетрин — каза нежно, — успокой се.

Долови свежия аромат на чист мъж. Сапун, лимон и нещо невероятно привлекателно и мъжествено. Джо отстъпи назад и тя се почувства объркана и изоставена.

— Дръпни си стол — едва промълви тя.

Джо седна пред нея в снежнобялата си риза. Беше гладко обръснат, мургав и красив. Присъствието му я побъркваше и Кештрин непрекъснато объркваше бутоните на калкулатора.

— Съжалявам за лошата новина — каза му тя.

Дори и да бе изненадан от неочакваната й бъбривост, Джо не го показа. Просто сви рамене и отвърна:

— Е, такъв е животът.

Направи всичко възможно да се престори на безгрижен, но Кетрин знаеше какво означава работата за него.

— Не можеш винаги да получаваш онова, което искаш — довърши той, като я погледна в очите.

Имаше ли нещо многозначително в изражението му или само си въобразяваше?

— Или може би ти винаги го получаваш — добави Джо.

Внезапно очите на Кетрин се напълниха със сълзи, които бавно потекоха по гладкото й лице.

— Извинявай — прошепна тя, като сведе глава и ги избърса. — Тази сутрин научих ужасна новина.

— Съжалявам — искрено отвърна Джо.

Нежността му я накара да се разплаче още по-силно. Копнееше да иде при него, да усети ръцете му на кръста си, да опре буза върху кашмирения му ревер, да зарови лице в чистата му бяла риза и да вдиша аромата му.

— Искаш ли…

Джо се канеше да я попита дали иска да изпият по кафе, но замълча. Разбира се, че нямаше да иска.

Кетрин забеляза как Анджи мина бавно покрай бюрото й, извъртяла неестествено глава към тях. Очевидно се опитваше да погледне Джо. После осъзна, че Анджи бе минала покрай тях поне два пъти по време на разговора им. Какво ли означаваше това?

— Всичко е наред — опита да се усмихне тя. — Ще ти приготвя чека до утре.

Джо се върна на бюрото си, където бе посрещнат от развълнувана делегация, предвождана от Майлс.

— Наистина ли Снежната кралица плачеше? — попита любопитно Майлс.

— Не — лаконично отговори Джо и им обърна гръб.

Глава 42

Финтан беше откачил. Нямаше друго обяснение за поведението му. Бе извикал Тара и Кетрин с думите, че има молба към тях. И двете единодушно решиха, че ракът е засегнал и мозъка му, когато чуха какво иска от тях.

Бяха изминали пет дни, откакто научиха зловещата диагноза, и днес бе първият му ден без химиотерапия. Коктейлът от лекарства го караше да повръща, устата му бе покрита с грозни рани и косата му бе започнала да окапва.

— Господи! — мърмореше той, когато събереше сили да отвори уста. — Май предпочитам да рискувам с рака.

Реакцията му към традиционната медицина ги накара да изчетат всички книги по алтернативни начини на лечение, които бяха купили.

— По принцип бих се изсмяла на подобно нещо — признаваше Кетрин, като вдигаше глава от страницата, на която се обясняваше как Финтан ще се излекува, ако си представи, че е облян от жълта светлина, — но може би си заслужава да опиташ.

Финтан изсумтяваше мрачно:

— Майната ти, ужасно ми е зле!

Но днес във вената му се вливаше само физиологичен разтвор и макар да бе слаб като новородено котенце, се чувстваше много по-добре от предишните дни.

— Застанете до мен — изхриптя дрезгаво той. — И двете непрестанно повтаряте, че ако можете да направите нещо за мен…

Тара и Кетрин закимаха енергично.

— Добре. Обещавате ли?

— Обещаваме.

— Честна дума?

И двете завъртяха очи. Естествено, че щяха да направят онова, което искаше.

— Обещаваме!

— Добре. Тара, започвам с теб.

Тя зачака любопитно.

— Искам да оставиш Томас.

Усмивката остана на лицето й, но светлината зад нея изчезна, а очите й го загледаха стреснато.

— Моля? — едва успя да промълви тя.

Беше очаквала да я помоли да му донесе нова пижама или да му обещае, че ще се грижи за Сандро, ако най-лошото се случи, но не и това.

— Искам да оставиш Томас — повтори той.

Тара сръга Кетрин в ребрата.

— После сигурно ще ме накара да изкача Еверест — засмя се смутено тя. — Или да изправя кулата в Пиза и…

— Не е смешно, Тара — прекъсна я Финтан. — Не се шегувам.

Стресната от напрежението в гласа му, тя се вторачи в лицето му. Сърцето й се сви, когато осъзна, че приятелят й говори сериозно.

— Защо? — извика тя.

— Защото искам да си щастлива — заяви твърдо той.

— Щастлива съм — незабавно недоволството и гневът й към Томас се изпариха. — Ще бъда нещастна без него. Нали така? — потърси тя подкрепата на Кетрин.

— Няма смисъл да питаш Кетрин — дрезгаво каза Финтан. — Тя е съгласна с мен.

— Какво общо имаш ти с Томас? — опита да се защити Тара.

Финтан си пое дълбоко дъх, погледна одеялото си, сякаш търсеше вдъхновение, и каза:

— Щом ще умирам, проклет да съм, ако ти позволя да си съсипеш живота.

Тара беше шокирана, засрамена и ядосана. Как смееше Финтан да влиза в ролята на Господ и да се меси в живота й само защото можеше да умре?

— Да, гадно копеле съм — ухили се той, отгатвайки мислите й, с което я притесни още повече. — Използвам положението си най-безсрамно.

— Съжалявам, че не харесваш Томас.

— Не го харесвам само защото се отнася лошо с теб — отвърна Финтан, като прикова очи в нейните. — Обърни внимание, че цели две седмици не е дошъл да ме види. А дори Рави ме посети.

Тара подозираше, че Рави бе дошъл в болницата поради същата причина, поради която хората спират да огледат жестока катастрофа, но не посмя да го сподели.

— Това е лошо отношение към теб, а не към мен, Финтан — каза накрая тя. — Ако наистина толкова много искаш да видиш Томас, ще го организирам.

— Въобще нямам желание да го гледам. Господи, само като го видя и състоянието ми ще се влоши! Но исках да ти покажа, че Томас не те подкрепя.

— Финтан, ще направя всичко друго за теб. Всичко! — захленчи Тара. — Но няма начин да зарежа Томас.

— Обеща ми! — нацупи се Финтан. — Ааа! — оплези се той. — Искаш ли да видиш раните в устата ми? Невероятни са.

— Финтан…

— Погледни онези по езика. Огромни са, нали? Виж! — нареди й той. — Гледай!

— Огромни са — сухо потвърди Тара. — Финтан, моля те, не ме карай да оставям Томас. Всъщност не се държи толкова лошо с мен и…

— Не! — извика Финтан и се опита да седне, но не успя да събере сили. — Двамата с Кетрин не искаме да слушаме как Томас те обижда за твое собствено добро и те тормози, понеже държи на теб. Не искаме да чуваме, че не е виновен, задето е такъв гадняр. Ако се е отнасял с майка си така, както се държи с теб, кой би могъл да вини горката жена, че е избягала от него? Обеща ми, че ще направиш всичко за мен. Е, направи го!

— Всичко друго, но не и това.

— Лесно е — настоя той с отслабнал глас и се отпусна на възглавницата. — Кажи й, Кетрин. Хайде, Тара, просто си събери багажа и се махни оттам!

За пръв път Тара си представи как напуска Томас. Завладя я ужас. Струваше й се, че са й наредили да скочи от висока скала.

Финтан завъртя глава и на възглавницата останаха няколко гъсти черни кичура. Той въобще не ги забеляза, а това още по-силно потресе двете приятелки.

— Какво ще стане с мен, ако напусна Томас? — успя да промълви Тара, шокирана от капещата коса на Финтан. — Никога няма да си намеря друг, а мразя да съм без мъж. Не че се гордея с това — бързо добави тя.

— Ще повърна — прекъсна я нервно Финтан. — Кетрин, подай ми легена.

Той се сгърчи на две, напъна се, но не изкара нищо и се отпусна на възглавниците, изтощен и изпотен. Всички замълчаха смутено, а Тара и Кетрин събираха кураж да си трьгнат, когато Финтан заговори отново:

— Откъде знаеш, че мразиш да си без мъж, Тара? Била си сама само една седмица, откакто пристигнахме в Лондон преди дванайсет години. Щом приключиш някоя връзка, започваш следващата. Хайде действай, прогони страха си!

Тара започна да се бори като хваната на въдица риба.

— Не, Финтан. На тридесет и една съм. Не можеш да научиш старо куче на нови номера. Вече съм в бар „Последен шанс“ и…

— Ти и скапаният ти бар! — горчиво се засмя Финтан. — Ако някой е в бар „Последен шанс“, то това съм аз!

Тара не можа да отговори. Страх, чувство за вина и гняв се бореха в душата й. Това си беше чисто изнудване.

— Да не искаш да свършиш като майка си? — попита я Финтан и тя подскочи. — Да живееш с проклет и заядлив дьртак? Да правиш всичко възможно да му угодиш, а той вечно да е недоволен? Но ти и бездруго вече си заприличала на нея!

Тара пламна. Тя можеше да се оплаква от баща си, но никак не й бе приятно някой друг, дори близък приятел като Финтан, да говори така за семейството й. А и въобще не приличаше на майка си, която служеше за изтривалка на баща й. Точно така! Томас бе труден понякога, но тя не беше изтривалка. Беше модерна независима жена с достойнство и право на избор. Нали така?

— Не можеш да не изпълниш желанието ми. Болен съм от рак — каза Финтан. — Ако не оставиш Томас — намигна й той, — ще умра, за да те накарам да се почувстваш виновна.

Искаше й се да го убие. Беше колкото тъжна, толкова разгневена. Главата й пулсираше от болка, затова едва чу следващите думи на Финтан.

— Добре, готов съм на компромис. Помоли Томас да се ожени за теб. Ако каже „да“, имаш благословията ми, ако откаже, му биеш шута. Какво ще кажеш?

— Може — промърмори Тара. В никакъв случай, помисли си тя. И след милион години не бих го направила!

— Добре — усмихна се изтощено Финтан. Беше доволен от себе си, но внезапно се сети, че имаше шанс, макар и минимален, Томас да се съгласи. О, не!

— Твой ред е, Кетрин — заяви той. — Ти, скъпа, ще трябва да излезеш от манастира.

Кетрин го гледаше любезно, сякаш нямаше представа за какво говори.

— Ще си намериш мъж — продължи Финтан.

Тара избухна ядосано:

— Защо тя получава хубавата задача, а аз — ужасната?

— Не мисля, че Кетрин вижда нещата по този начин — възрази той.

Кетрин се насили да се усмихне.

— Не си ли забелязала модела? — промърмори Финтан със затворени очи. — На всеки дванадесет месеца се появяваш с изключително готин тип под ръка. Той остава с теб няколко седмици, после изчезва, а ти не искаш да говориш по въпроса. Не можеш ли да избереш мъж, който да е просто хубав? Престани да се притесняваш за провала още в началото на всяка връзка. И не мисли, че не знам защо го правиш. — Гласът му беше толкова тих, че се наложи да се наведат към него, за да го чуват. — Приличаш на майка си. Едно неприятно преживяване с мъж и се превръщаш в уплашен заек. Заек — повтори той многозначително и се вторачи в Кетрин.

— Въобще не приличам на майка си — преглътна Кетрин.

— Същата си! Бягаш от мъжете като подплашен заек.

— Майка ми е смахната.

— И ти ще станеш такава, ако продължаваш по същия начин.

— Финтан — едва овладя гласа си Кетрин, — не е задължително да имаш партньор, за да си щастлив.

— Господи, подай ми легена!

Ужасно им се искаше да побягнат, но останаха по местата си, докато бедният Финтан за пореден път безуспешно се опитваше да повърне.

— Знам, че ако успея да се издрайфам, ще ми олекне — промърмори измъчено той.

Кетрин и Тара забиха поглед в обувките си и си пожелаха да живеят нечий друг живот.

— И така, Кетрин — наруши мълчанието Финтан, — съгласен съм, че някои хора просто са устроени да бъдат сами. Но ти не си от тях. Тара ми каза, че в работата ти имало някакъв тип…

Кетрин се вторачи разгневено в приятелката си, насочвайки към нея яростта, която не можеше да излее върху Финтан.

— Вече го няма — отвърна доволно тя.

— Напусна ли?

— Не, просто се отказа от мен.

— Защо?

Кетрин не отговори.

— Трябва да ми кажеш — заповядай Финтан. — Болен съм от рак и може да умра.

Тя заговори неохотно:

— Отказа се от мен, защото го обвиних в сексуален тормоз. Не спираше да ме кани да излезем.

— И защо го направи?

— Не исках да излизам с него.

— Защо? Лош човек ли е?

— Не! Толкова е мил, че чак ти лази по нервите.

— Аха! — изсумтя Финтан. — Значи щеше да излезеш с него, ако беше кретен? А после той щеше да те зареже и ти отново щеше да си в безопасност или по-точно казано — сама, а лошото ти мнение за мъжете да се затвърди. Всичко си пресметнала!

Кетрин безпомощно сви рамене.

— Женен ли е?

— Доколкото знам, не.

— Хубав ли е?

— Много.

— Опасно?

— Не чак толкова.

— Работи ли от време на време като модел?

— Не.

— Добре. Вече ми харесва. Падаш ли си по него?

Последва кратка пауза, после Кетрин кимна притеснено.

— Как се казва?

— Джо Рот.

— Твоята мисия, Кетрин Кейси, е да свалиш този Джо Рот, ако искаш да остана жив.

— Мисля, че той си има друго момиче — запротестира тя.

— Ти обичаш предизвикателствата.

Кетрин не отговори.

— Обещай ми — настоя Финтан изтощено. — Обещай ми, че ще опиташ.

— Ще си помисля.

— Знам, че и двете ме мразите — ухили им се Финтан, — но ако се видехте през моите очи, щяхте да се отвратите от начина, по който си хабите живота. Готови сте да страдате, защото се заблуждавате, че в един прекрасен миг нещата ще се оправят. А сега се прибирайте у дома, изморихте ме. Тара, събери си багажа. Кетрин, обуй най-хубавите си бикини, когато отиваш на работа в понеделник. И най-вече, излезте навън и живейте!

Сбогуваха се сковано с него. Тъкмо когато излизаха от стаята, пристигнаха Невил и Джеф.

— Съжалявам, момичета — каза им Финтан, — чувствам се прекалено скапан, за да приемам посетители.

Тара и Кетрин не проговориха, преди да излязат от болницата, само махнаха изморено на Хари, Дидие и Уил, които отиваха при Финтан, отрупани с цветя, списания и бира. Цветята и списанията бяха за Финтан, но бирата бе предназначена само за приятелите му.

Тара изкара фолксвагена от паркинга и друга кола вече зае мястото му. Кетрин махна на мъжете в нея — Хавиер и Бъч.

— Чудя се дали Дидие ще стане гадже на Бъч — лениво промърмори тя.

— Възможно е.

Пътуваха мълчаливо двайсетина минути. Най-после Тара заговори:

— Финтан е страхотен, нали? — усмихна се насила тя. — Пълна откачалка.

Кетрин си пое дъх. Отново ли се беше притеснявала за глупости?

— Мислиш, че се шегуваше ли?

Тара я погледна накриво.

— Разбира се, какво друго? Кой би могъл да приеме това сериозно? Голям смешник е.

Кетрин погледна разтревожено приятелката си. Не беше сигурна, че Финтан се шегуваше. Но щеше да изпита страхотно облекчение, ако наистина бе така…

— Да, съвсем се е смахнал — бързо се съгласи тя. — Напълно е изкукуригал.

Двете се разсмяха.

— Откачен…

— И той, и… прищявките му.

— А и ние сме луди, че му се вързахме — призна Кетрин.

После отново се засмяха на смахнатите шеги на Финтан.

Глава 43

Лоркан беше в леглото с истинско въплъщение на последния писък на модата: руса двайсет и три годишна начинаеща актриса на име Ейдриън, страдаща от анорексия. Ейдриън вярваше в победата на духовното над материалното — единственият начин, по който можеше да се справи с вечния глад. Бе използвала същия метод, за да свали Лоркан. Често го срещаше по прослушвания и макар да знаеше, че си има приятелка, го преследваше неуморно. Не трябваше да спира да си представя, че са заедно — така както си представяше, че яде по три пъти на ден и дори закусва следобед, и мечтата й щеше да се осъществи. Просто трябваше да го иска достатъчно силно и той щеше да е неин.

И методът й свърши работа! Това бе приятна изненада, тъй като използва същата техника, за да получи роля, но се провали и сега й се налагаше да работи като козметичка, за да свърже двата края.

След секса лежаха върху надуваемото й легло, сплели дългите си крайници. Между двамата нямаше и грам тлъстинка.

Ейдриън сияеше от задоволство. След като вече бе изчукала Лоркан, не можеше да повярва, че изобщо се е съмнявала в способностите си. А и не възнамеряваше да търпи никакви номера от негова страна. Щеше да му го каже още в самото начало.

Тя се надигна на костеливия си лакът и облегна огромната си глава.

— Надявам се, че това не е свалка за една нощ — подкачи го тя с предупредителен тон, като впери очи във величествената му голота.

Лоркан преплете пръсти, разкривайки златистите кос под мишниците си.

— Свалка за една нощ? — повтори изненадано той. — Шегуваш ли се?

Ейдриън се ухили самоуверено. Беше повече от сигурна, че този красавец е в ръцете й, но човек никога не знае.

— Не бих си го и помислил — продължи Лоркан. — Не вярвам в подобни неща.

Самочувствието й се повиши още повече и тя изпита силно презрение към всички жени, които позволяваха на мъжете да ги мачкат. Такова нещо не можеше да й се случи, никакъв начин.

— Имам предвид — ухили се Лоркан злобничко — цяла нощ? Луда ли си? Кой иска толкова сериозни отношения?!

Още преди в непропорционално голямата й глава да се възцари объркване, Лоркан се надигна изящно от надуваемото легло.

— Какво правиш? — паникьоса се Ейдриън.

— Обличам се.

— Защо?

Ейдриън се опита да седне. Не можеше да повярва, че се е провалила.

— Не мога да се прибера у дома гол — изсмя се той.

Докато Лоркан търсеше слиповете си, захвърлени небрежно на пода, Ейдриън заекна:

— Един часът сутринта е. Не можеш да си тръгнеш.

Беше прекалено млада и красива и още не умееше да прикрива разочарованието си. Нямаше достатъчно опит.

— Трябва да си ходя — отвърна Лоркан с престорена невинност.

— Защо?

— Защото — изръмжа той, сякаш не бе чувал по-тъп въпрос в живота си — приятелката ми ще се чуди къде съм!

— Но ти не живееш с нея!

— Да, но й обещах, че ще мина да я видя.

Ейдриън се залъга за момент с мисълта, че Лоркан може би се шегува, но той нахлузи джинсите и якето си с главозамайваща скорост и тя осъзна, че говори сериозно.

— Съжалявам те! — извика тя.

Лоркан, който стоеше пред огледалото, се завъртя стреснато.

— Защо? — попита той разтревожено. — Заради косата ми ли?

Тя се ококори и едва не забрави речта, която се канеше да произнесе.

— Не — промълви Ейдриън, — не заради косата ти. Съжалявам те, защото трябва да си ужасно неуверен, за да се държиш…

Тя замълча. Любопитството й надделя.

— Какво й има на косата ти?

— Е — засмя се Лоркан небрежно, — виж как изглежда. Адски съм рошав.

След сексуалните игрички косата му стърчеше във всички посоки. От двете страни на челото му се издигаше по едно малко къдраво рогче. Лоркан забеляза бурканче с гел на тоалетката й. Е, не беше от луксозните продукти, които обикновено използваше, но щеше да свърши работа.

— Добър ли е? — попита Лоркан. — Чувал съм, че от него косата се слепва.

— Как можеш да ме питаш за косата си в такъв момент? Искам да поговорим за нашата връзка!

По лицето му се изписа учудване.

— Нашата какво?

Ейдриън не отговори. Осъзна, че бе допуснала грешка.

— Никога няма да си щастлив — заяви дрезгаво тя, повтаряйки думите на повечето зарязани от Лоркан жени.

Той сви рамене и разтърка малко гел между пръстите си.

— Защо ми причиняваш това? — попита тя.

Защо наистина, почуди се той, като втри гела в косата си.

— Говори! — извика безпомощно Ейдриън. — Какво искаш от живота? Какво търсиш? Кажи ми какво искаш?

Лоркан погледна отражението си в огледалото и отговори спокойно:

Мир по света.


След като напусна апартамента на Ейдриън, Лоркан се почувства странно потиснат.

През трите седмици след фиаското с рекламата за масло не бе имал никаква работа. Нито пък му бе дадена възможност да се отърве от ролята на дубльор и да пощури света като Хамлет. Безкрайните му молитви Фрейзър Типет да си счупи врата или да се разболее от менингит не доведоха до нищо. Какъв беше този Бог, гневеше се Лоркан. Какъв скапан свят бе създал? Нямаше ли справедливост?

За да запълни пукнатините в самочувствието си, той постоянно си напомняше, че е неустоим за жените. Играеше си жестоко с тях и имаше пълна власт над дребните им душици. Но сега, докато се отдалечаваше от дома на Ейдриън, не изпитваше задоволство или щастие. Вместо това почувства отвращение. Към Ейдриън ли? Ами към кого друг? След миг обаче осъзна, че презрението му към нея е свързано с Ейми.

Лоркан се замисли върху непознатите емоции и се опита да ги разбере. Най-после се успокои: Ейдриън трябваше да покаже някакво уважение към Ейми. А тя въобще не бе помислила за нея, когато сложи ръка на бедрото му и каза многозначително:

— Правя по сто упражнения на ден за задника си.

Да, лицемерно си каза Лоркан, не можеше да се държи така с Ейми.

Глава 44

В събота вечер Лив и Майло официално станаха гаджета. Започнаха връзката си, като съобщиха загадъчно, че отиват на късно кино, на което Тимъти възкликна жизнерадостно:

— Страхотно! Хайде да отидем на някой уестърн. Дават ли нещо с Клинт Истууд?

Настъпи неловко мълчание, после Лив се изчерви и промърмори:

— Всъщност ние с Майло отиваме сами.

Джейн Ан засия от щастие.

— Всяко гърне си има похлупак — заяви тя усмихнато. Знаех си, че Майло ще си намери жена някой ден. Той е прекрасен човек, но в Нокавой няма подходяща за него. Вярно е, че пътешествията разширяват кръгозора. Той заслужава свястно момиче, особено след като бе така разочарован от Елинор Дивайн. Предупреждавах го — продължи тя разпалено. — Казах му да не се доверява на никого от онези в Куинард. Познавам и рода, и семейството им. Като нищо биха могли да ти откраднат кравата, а после да обвинят бедните скитници. Но човек допуска грешки. Е, на Лив много ще й хареса в Нокавой — усмихна се тя замечтано.

Тара и Кетрин се спогледаха изненадано. Джейн Ан вече бе оженила Лив и Майло.

— А най-чудесното е, че е ревностна католичка — продължи Джейн Ан.

Всъщност Лив бе и добра будистка, индуска, евангелистка и атеистка, когато й изнасяше, но никой не посмя да разруши илюзиите на Джейн Ан.

— Не смяташ ли, че ще й е доста трудно в Нокавой, толкова далеч от дома? — попита Тара.

— Тя бездруго е далеч от дома си — с необорима логика отвърна Джейн Ан.

— Ами работата й?

— Майло има предостатъчно, за да се грижи за нея. Няма да й липсва нищо.

— Може пък Майло да се премести в Лондон — предположи предпазливо Кетрин.

Джейн Ан избухна в смях.

— Прояви малко разум, дете — каза тя, като избърса сълзите от очите си. — Майло има великолепна ферма. Как така ще живее в Лондон!


— Защо Финтан ми причинява подобно нещо, Мъдра фейо? — обърна се Тара към Лив. — Защо иска да съсипе живота ми? А уж е мой приятел.

Беше неделя следобед и Тара, Кетрин и Лив бяха избягали за малко от болницата и седяха в близката кръчма.

Проблемът бе, че Финтан отново отправи странните си молби. А после, сякаш за да влоши нещата, сподели със Сандро и семейството си какво иска.

Джейн Ан изгледа шокирано Тара и Кетрин.

— Момичета — промърмори тя измъчено, — трябва да изпълните желанията му. Иначе ще ви тежи на съвестта.

Тара и Кетрин затърсиха съюзник из стаята, но видяха само Майло, Тимъти, Сандро, Лив и Джейн Ан, които ги гледаха заклеймяващо, сякаш бяха убийци.

— Финтан осъзна, че е смъртен — обясни Лив на Тара, като цитираше „Силна мъка“, настолната й книга в момента. — Знае, че му остава малко време и то му се струва изключително ценно. И не само неговото, но и на близките му.

И трите посърнаха за момент, после се оживиха.

— Всъщност Финтан няма да умре — каза Тара с надежда. — Лекуват го със силни химикали, а при болните от Ходжкин има висок процент на възстановяване.

Лив не се съгласи.

— Буцата на врата му не намалява, а изследванията не показват положителна реакция към лекарствата. А ти отричаш. Не успяваш да се справиш с тежката ситуация.

— Всичко това може да премине до няколко дни — намеси се Кетрин с оптимистичен тон. — Финтан преживя кошмарни моменти. Нищо чудно, че не е съвсем с всичкия си.

Лицето на Лив помрачня.

— Не е луд. Аз мисля, че е прав. Ти трябва да напуснеш Томас — обърна се тя към Тара. — А ти — завъртя тя глава към Кетрин, — ти имаш нужда от едно добро чукане!

Повечето клиенти в кръчмата се вторачиха в тях. Преди ужасената Кетрин и бясната Тара да успеят да пратят Лив на майната й, тя изхвърча от заведението.

— Какво й става? — възкликна Тара.

— Откъде да знам, по дяволите? — разгорещено отвърна Кетрин.

Останаха по местата си и се умълчаха. Тара пушеше нервно, а Кетрин си играеше с ключовете от колата й.

— Престани най-после! — извика Тара и плясна приятелката си по ръката. — Подлудяваш ме!

Кетрин я погледна разгневено, но остави ключовете.

— Трябва да се върнем в болницата — най-после каза Тара.

— Не още.

— Добре. И на мен не ми се връща. Страх ме е, че отново ще ни подхванат.

— Могат да вървят на майната си — изсумтя Кетрин.

— Какво ще кажеш ти да изоставиш Томас, а аз да спя с Джо Рот — предложи Тара.

Засмяха се нервно.

— Мислиш ли… — започна Тара. — Мислиш ли, че Финтан ни кара да правим тези неща, защото е болен, а ние не сме? Вьзможно ли е това да е един вид отмъщение? За да съсипе и нашия живот.

На Кетрин започна да й писва.

— Според мен е просто някаква прищявка — рязко отвърна тя. — Финтан е под силен стрес и малко е мръднал.

— Надявам се да е така — заплашително каза Тара, — защото ако не престане, повече няма да ходя при него.

— Как можа да го кажеш! — извика Кетрин, която също бе мислила по въпроса.

— Лесно ти е на теб — защити се Тара. — Получаваш изгодната чест от сделката. Лягаш си с жестоко гадже, а аз напускам мъжа, когото обичам.

— Въобще не е така — раздразнено възрази Кетрин. — Само като си помисля за това и се парализирам.

— Да бе!

— Точно така е! Знаеш, че не бих могла да го направя.

— Кое не можеш да направиш? Да се усмихнеш на готин тип, който си пада по теб? Опитай се да зарежеш двегодишна връзка и да останеш сама на тридесет и една. Тогава наистина ще се парализираш. А и не мога да разбера защо не искаш да свалиш онзи Джо.

Преди Кетрин да успее да отговори, Тара си пое раздразнено дъх и внезапно разбра какво точно трябва да каже.

— Ще бъда откровена с теб, Кетрин — започна решително тя. — Не исках да го казвам, но трябва. Финтан е прав. Време е да започнеш да живееш и да си намериш мъж. — Тара усети, че не може да спре. Натрупаните емоции се изляха като водопад. — Начинът, по който живееш, е абсурден! Изрядно подредени нощнички и гащички, кошмарен самоконтрол, идеално чист апартамент и никакво гадже! Финтан не е откачен. Напълно прав е! Обича те и иска да си щастлива!

Лицето на Кетрин придоби зловещо изражение, но Тара не му обърна внимание.

— Каквото и да се е случило в Лимерик, не можеш вечно да се оправдаваш с него. Не че знам какво е било. Уж съм най-добрата ти приятелка, а нямам никаква представа!

Кетрин най-после успя да събере сили.

— За мен ли говориш? — извика възмутено тя. — Финтан е прав за мен? Глупава крава! Възнамерявах да си замълча, но няма да го направя. Финтан мисли най-вече за теб. А ти знаеш, че трябва да напуснеш Томас, и затова си му толкова ядосана…

— Не съм му ядосана…

— Казваш, че моят живот е абсурден! Ами ти? — разгорещи се Кетрин. — Предпочиташ гадняр като Томас, само и само да не останеш сама. Виж се колко си жалка! И погледни колко си дебела! — Тара потръпна. Кетрин — също, но не можа да спре. — Тъпчеш се като свиня, защото Томас те тормози. После имаш наглостта да твърдиш, че Финтан се опитва да унищожи живота ти. А той само иска да ти помогне, защото те обича.

— Как е възможно да ме обича — гневът от последните седмици изскочи на повърхността — и да ме моли да напусна човека, когото аз обичам?

— Не мога да се сетя за нищо по-хубаво от това да напуснеш Томас — горчиво каза Кетрин. — Бих дала мило и драго да видя изражението на гнусното му лице, когато го изриташ.

— Защо си толкова гадна към него? — процеди Тара през зъби.

— Томас още ли пази малкото си кафяво портмоне? — презрително попита Кетрин.

— Защо да не го пази?

— Е, това не ти ли стига.

— Тръгвам си — заяви Тара и грабна ключовете от колата. — Няма да седя тук и да слушам как обиждаш мен и приятеля ми.

— Не съм те обиждала.

— Нарече ме крава — възрази Тара с разтреперан глас. — А после ми каза, че съм дебела.

— Ти започна — извика Кетрин след нея. — Ти се заяде с гащите ми.

Но Тара вече бе изчезнала от кръчмата, обзета от дива омраза към Кетрин, която остана разтреперана на мястото си. Какво ставаше? Трябваше да се подкрепят в подобен момент. Защо се настройваха една срещу друга? Бяха толкова близки приятелки.

Глава 45

Джо Рот си мислеше, че халюцинира. В четвъртък сутринта дойде на работа както обикновено и Сексуалния тормоз Кетрин му се усмихна. Усмихна му се. На него. При това не злобно. Нито пък като прелюдия преди да му съобщи, че е изгубила разписките му или е получила нареждане да му изплати последната заплата. Не, просто блестящите й бели зъби проблясваха към него, а сериозните й сиви очи засияха. После каза мило:

— Добро утро, Джо!

Какво ставаше? Изминаха десет дни, откакто Кетрин плака пред него и му довери, че имала проблеми. Но пък веднага след онзи разговор тя възвърна обичайната си студенина. Дружелюбността й тази сутрин му дойде като гръм от ясно небе.

А и забеляза нещо по-различно у нея, докато отиваше към бюрото си. Дрехите й? По-къса пола? Или по-тясна? Е, каквото и да беше, харесваше му. Ако не бе наясно с положението, щеше да си помисли, че флиртува с него.

Най-после Кетрин се добра до бюрото си и усети, че трепери. Ами ако не се получеше? Ами ако Джо бе харесвал само факта, че е недостъпна? Може би си губеше времето, като се правеше на сладка и мила.

Мразеше задачата, с която я бе натоварил Финтан, но щеше да я изпълни. Винаги изпълняваше всичко. Не можеше да разчита на никого. Вечно тя плащаше сметките, даваше пари назаем, помнеше рождените дни и шофираше, когато всички други бяха пияни. А сега й се налагаше да спаси живота на Финтан. Нямаше смисъл да очаква, че безотговорната егоистка Тара Бътлър ще си мръдне пръста, за да й помогне.

При мисълта за Тара Кетрин потръпна от чувство за вина. Бе нарушила най-сериозното табу, когато каза на приятелката си, че е дебела. Но пък това бе факт. Всичко, което й наговори, беше истина. Господи, превръщам се в Томас, ужаси се тя.

Бяха изминали четири дни от страхотния им скандал и макар да се бяха сдобрили с Лив, двете още не си говореха. Държаха се цивилизовано само заради семейството на Финтан.

Кетрин знаеше, че начинът й на живот не може да повлияе върху развитието на болестта на приятеля й, но въпреки това се тормозеше от мисълта, че семейство О’Грейди, Сандро и Лив я гледат обвинително. С всеки изминат ден параноята й се засилваше. Струваше й се, че дори сестрите в болницата я презират, а също и другите пациенти, посетителите им и непознатите по улиците…

Измъчваше я и безкрайната й обич към Финтан. Припомняше си го здрав, весел и енергичен, със свеж тен, гъста лъскава коса и блестящи очи. А после поглеждаше измършавялото безжизнено същество в леглото с окапала коса и подут врат и не можеше да пропъди зловещата мисъл, че Финтан надали щеше да се съвземе. В подобни моменти на задушаващ ужас и непоносима мъка бе готова да направи всичко за него. Абсолютно всичко!

В други, по-редки случаи, си представяше, че и на нея й остават само шест месеца живот. Тогава бе напълно съгласна, че трябва да го изживее като хората. Внезапно всичко й се виждаше просто и лесно. Разбира се, че щеше да си опита късмета с Джо Рот.

Но после моментът отминаваше и тя се връщаше към действителността. А задачата, която само преди пет минутни й се бе струвала най-лесното нещо на света, се превръщаше в невъзможна мисия.

След това настроението й отново се променяше и тя разглеждаше молбата на Финтан от друг ъгъл. Финтан я обичаше. Искаше най-доброто за нея и трябваше да му се довери.

Гласовете в главата й се усилваха. Всичко я тласкаше към Джо Рот и очевидно нямаше да намери покой, докато поне не се опита да го свали.

Естествено, тъй като бе предпазлива, минаха няколко дни, преди да вземе окончателно решение. Накрая й се стори по-лесно да опита, отколкото да се бори с чувството за вина и будната си съвест. Съществуваше и още един фактор. Нещо, което не би признала и пред себе си — искаше Джо Рот. И молбата на Финтан бе само оправдание.


В четвъртък сутрин с чувството, че се подготвя за битка, Кетрин събра кураж и облече къса пола от черна ликра. Струваше й се, че е гола и макар да нахлузи отгоре огромното си палто, едва успя да излезе от апартамента си. Беше убедена, че’ всички в „Брийн Хелмсфорд“ ще забележат дрехите й и ще заподозрат плана й.

Знаеше, че нейното разбиране за късо и тясно е смешно в сравнение с почти невидимите полички, които покриваха задниците на някои от колежките й, но това не й помагаше.

На път за работа се помоли Джо да отсъства, но когато влезе в офиса, той бе първият човек, когото видя. Заля я парализиращ страх. Как можеше да флиртува с Джо? Прекалено много си падаше по него. Промени плановете си на мига. Нямаше да прави нищо. Щеше да се държи както обикновено и да не му обръща внимание.

После си спомни Финтан, отпуснат безжизнено в болничното легло, и се почувства като Джон Малкович в „Опасни ръзки“. Нещата са вън от контрол, каза си тя. Вън от моя контрол. Трябва да го направя!

Първо щеше да покаже сексапилната си поличка на всички наоколо. Господи! Зачуди се дали да не остане с палто цял ден, но неохотно си призна, че това щеше да предизвика още по-голямо любопитство. Събличането на палтото едва не я уби. Като хвърляше параноични погледи наляво и надясно, за да провери дали всички мъже се хилят и коментират вида й, тя се подготви да измине пътя до бюрото си.

Пребори страха с достойнство, нареди си тя. Мисли за Жана Д’Арк, която се качва към кладата. Събрала сили, Кетрин вдигна високо глава, потисна желанието да дръпне полата си надолу и тръгна към Джо.

Установи контакт с очи, заповяда си тя.

Направи го.

Усмихни се!

Усмихна се леко.

С чувство!

Изпълни го.

Спри пред него!

Спря.

А сега, говори! Мило и нежно!

Имаше чувството, че езикът й се е подул и е десет пъти по-дебел от обичайното, когато промълви:

— Добро утро, Джо!

Това ли е най-доброто, на което си способна? Смотанячка! Нямаш друг избор, освен да започнеш да си фръцкаш съблазнително задника.

Скована от ужас, тя се опита да върви със съблазнителна полюляваща се походка, докато се отдалечаваше от Джо. Най-после стигна до бюрото си, седна разтреперана и зачака резултата от усилията си. Беше изпратила недвусмислена покана на Джо с курвенското си поведение. А дали той щеше да се възползва от нея? Щеше ли да дойде и да я покани да излязат? Вероятно не, ако я харесваше само заради недостъпността й.

Освен това съществуваше и Анджи. Кетрин още не бе напълно убедена, че Анджи ходи с Джо, но ако бе така, шансовете й намаляваха. Също като тези на Финтан.

Изкара тежка сутрин, обзета от нетърпение и тревога, като постоянно хвърляше дискретни погледи към Джо. Виждаше как дългите чувствени пръсти отмятат назад косата му и копнееше да я докоснат. Изгаряше от желание да обвие ръце около кръста му.

До обяд той още не бе дошъл при нея, затова тя събра сили, усмихна му се отново и каза:

— Приятен обяд!

Никой нямаше право да твърди, че Кетрин Кейси бяга от задълженията си!

Следобед зачака напрегнато. Изнервяше се, че изглежда толкова привлекателен. Джо седеше отпуснато на стола си и говореше по телефона. Смееше се на казаното от някой колега. Говореше с екипа си. Почукваше замислено с химикалка по зъбите си. Стомахът й се свиваше от напрежение.

Но Джо не дойде при нея. Затова към пет часа отново му се усмихна, за да покаже, че е готова да пийнат след работа. Но той отвърна предпазливо на усмивката й и не каза нищо. Кетрин си помисли с негодувание, че само тя полага усилия. А той въобще ней помага.

В края на кошмарно дългия ден си събра нещата и се опита да каже с езика на тялото си, че би приела поканата му. Но нищо не се получи.

Какво повече да направя, запита се тя. Да му се хвърля на врата? Да му покажа гърдите си насред офиса?

Това беше краят. Беше разочарована, но и облекчена, а и не особено изненадана. Осъзна, че Джо Рот бе силен и упорит. И след като го бяха отблъснали, нямаше да се пробва отново.

Но поне беше опитала. Е, трябваше да признае, че не вложи прекалено много усилия. Но можеше да отиде при Финтан и да му съобщи, че е опитала.

Надяваше се, че Финтан няма да откаже да оздравее, както онези клиенти, които отказват да платят на адвокатите си, ако загубят делото. Няма победа, няма хонорар. Няма чукане, няма оздравяване.

Глава 46

Късно следобед, когато Кетрин пристигна в болницата, легионите от приятели и роднини липсваха и Сандро и Финтан най-после бяха останали насаме. Седяха хванати за ръка и допрели глави. Изглеждаха толкова доволни и щастливи, че не й се искаше да ги смущава. Сандро мърмореше нещо, което караше Финтан да се усмихва.

— … басейн, масажи, прочут готвач, ежедневни екскурзии до близката джунгла, където можеш да пояздиш слон.

— Здрасти! — прошепна Кетрин и тихичко си придъпа стол.

— Тайланд — щастливо каза Финтан. — Хотел „Орхидея“ в Чан Май.

— Звучи чудесно.

— Пътуваме из Тайланд — обясни й Сандро.

— После отиваме в Пукет.

— В петзвезден хотел.

— Предлагат и уроци по водни ски.

— Когато Финтан оздравее, наистина ще отидем там.

— След сафарито в Кения. И двете седмици в Ла Сор, Гренада. Покажи на Кетрин брошурите за Ла Сор, Сандро.

Сандро зарови из купчината с брошури на пода, намери Ла Сор и Кетрин учтиво се възхити на красотите. После Сандро отиде да донесе нещо за пиене и Кетрин и Финтан останаха сами.

— Имам добра новина — съобщи гордо тя. — Започнах да свалям Джо Рот.

Е, „свалка“ бе твърде силна дума за трите усмивки и петте думи, но Финтан нямаше как да разбере.

— Чудесно! — извика той и се опита да седне, но не успя.

— Добре ли си? — разтревожено попита Кетрин. — Защо си толкова слаб? Минаха три дни от последната химиотерапия.

— Имунната ми система е скапана, белите кръвни телца са направо смазани — вдигна той очи към небето. — Страничен ефект на химиотерапията. За всичко твърдят, че е страничен ефект. Ако падна от стълба и си счупя крака, и това ще е страничен ефект от химиотерапията.

— Не разбирам…

— Няма значение — той насочи вниманието си към по-приятни неща. — Разкажи ми за Джо Рот. Ще излизате ли? Кога? Къде ще те води?

— Ами… никъде — отвърна Кетрин и се почувства ужасно от мисълта, че ще разочарова Финтан. — Не ме покани да излезем.

— Но нали ми каза, че имаш добра новина?

— Така е — насили се да се усмихне тя. — Направих онова, за което ме помоли. Усмихнах му се и говорих с него. Знам, че няма резултат, но вината не е моя.

Финтан замълча.

— Изпълних задачата ти — повтори Кетрин немощно.

— Не, това не върши работа — заяви Финтан недоволно. — Въобще не върши работа.

Сърцето й се сви и тя отново си помисли дали да остане приятелка на Финтан.

— Извини ли му се за обвинението в сексуален тормоз?

— Не, но…

— Как можеш да очакваш нещо да стане, след като не си изчистила проблема? — смъмри я Финтан. — Трябва да действаш, Кетрин Кейси!

— Какво да направя? — упорито попита тя. — Казаното си е казано.

— Извини му се!

— Не мога.

Идеята да отиде и да се извини на Джо й се стори абсурдна. Кетрин потрепери от ужас.

— Не можеш да се държиш с хората по този начин — искрено каза Финтан. — Постъпила си много лошо.

— Ти не беше там — раздразнено отвърна тя. — Джо не ме оставяше на мира и…

— Наистина ли имаше сексуален тормоз? — прекъсна я Финтан. — Щеше ли да си изгубиш работата, ако не направеше онова, което той иска?

— Не, но…

— Докосна ли те? Направи ли ти сексуални намеци?

— Да! — извика Кетрин енергично, като си припомни как Джо й бе казал, че харесва акцента й и я намира за прекрасна.

— Комплиментите не са сексуални намеци — отбеляза Финтан мрачно. — А и Джо се оттегли, щом го помоли, нали?

— Да, но беше нагъл — упорстваше Кетрин. — Постоянно… ми говореше.

— Чуй се само! Ти съвсем си се побъркала!

— И ме покани да обядваме поне четири пъти!

— Заравяш се все по-дълбоко! Ще откачиш повече и от майка си. Задачата ти е проста. Извиняваш му се, а после го каниш да пийнете. Дори и да откаже какво от това? Едно „не“ няма да те убие. Хайде, действай! Знаеш, че и ти го искаш — намигна й весело той.

— Не го искам — настоя тя.

— Искаш го. Познавам те. Ужасно си упорита. Не би му се усмихнала, ако не го искаше. Аз съм само катализаторът. И колкото и да мрънкаш срещу мен, имаш късмет, че се разболях, Кетрин Кейси.

Кетрин притеснено се опита да прецени дали Финтан се шегуваше.

— Болестта ми е дар божи за теб и любовния ти живот — засмя се Финтан.

— Как можеш да кажеш подобно нещо? — извика тя. — Ужасно грешиш. Усмихнах се на Джо Рот само за да ме оставиш на мира.

— Добре — жизнерадостно отвърна Финтан. — Щом разсъждаваш така, знай, че още не съм те оставил на мира.

Нямаше ли начин да се измъкне?

— Моля те, Кетрин — настоя Финтан. — Ти си единствената ми надежда. Със сигурност онази мекошава и страхлива глупачка Тара Бътлър няма да остави ужасния Томас. Ако искаш работата да бъде свършена, помоли надеждната Кетрин Кейси — тя няма да те разочарова.

Кетрин се усмихна гордо, преди да осъзнае, че Финтан бе затегнал още по-здраво примката около врата й.

— Променил си се — въздъхна тя. — Станал си ужасен манипулатор.

— Но ще опиташ, нали?

— Ще опитам.

— А сега ме виж добре, Кетрин — нареди Финтан. — Пред теб е един свободен и незает човек.

Свободен и незает човек извикваше представата за елегантни мъже, цигарета от слонова кост, чаши с мартини, яхти и луксозни коли. Кетрин се вгледа в измършавялото лице на приятеля си, в кръвясалите му очи и оредялата коса. Господи!

— Какво искаш да кажеш?

— Уволниха ме!

— Кой?

— Шефката ми, разбира се! Кой друг? Доктор Сингх ли?

— Имах предвид…

— Самата Кармела. Лично. Издокарана в скъп костюм и откачила от кокаин.

— Искаш да кажеш, че Кармела дойде в болницата и те уволни в леглото? Защо? Възможно ли е да те уволнят заради болестта ти?

— Кармела се притеснява, че ще създам лош имидж на компанията.

Внезапно Кетрин разбра.

— Мисли, че си болен от СПИН.

Финтан кимна.

— Това е толкова несправедливо — извика тя. — А аз си мислех, че хората в модния свят не са настроени срещу болните от СПИН.

— Е, може да ме е уволнила, защото не съм болен от СПИН — каза Финтан раздразнено. — Не знам — довърши той и стисна устни. После бунтарското му изражение се изпари, а долната му устна затрепери и очите му се изпълниха със сълзи.

— Какво ще стане с мен? — проплака Финтан. — Какво? И не говоря само за парите. Работих за нея осем години. Смятах я за приятелка. Твърдеше, че винаги може да разчита на мен. А сега ме изхвърли като боклук. Не съм искал да се разболявам, а и обичам работата си. Чувствам се толкова самотен и изоставен. Ако страдах от СПИН, поне щях да си имам компания. Щях да споделям мъката си с другите болни и заедно да шием пъстри одеяла.

— Има групи и за хора със заболяването на Ходжкин — каза Кетрин.

Откакто бяха чули диагнозата на Финтан, Лив настояваше, че той трябва да търси хора в същото състояние. Дори бе предложила всички да започнат да посещават подобни групи — „Майки на болни от рак“, „Партньори на болни от рак“, „Приятели на болни от рак“.

— Кетрин, знам, че трябва да съм силен, и никой не обича самосъжалението, но трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Страх ме е от болката. Ужасен съм от мисълта, че ще умра в кошмарни болки и няма да ми дадат достатъчно морфин.

— Няма да се стигне дотам — едва промълви Кетрин. — А, ето го и Сандро!

Сандро погледна любимия си, остави напитките, грабна една брошура и бързо зачете:

— Хотел „Сан Суси“ в Ямайка. Луксозен частен плаж, всички видове водни спортове, аромотерапия, масажи, карибски и европейски ресторанти…

Глава 47

— Томас, ще се ожениш ли за мен?

Томас се завъртя към Тара с блеснали очи.

— Тара — развълнувано отвърна той, — направо не знам какво да кажа.

— Просто кажи „да“.

— Да! Поласкан съм! Аз съм най-щастливият човек на земята!

Заля я облекчение. Берил й се усмихна доволно, докато Тара слагаше купичката й в миялната. Чакай малко! Те нямаха миялна. И Берил никога не й се усмихваше — мразеше я. А после Томас възкликна:

— Да се оженя за теб? Стори ми се, че попита дали искам всичките ти пари? Човешко е да се греши.

Тара се събуди, обляна в пот.

Напоследък често сънуваше кошмари, в които предлгаше на Томас.

Финтан беше виновен. Също и проклетата Кетрин Кейси. А и колегите й. Най-вече Рави. В сряда на обяд в почти безлюдния офис той бе извикал жизнерадостно:

— Развесели се най-после. Искаш ли да оближеш капачката от шоколадовия ми мус?

— Благодаря.

Тара пое капачката и я облиза без желание, а Рави отметна глава назад и изсипа цялата кутия в устата си. После разопакова огромен сандвич с шунка.

— Искаш ли да помиришеш хартийката? — предложи й той.

Тара прие мълчаливо.

След като погълна сандвича за части от секундата, Рави извади шоколад „Крънчи“ и заяви:

— „Крънчи“! Пълен със здравословни съставки!

Тара го изгледа завистливо.

— Как е Финтан? — попита той с пълна с млечен шоколад и карамел уста.

Тара не отговори. Страхотен въпрос. Как беше Финтан? Ужасната буца на врата му въобще не се смаляваше. Нито пък отоците в панкреаса. А и трябваше ли да спомене колко се бе разстроил, когато научи, че химиотерапията ще го направи стерилен? И как онкологът му бе намекнал, че тъй като е хомосексуалист, това е без значение?

— Излиза от болницата в събота — най-после каза Тара.

— Чудесно! Значи се оправя?

— Не се оправя! — намеси се Вини, като вдигна глава от компютъра си и се вторачи мрачно в Рави. — Това не е като да си счупиш ръката или да ти извадят порасналия навътре нокът. Човекът е болен от рак и не може да оздравее след няколко седмици в болницата. Нужни са месеци.

Вини разтърка нервно оплешивялата си глава и се върна към работата си. Тара и Рави продължиха разговора си по-тихо, свели глави един към друг.

— Вини е полудял от напрежение покрай новия проект — отбеляза Рави. — И май не може да се справи със стреса.

— Не му обръщай внимание — меко каза Тара. — Възможно е Финтан да се оправи. Просто още не знаем. Може да минат месеци, преди да разберем, че лечението му помага.

— Защо тогава излиза от болницата?

— Няма нужда да остава там. От сега нататък ще ходи на химиотерапия два пъти месечно.

— Два пъти месечно? — усъмни се Рави. — Това едва ли е достатъчно. Увеличете я. Удвоете я. Може да помогне.

Сърцето на Тара се сви. Искаше й се да е толкова просто. Но химиотерапията можеше да убие Финтан, ако прекаляха с нея.

— Майка му и братята му ще останат ли тук през деветте месеца?

— Не. В неделя се прибират у дома. Поне Джейн Ан и Тимъти ще се приберат.

Рави я сграбчи развълнувано за раменете.

— Искаш да кажеш… Искаш да кажеш, че Майло остава?

— Не само остава — многозначително кимна Тара, — по-важното е с кого остава.

— С Лив? — възкликна Рави. — Страхотно!

— Само за няколко седмици.

— Ами Ларс? Лив разкара ли го вече?

— Да. Снощи.

— Охо! Иска ми се да ги бях чул.

— Всъщност можеше и да ги чуеш. Лив натисна високоговорителя на телефона, за да слушам как му съобщава новината.

Рави онемя от разочарование.

— Защо не ми каза? Щях да дойда.

— Съжалявам! Съжалявам! Имах прекалено много проблеми. Може и да си забелязал. А и бездруго не беше особено забавно, защото и двамата говореха на шведски.

— Е, и?

— Съжалявам, Рави. Наистина.

— Ларс плака ли?

Тара се поколеба, после кимна.

— Олеле! А обеща ли да зареже жена си?

Тара се сви под обвинителния му поглед.

— Не разбирам шведски, но мисля, че да.

— А Лив каза ли му, че вече е прекалено късно?

Тара наведе засрамено глава.

— На всичкото отгоре не мога да гледам повторението в неделя — горчиво изхленчи Рави.

И двамата замълчаха.

— Да не си се скарала с Кетрин? — внезапно попита Рави.

— Защо питаш?

— Защото ежедневните ти телефонни разговори намаляха със седемнайсет процента от миналия петък. Теди дори направи програма, за да ги изчисли. Какво става?

— Нищо.

— Кажи ми. Няма да те разбера.

Какво облекчение бе да си с чудесен човек като Рави! Неочаквано нуждата й да говори стана неудържима. Тара отвори уста и изля всичко като водопад. Разказа му за смахнатата заплаха на Финтан, че ако не напусне Томас или не го накара да се ожени за нея, той ще умре напук на нея. За ужасната разправия с Кетрин. За семейство О’Грейди, които я гледаха мрачно, сякаш се бе нахвърлила върху Финтан със сатьр в ръка. А накрая и за собственото си суеверие.

— Вярвам на Финтан, когато казва, че ще умре и ще ме преследва до гроб, ако не направя онова, което иска — призна тя. — Откачил е, нали?

Рави не отговори. На лицето му се изписаха противоречиви чувства.

— Просто трябва да кимнеш — притеснено го подкани Тара.

Гладкото момчешко лице на Рави отразяваше объркването му.

— Но Финтан е твой приятел — каза най-после той. — Не би ти направил мръсен номер. Познаваш го от четиринадесетгодишна, нали?

Тара кимна неохотно.

— А сега на колко си? Двайсет и осем?

— Тридесет и една, глупчо.

— Наистина ли? Колко си стара!

— Да, наистина.

— Добре. Когато приятелите са заедно от толкова дълго време, те държат един на друг — усмихна се Рави победоносно, доволен, че бе изяснил нещата на Тара. Но за негово учудване тя все още изглеждаше нещастна.

— Рави, струва ми се, че не ме слушаш. Финтан иска да напусна Томас. Болен е и не знае какво говори.

— Не съм сигурен — отвърна замислено Рави. — Веднъж гледах документален филм за човек, попаднал в страшна буря. Оцелял седем седмици на една лодка. Ушите му измръзнали. Наложило му се да яде парчета от лодката и едва не умрял. Спасил го китоловен кораб. А той получил просветление и променил живота си. Станал невероятно мил с всички хора, продал бизнеса си и заживял безгрижно и щастливо. Струва ми се, че ти имаш същия проблем с Финтан. А пък друг тип, който пътувал с отвлечен от терористи самолет…

— Престани, Рави! — разочаровано извика Тара. — Разчитам на теб и неграмотността ти в емоционално отношение. Не искам да получаваш просветления. Ти си единственото ми мрачно петно в кошмарно яркия реален свят.

— Съжалявам!

— Трябваше да се съгласиш с мен, че Финтан е откачил, и да ме посъветваш да не му обръщам внимание.

— Добре, Тара. Финтан е луд. Не му обръщай внимание.

— Прекалено късно е.

— Знам — потвърди Рави, после внезапно се вдъхнови. — Можеш да го излъжеш. Кажи му, че си оставила Томас.

— Мислих по въпроса. Но и Финтан го направи. Каза, че ще разбере, ако го излъжа. Обеща да ме проверява неочаквано и да звъни в апартамента на Томас от време на време. Дори щял да наеме микробус с оборудване за подслушване и наблюдение.

— Мамка му! — изсумтя замислено Рави. — Сетих се! Зарежи Томас и кажи на Финтан. Изчакай Финтан да оздравее и се върни при Томас.

— Ами ако Томас не ме изчака?

— Значи не те е обичал истински — спокойно отвърна Рави.

Господи, дори той виждаше истината!

Стомахът й се разбунтува. Рави й даваше лоши съвети. Нямаше ли кой да я подкрепи?

— Ако това беше филм, щях да зарежа Томас — каза изморено тя. — Всичко щеше да е съвсем ясно. Само че не е. Обичам Финтан и адски ми се иска да оздравее. А ако не се оправи… Но, нали разбираш… обичам и Томас.

— Може пък да не се наложи да оставиш Томас — започна Рави, който очевидно се бе сетил още нещо.

— Прав си — бързо се съгласи Тара. — Не трябва да го оставям.

— Имах предвид, че има и друг начин. Защо не го помолиш да се ожени за теб, както ти е предложил Финтан? Ако се съгласи, нямаш никакви проблеми.

Тара сви рамене.

— Просто попитай Томас какви са намеренията му.

Не искаше да го прави. Подозираше какви са намеренията му. Знаеше, че всъщност няма такива. От нощта след рождения й ден това бе повече от ясно. Но докато не го чуеше от неговата уста, можеше да се самозалъгва. Не можеше обаче да се отърве от мрачното предчувствие, че над главата й е надвиснала катастрофа. Държеше се здраво за връзката с Томас като човек, впил пръсти в ръба на скала. Щеше да е лесно да отпусне хватката си и да падне. А после? Тара отчаяно зарови лице в ръцете си.

— Не мога да го оставя, Рави — прошепна тя. — Няма начин.

— Защо? — паникьоса се Рави. Женският плач го подлудяваше. Ужасно му се искаше да поразвесели Тара. — И какво като го оставиш? — утеши я той. — Томас бездруго те кара да се чувстваш нещастна.

Тара го погледна възмутено, но той бързо се сети какво да каже:

— Спомни си колко щастлива беше с Аласдър.

Аласдър! Аласдър! Докато Рави се усмихваше, горд от бързата си реакция, неочаквано мили спомени заляха Тара. Аласдър! Господи!

— Аласдър беше адски готин тип — мило каза Рави.

— Да, но ме заряза и се ожени за някаква идиотка.

— Винаги твърдеше, че си страхотна. Дори и на мен го е казвал. Накрая дори започнах да го избягвам, когато идваше тук.

— А после ме заряза и се ожени за някаква идиотка — повтори тъжно Тара.

— Поне идваше тук понякога. За разлика от някои други хора.

— А после ме заряза и се ожени за някаква идиотка.

— Докато беше с Аласдър, никога не се тормозеше с тъпи диети.

— Не е вярно.

— Вярно е. Непрекъснато вечеряхте навън. Не помниш ли? Всеки понеделник ми вгорчаваше живота с разказите си къде сте се забавлявали през уикенда.

— А после ме заряза и се ожени за някаква идиотка — настоя Тара.

Но спомените я върнаха в миналото. Блестящо, прекрасно минало. Връзката й с Аласдър изглеждаше обляна в слънце, а сегашната й — мрачна и потискаща. Добре де, той я беше зарязал и се бе оженил за някаква идиотка, но преди това всичко бе чудесно. Можеше ли да го сравни с вечните скандали с Томас? Аласдър й даваше всичко, което поискаше. Преди да я зареже и да се ожени за някаква идиотка. Но това беше минало. Аласдър го нямаше, а тя живееше с Томас.

— Рави, определено не ми помогна.

— Аз съм малък, по дяволите — нещастно отвърна той. — Знаех си, че ще оплескам нещата.

— Слушай, повече от ясно е какво трябва да направиш — прекъсна ги раздразнен глас.

Тара и Рави вдигнаха изненадано глави. Вини бе скочил на крака и сега обикаляше нервно около тях.

— Според мен — започна Вини делово — първо трябва да попиташ Томас дали ще се ожени за теб.

— Нищо свято ли няма за теб? Това е поверителен разговор.

— Клиентите плащат по сто лири на час за експертното ми мнение — отговори Вини. — А ти го получаваш безплатно. Докъде бях стигнал? Хайде да обмислим този проект — втурна се той към дъската и започна да рисува диаграма. — Началната точка е тук — посочи червен правоъгълник, после нарисува стрела, която излизаше от него. — Докато Томас не те отхвърли, а той може въобще да не го направи, нямаш проблем. Значи трябва да му предложиш.

— Защо? Ще ме уволниш ли, ако не го направя?

Вини я погледна стреснато.

— Защо не? — прошепна Тара. — Приятелят ми ме заплаши, че ще умре, ако не го направя. Не бих се изненадала, ако ти ме уволниш.

— Съжалявам — извини се Вини, осъзнал колко нелепо се държеше. — Увлякох се. Не трябваше да ви подслушвам. Но проблемът е толкова интересен… истинско предизвикателство. Напоследък не спя достатъчно. Зъбите на малкия излизат и…

— Прав е — тихо каза Рави, когато Вини се върна на бюрото си. — Неприятно ми е да го призная, но е прав. Помоли Томас да се ожени за теб. Знаеш, че има логика.

— Но…

Как можеше да изрази с думи ужасния страх, че ако заговори, къщичката й от карти можеше да рухне?

— Време е да поработим — заяви Рави, като си погледна часовника. — Трябва да си измия ръцете.

Веднага щом Рави излезе от стаята, Тара грабна телефона.

— Добър ден! — каза тя. — Чудя се дали можете да ми помогнете. Страхувам се, че ми откраднаха чантата заедно с кредитните карти. Искам да си поръчам нови.

Глава 48

В коктейла от емоции, залял Катрин, бе и чувството, че няма какво да губи. Ужасните събития от последните седмици бяха преразали въжетата и тя се носеше по течението, а устоите, върху които се беше крепил светът й, оставаха далеч зад гърба й.

Лив, Сандро и семейство О’Грейди бяха разочаровани от нея. Тара не й говореше. Тя пък не говореше с Тара. А и отношенията й с Финтан не бяха идеални. Вече си нямаше никого. Какво толкова щеше да стане, ако се извинеше на Джо Рот? Дори и да се държеше ужасно с нея, какво значение имаше още един?

Обзе я странно неспокойствие. Завладя я приключенският дух, който винаги бе подтискала. Все пак тя беше дъщеря на майка си и бе орисана това да й се случи рано или късно.

Разбира се, тези мисли не й попречиха да трепери от нерви на път за работа в петък сутринта. А вчера бе смятала, че е притеснена! А тогава дори не знаеше какво е страх! С милите си усмивки и няколкото думи бе направила само неубедителна генерална репетиция. Днес обаче щеше да изнесе представлението. Този път патроните щяха да са истински. Някой можеше и да пострада!

Страхът я замая.

Днес Джо носеше елегантен костюм в много тъмно лилаво и ослепително бяла риза. Красотата му направо озаряваше стаята.

Въпреки нервността си Кетрин реши да изпълни задачата колкото се може по-бързо. Чакането беше по-лошо от действието. Затова още щом си съблече палтото, се опита да хване Джо насаме. Не искаше да доставя удоволствие на мъжкия персонал на „Брийн Хелмсфорд“ с извинението си. Джо обаче беше зает човек. Непрестанно ходеше по събрания, говореше по телефона или разни хора се отбиваха при него. Всеки път, когато поредният досадник най-после се отдалечеше от него, Кетрин се надигаше от стола си, но още преди да заобиколи бюрото, телефонът на Джо звънваше или някой друг отиваше при него. Не й оставаше нищо друго, освен да се отпусне отново на стола си със стиснати зъби. Не свърши никаква работа цяла сутрин.

На обяд той отиде на среща с клиенти и Кетрин изтърпя няколко часа в нетърпеливо очакване, като не спираше да се убеждава, че трябва да изпълни плана си. В три часа, когато Джо се върна, потокът от посетители и обаждания започна отново.

Стори й се, че ще се разплаче. Решителността й се изпаряваше бързо. Неизразходваният адреналин се обръщаше срещу нея и я караше да се чувства обезнадеждена и отчаяна.

Но в четири без двайсет на връщане от тоалетната забеляза, че Джо стои в малката стъклена стаичка, където бе ксероксът. И то съвсем сам. Сега! Веднага! Останала без дъх, тя забърза по коридора, който й се видя обширен като равнината на Серенгети. Молеше се някой да не я изпревари. Е, дотук добре. Джо беше сам. Не! Чу стъпки зад себе си. Жена, ако се съдеше по тракането на токчетата. И също бързаше. Когато стигна до вратата на стаичката, Кетрин се завъртя да види коя е. Проклетата Анджи, стиснала няколко документа в ръка.

Джо вдигна равнодушно очи към Кетрин.

— Свърших — каза той и посочи машината. — На твое разположение е.

Кетрин осъзна, че няма листа, с които да оправдае идването си при ксерокса, Джо и Анджи също го видяха. А в малката стаичка нямаше какво друго да правиш, освен да снимаш.

И двамата се вторачиха в празните й ръце.

— Забравих… — едва промълви Кетрин. — Забравих си доклада.

Анджи кимна и я изгледа подозрително.

— Разбира се.

— Отстъпвам ти реда си — каза й Кетрин и се отправи към вратата.

— Благодаря — отвърна й тя многозначително. — Ще се възползвам. Джо, би ли ми показал как се снима?

След малко Джо се върна на бюрото си и като по чудо до него нямаше никой, но Кетрин реши да не си прави труда. Нямаше смисъл. Щеше да събере кураж и да тръгне към него, а после някой щеше да я изпревари и усилията й да отидат на вятъра.

След няколко минути хвърли дискретен поглед към него. Джо отново беше сам и мрачно прелистваше някакви документи.

Без да се замисли, Кетрин скочи и се отправи към него. Отвори уста и каза с разтреперан глас:

— Мога ли да поговоря с теб?

Джо й посочи стола пред бюрото си с елегантен жест. На лицето му се изписа любопитство. Кетрин се отпусна замаяно и осъзна, че е настъпил часът на разплата:

— Вероятно си спомняш — започна притеснено тя, — как преди известно време аз…

Изражението му беше недружелюбно. Ослепителната усмивка отсъстваше. В очите му нямаше топлина.

— Преди няколко седмици ти дойде при мен и аз казах нещо — продължи ужасено тя. — Нещо, което може да те е накарало да мислиш, че… — гласът й пресекна. — Обвиних те в сексуален тормоз — завърши решително тя.

— Не беше обвинение, а по-скоро намек — отвърна Джо. — Да, спомням си.

Той не се засмя, нито се пошегува, а Кетрин осъзна, че се бе надявала да го направи. Джо изглеждаше сериозен и мрачен; и внезапно тя видя проблема през неговите очи. Хората губеха работата си и за по-маловажни неща.

— Искам да ти се извиня — каза тя, като за пръв път се почувства наистина засрамена от думите си. — Ужасно съжалявам. Не беше вярно и не трябваше да го казвам.

Лицето му остана безизразно.

— Приемам извинението. А и аз трябва да ти се извиня. Досадих ти прекалено много. Трябваше да приема, че „не“ означава „не“.

Това бе последното, което Кетрин искаше да чуе.

— Не! Не! — извика тя.

При въпросителния му поглед изгуби смелостта си и едва не побягна. После се стегна и заекна уплашено:

— Ако поканата ти за питие още важи, с удоволствие ще я приема.

Мразя те, Финтан О’Грейди!

Джо загледа преценяващо зачервеното й лице. Кетри отвърна на погледа, като се опитваше да прочете мислите му. Изпита дива неприязън към собствената си уязвимост. Мразеше да зависи от нечия милост. Особено от милостта на мъж. А още по-лошо бе, че си падаше по този мъж.

Най-после той заговори.

— Ще си помисля — каза Джо, без да отмести очи от лицето й.

Кетрин имаше желание да убие някого. Кимна сковано, насили се да се усмихне и се надигна с разтреперани колене. Побесняла от ярост и обида, тя се запрепъва към бюрото си.

Трябваше да излезе навън. Обиколи площад „Хановер“ и тръгна към улица „Оксфорд“, като непрестанно шепнеше разгневено:

— Ще си помисля! Ще си помисля!

Кълна се, че Финтан О’Грейди ще си плати за това, обеща си тя.

Върна се в офиса, взе спортния екип, който не бе използвала, откакто Финтан се разболя, и отиде на фитнес. Обикновено се ограничаваше с по-леки упражнения, но днес имаше нужда да си изкара яда върху боксовия чувал, тъй като не можеше да го направи върху Джо Рот. Или Финтан.

Инструкторът се опита да й обясни, че обувките й не са подходящи, но гневът й бе повече от убедителен. Кетрин започна да нанася енергични удари върху чувала. Подскачаше около него с почервеняло от ярост лице, издокарана в раирани шорти и кожени обувки за степ, и изливаше яда си от Джо, Финтан, Тара и Господ, който я бе създал такава.

Доста хора се събраха да я гледат. Нежно момиче, а такава сила!

— Може да участва в международни турнири — възхитено отбеляза едър мускулест мъж.

Кетрин спря за момент. По принцип би се задоволила с поглед трета степен (дълбоко презрение) или четвърта (още по-силно презрение, съчетано с отвращение), но днес не беше обикновен ден. Тя му отправи поглед пета степен (ледено обещание за физическа разправа) и дори се ухили презрително, когато той отстъпи шокирано назад. После отново са нахвърли върху чувала с надеждата да се освободи напълно от гнева.

Внезапно спря и разочарова насъбраната тълпа. Осъзна какво трябваше да направи — да излезе и да намери човека, който щеше да я накара да се почувства по-добре. Човека, който винаги й бе помагал. Тара.

Глава 49

Когато Тара й отвори, Кетрин едва не падна, зашеметена от кошмарната миризма.

— Извинявай! — бързо каза тя, преди Тара да успее да й затръшне вратата под носа. — Ужасно съжалявам за скандала. Съжалявам за всичко, което ти наговорих. Наистина съжалявам. Купих ти цветя — подаде й тя букета. Лицето на Тара се изкриви. — Много са грозни и евтини — изхлипа Кетрин, — но свестните цветарници бяха затворени.

— Прекрасни са — просълзи се Тара. — И аз съжалявам за всичко, което ти наговорих, Кетрин. Нямах право.

— Имаше! — възкликна Кетрин.

Двете се прегърнаха развълнувано и захлипаха.

— Съжалявам! Ужасно съжалявам!

— Тара, бъди мила с мен!

— Разбира се. Какво е станало?

— Джо Рот се държа отвратително. Чувствам се адски унизена. Как ще отида на работа утре?

— Господи, значи си го направила? Горката Кетрин…

Тара я притисна в прегръдките си, но след малко Кетрин не издържа и попита притеснено:

— Каква е тази ужасна воня?

Тара въздъхна тежко.

— Влез и ще ти разкажа всичко.

Кетрин я последва в кафявата пещера.

— Направих нещо, което не трябваше да правя — призна Тара. — Но бях отчаяна.

— Не си… — уплаши се Кетрин. — Не си…

— Какво не съм?

— Не си убила Томас, нали?

Тара се засмя.

— Не още. Не, старите проблеми. Търсех вълшебен начин за отслабване.

Кетрин почервеня от срам.

— Ужасно съжалявам, задето ти казах, че си… че дебела.

— Това е самата истина — призна Тара.


През трите седмици откакто Финтан се разболя, беше качила толкова много, че когато се погледна в огледалото в петък сутринта, я обзе паника. Трябваше да направи нещо. Чувстваше се неудобно. Всичко й бе тясно. Полите й се усукваха, саката й пречеха да си вдига ръцете, коланите смазваха корема й. И непрестанно се потеше. Дрехите бяха неин враг.

Много хора успяват да отслабнат, утешаваше се тя. Я виж Опра Уинфри. Може да се постигне. Но трябваше да го направи бързо. Нужни бяха драконовски мерки.

— Ако съществуваха евтини липосукции, щях да си направя — призна Тара.

Но вместо това си припомни рекламата на козметичния салон до работата си: „Свалете излишните сантиметри чрез опаковане в кал.“ Тара едва не захлипа от облекчение. Бе слушала много за опаковането в кал и чутото й харесваше. Покриват те отгоре-додолу в топло, напомнящо шоколад вещество, така че се превръщаш в „Баунти“, тлъстините ти се топят без усилия, а в това време се грижат за теб. Отслабване и луксозни грижи едновременно. Имаше ли нещо по-хубаво?

Звънна в салона, веднага щом отиде на работа. Гарантирали загуба на поне двайсет сантиметра. Двайсет сантиметра! Въодушевена от мисълта как ще свали десет сантиметра от талията си и по пет от всяко бедро, Тара си записа час по обед. Ако козметичката изпълнеше обещанието си, щеше да я посети отново в понеделник и вторник. И да продължи да ходи, докато стане слаба като новата си приятелка Ейми.

— Сещам се за старата китайска поговорка — каза мрачно Рави, когато Тара затвори телефона. — Без усилия нищо не се постига.

— Гледай си работата!

— Канех се да те попитам дали искаш да помиришеш хартийката от сандвича ми, но се отказах. Е, предложи ли вече на Томас?

— Надявам се, че ако отслабна достатъчно, той ще ми предложи — отвърна тя и се насили да се усмихне, за да не покаже на Рави отчаянието си.

В дванайсет и половина Тара се понесе към козметичния салон. Запозна се с кльощавата като концлагеристка козметичка на име Ейдриън. Гримът й бе толкова силен, че ако я удареха по тила, фондьотенът щеше да падне като картонена маска.

— С какво се занимаваш? — попита Ейдриън, като въведе Тара в гола студена стая.

— Компютърен специалист съм.

— Знаеш ли, това не е истинската ми работа — каза мрачно Ейдриън. — Всъщност съм актриса. Ако на този свят имаше справедливост, но повярвай ми, такава не съществува, нямаше да ми се налага да се занимавам с тези глупости.

Настроението на Тара се помрачи от неочакваната горчивина на козметичката. Развали се още повече, когато Ейдриън й нареди да се съблече по гащи и сутиен. Ама че срам!

— Все едно ме претърсват в полицията — нервно се засмя Тара, като се опитваше да отвлече вниманието от отпуснатото си шкембе.

Ейдриън не й обърна внимание, а извади метъра със зле прикрито негодувание. Три години в театрален колеж, за да се озове накрая тук! После започнаха измерванията.

— Необходимо ли е това? — нервно попита Тара.

— Как иначе ще разберем колко сантиметра си свалила? — грубо отвърна Ейдриън.

— Добре, но не ми казвай колко сантиметра е коремът ми. Нито бедрата. Нито ръцете. Нито…

— Няма да ти кажа нищо — прекъсна я Ейдриън, като се чудеше дали метърът й е достатъчно дълъг за гигантския ханш на Тара.

Какво им имаше на тези дебелани? Нуждаеха се само от малко воля. Една седмица глад не можеше да навреди на никого.

В неловко мълчание Тара бе премерена около четиридесет пъти. С нарастващ ужас тя осъзна, че ако свали половин сантиметър от всички измерени места, лесно ще постигне обещаните двайсет. Но пък това едва ли щеше да се отрази много на вида й. По дяволите!

След като записа мерките й, а това отне доста време, Ейдриън се приближи към нея с пластмасова бутилка в ръка и я напръска с вода. Тара подскочи и ахна. Месата й продължиха да се тресат дълго след като бе застанала мирно.

— Нямаме топла вода — обясни злорадо Ейдриън, вторачена в треперещата Тара.

Господи, тази дебелана се тресеше като желе от няколко капки!

— А сега калта.

Във фантазиите си Тара си бе представяла, че я потапят в лъскава ароматна кал и я оставят да се валя в нея като щастлив хипопотам. Истината обаче се оказа друга. Стоеше и трепереше, а Ейдриън се доближи към нея с купа и дървена лъжица.

— Кекс ли ще правиш? — пошегува се Тара.

Ейдриън я изгледа презрително, загреба малко от топлата воняща кал и намаза бедрото й с дървената лъжица. Нанасяйки неравни слоеве тук и там, тя изпразни купата.

— А сега опаковането — заяви Ейдриън.

— Не съм покрита изцяло с кал — извика Тара.

— Няма нужда.

Опаковането се оказаха шест вехти ластични бинта, навити около корема, бедрата и ръцете и закачени с безопасни.

— Сега ще те облечем в специален гумен костюм, който загрява калта и засилва отделянето на токсини.

Тара се усмихна обнадеждено. Думите прозвучаха научно и достоверно. Но за нейно огромно разочарование гуменият костюм се оказа евтин найлонов анцуг, какъвто някое дванайсетгодишно хлапе би облякло, за да краде из магазините. Доплака й се.

Според Ейдриън процесът на топене на тлъстините отнемаше около час. Козметичката излезе от стаята и остави Тара, просната на голата маса да слуша стоновете на жените, дошли в съседното помещение на кола маска. В един момент дори задряма, но се събуди от ужасната воня.

Положението се влоши още повече. След малко бинтовете изстинаха. Ужасното усещане от студени и мокри дрехи й напомни за дните в детската градина. На четири годинки бе намокрила вълнения си чорапогащник, но не посмя да каже на учителката и изкара деня така.

Ейдриън се върна след час, поиска си анцуга, свали бинтовете и отново премери Тара, като този път стягаше силно сантиметъра.

— О, да! — повтаряше тя неспирно. — Много добър резултат. Свалила си двайсет и осем сантиметра.

— Разбира се — прошепна Тара. Можеше и да е дебела, но не бе тъпа. — Къде са душовете?

— Няма душове.

— Но аз съм мръсна!

Вонящата смес бе засъхнала по кожата й и сега се люпеше при всяко движение.

— Калта ще продължи да действа още двайсет и четири часа — настоя Ейдриън.

Да бе! Сигурно това нямаше нищо общо с липсата на топла вода, а?

Но след като бе платила четиридесет лири за противното преживяване, Тара държеше да извлече максимална полза от него, затова калта си остана по нея и тя се облече. Естествено, даде солиден бакшиш, тъй като кльощавата Ейдриън й създаваше комплекс за малоценност. После си тръгна в отвратително настроение.

Веднага щом се върна на работа, хората започнаха да душат разтревожени наоколо.

— Каква е тая ужасна воня? — попита Рави.

Тара седеше мирно зад бюрото си и не смееше да помръдне, защото при всяко движение от нея падаше кал.

— Някой е настъпил кучешко лайно — заяви Вини. — Всички да си огледат обувките.

Всички се отдръпнаха от бюрата и огледаха подметките си.

— И ти, Тара! — намръщи се Рави.

Тара вдигна крака си предпазливо, но явно не достатъчно бавно, тъй като около нея се надигна тъмен облак прах.

— Какво става? — попита Рави. — Да не би току-що да са те ексхумирали?

Той се приближи и застана до нея.

— Пфу! — извика Рави и стисна носа си. — Прекратете търсенето — обърна се той към останалите. — Вонята е от липосукцията на Тара.

— Не беше липосукция — защити се Тара разпалено и изтърси още няколко парчета засъхнала кал на пода. — Опаковаха ме с кал. Това се прави за гладка и хубава кожа.

Господ да й е на помощ, ако колегите й разберяха до какви отчаяни мерки прибягваше, за да свали няколко килограма.

Рави демонстративно премести бюрото си.

— Не съм съгласен да седя тук — заяви той. — Не мога да се концентрирам заради вонята.

Накрая по молба на всичките си колеги Тара си тръгна по-рано от работа, следвана от облак кафява прах.

— Не се връщай, докато не се изстържеш хубаво — нареди й Вини с измъчен глас.

Тара се прибра у дома. Трябваше да отиде до апартамента на Кетрин, да вземе семейство О’Грейди и да ги заведе в болницата. Но беше прекалено потисната, да не споменаваме и миризлива. Седна сама в мрачния апартамент на Томас и зачете „Можеш да излекуваш тялото си“, една от многото книги по алтернативна медицина, които беше купила. Но не успя да се съсредоточи. Вместо да си фантазира как раковите клетки на Финтан се стопяват, откри, че си представя как напуска Томас. Прекалено много хора й бяха говорили по въпроса и вече не можеше да си заравя главата в пясъка.

Обичаше Финтан. Наистина. А сега той беше болен, може би дори умираше, и искаше тя да напусне Томас.

Тара неохотно си призна, че приятелят й е прав. В сравнение с връзката с Аласдър, отношенията й с Томас напомняха емоционален боксов мач. Поне за външните хора.

Тя огледа стаята и си представи как си събира снимките, книгите и четирите диска, дърпа входната врата зад себе си за последен път и излиза сама в големия лош свят. Мисълта я накара да потрепери. Отново я загриза страх. Нямаше начин да го направи. Но може би имаше надежда. Просто трябваше да помоли Томас да се ожени за нея. Но не още…

Копнееше за Кетрин. Гневът й се бе изпарил и сега ужасно й липсваше.

Внезапно на вратата се позвъни и сякаш повикана от мислите й, отвън стоеше Кетрин с евтин букет в ръка, по-разстроена от когато и да било.

Глава 50

В събота следобед Тара и Сандро отведоха Финтан у дома. Бе прекарал почти три седмици в болницата.

Беше толкова слаб и немощен, че му се наложи да се облегне на Сандро и санитаря, за да стигне до колата. Всъщност дребничкият Сандро повече пречеше, отколкото помагаше.

Видът на Финтан на фона на външния свят прободе Тара право в сърцето. Човек можеше да изглежда по този начин в болницата — там се сливаше с останалите. Но навън, където повечето хора бяха здрави, бе съвсем различно.

Все пак Тара забеляза и нещо хубаво: Финтан носеше граховозеленото кожено яке, което бе „взел назаем“ от склада с дрехи в работата си.

— Предполагам, че якето вече няма да се върне там — намигна му Тара.

— Това е обезщетение за уволнението ми — мрачно отвърна той.

Тара и Сандро се спогледаха притеснено.

Пристигнаха в празния апартамент в Нотинг Хил и откриха, че Джейн Ан се бе развихрила в чест на завръщането ти сина си. Плочките в кухнята бяха така излъскани, че човек можеше да седне да яде върху тях. Енергичното прахосмучене едва не бе пробило дупки в персийските килими. Огледалата в алабастрови рамки блестяха ослепително.

Огромен розов надпис „Добре дошъл у дома“ висеше над вратата на всекидневната. Балони и пъстри ленти бяха окачени върху оригиналните маслени картини, китайските фенери и бюфета. Рафтовете бяха отрупани с картички с благопожелания. Във всяка стая имаше вази с цветя.

Финтан замаяно се отпусна на канапето от бежова кожа, което си бяха поръчали специално от Ню Йорк. Сандро се засуети наоколо като нервна стара мома, заоправя възглавниците и подреди по-елегантно вазите. После се опита да завие Финтан с карирано одеяло.

— Купих го специално за теб. Майка ти ми каза, че за болните им трябват вълнени одеяла.

— Разкарай го — намръщи се Финтан и отметна одеялото.

— Джейн Ан каза, че ще ти хареса.

— На тридесет и две съм, а не на осемдесет и две. И никога няма да стана на толкова.

— Ще отида да чуя съобщенията на телефонния секретар — промълви Сандро и излезе от стаята.

— Чудесно е да си у дома, нали? — нервно попита Тара.

— Така ли? Каква е разликата? Не може ли да разкараме проклетите цветя? И тук прилича на болница.

— Кетрин има страхотни новини за теб — опита се да го развесели Тара.

Кетрин искаше лично да разкаже на Финтан за извинението, но Тара нямаше търпение да пооправи настроението му.

— Вчера се извинила на Джо Рот!

Единствената реакция бе апатично кимване.

Сандро се върна в стаята и гордо заяви:

— Имаш съобщения от Итън, Фредерик, Клод, Дидие, Невил, Джулия и Стефани. Всички искат да дойдат да те видят, но им казах, че ти ще им се обадиш, когато се почувстваш по-добре.

— Кармела Гарсия не се ли е обаждала, за да ми предложи отново да работя за нея?

Сандро замълча уплашено.

— Това е единственото обаждане, което ме интересува. Знаеш ли какво искам?

— Какво? — скочи Сандро.

— Искам да се напия като маймуна.

— Не можеш! — ужасено възрази Тара. — Болен си. Първо трябва да се оправиш.

— Няма да се оправя.

— Разбира се, че ще се оправиш. Трябва да мислиш положително — настоя Тара.

И сестрите все това повтаряха. Хората с позитивна нагласа имаха по-голям шанс да оздравеят.

— Да мисля положително? — безрадостно се засмя Финтан. — Нямам сили за това.

— Приготвил съм ти разни вкусни неща за ядене — опита се да го изкуши Сандро. — Любимите ти. Ягоди, пай със свинско, петифури, шоколадов мус с карамел.

— Не искам нищо.

— Но, скъпи, трябва да хапнеш нещо.

— Не искам нищо! — внезапно изръмжа Финтан. — Непрекъснато ти повтарям, че всичко има ужасен вкус. А и знаеш, че бездруго трябва да ям само сурови храни.

Сандро изхълца отчаяно и се втурна в кухнята. Тара го последва притеснено и го откри разплакан над мивката.

— Нищо не правя като хората — оплака се той.

— Финтан не е добре. Не му се сърди — утеши го Тара. — Щеше да се ядоса и нищо да не беше приготвил.

— Вече е различен човек — толкова гневен и раздразнителен. Не е моят Финтан.

— Трудно му е.

— И на мен ми е трудно.

— Хайде, ела! — поведе го Тара обратно към стаята, където седнаха мълчаливо и зачакаха Кетрин да се върне от пазар с Джейн Ан и Тимъти.

— Ще си взема душ. Не съм се къпал от седмици — заяви Финтан.

— Но едва стоиш прав.

— Ще се справя.

Сандро и Тара зачакаха със свити сърца, като се чудеха как радостта от завръщането на Финтан у дома се бе изпарила. Внезапно чуха странен пронизителен вик от банята. Спогледаха се объркано, после скочиха и се втурнаха натам.

Финтан клечеше на плочките, а водата обливаше кльощавото му тяло. Плачеше отчаяно, а на лицето му бе изписано отвращение.

Тара си помисли, че нещо у приятеля й бе различно. Не си приличаше.

След миг осъзна какво е.

Беше плешив.

По рамената и гърдите му бяха залепнали кичури коса, но на главата му нямаше почти нищо.

Погледнаха към пода под душа, където сочеше пръста на Финтан. Каналът бе запушен от коса.

Толкова много коса. Черна и лъскава.

— Косата ми! — изхлипа Финтан.

Тара едва се удържа да не заплаче.

— Да, косата ти — потвърди тя.

— Плешив съм.

— Ще порасне отново, когато оздравееш — успокои го Сандро с треперещ глас.

— Предупредиха те, че това ще стане, нали? — нежно попита Тара.

— Да, но не мислех, че може да се случи с мен. Имам предвид… не мислех… не мислех, че ще ми опада цялата коса — заекна Финтан. — Погледнете ме. Приличам на герой от филм на ужасите.

— Хайде, ела — нежно каза Сандро, като извади дебела хавлия от шкафа и започна да подсушава приятеля си.

— Вдигни си крака — нареди му той. — А сега другия.

Със свито сърце Тара събра опадалата коса. Гледката наистина беше ужасна.

Финтан уви кърпа около главата си, после влезе в спалнята, просна се на леглото и заплака неутешимо. В продължение на половин час рида като дете, а Тара и Сандро едва не се пръснаха от безпомощност.

— Изглеждам кошмарно! — хлипаше Финтан. — Зловещ съм! Ужасен!

— Не си. Не си.

— Ужасен съм. Вижте ме на какво приличам.

— Ще порасне отново, когато оздравееш.

— Никога няма да оздравея.

След известно време Финтан се надигна и отиде до огледалото. Бавно свали кърпата и се насили да погледне новия си образ.

— Господи! — намръщи се той. — Вече ще спя сам. — Той прокара ръка по плешивото си теме. — Великолепната ми коса изчезна. Няма я. Приличам на грозно куче.

— Не е вярно!

— Олеле! — изохка Финтан и зарови лице в ръцете си. — Едното ми ухо е по-високо от другото.

— Не е.

— Така е. Погледнете.

Вярно беше.

— Никога не съм знаел, че главата ми е толкова ръбеста. Господи, колко съм отвратителен! А това е само началото. После ще ми окапят веждите и миглите. И знаете къде още.

— Можеш да носиш перука — каза Тара. — Не навсякъде, но поне на главата. Хей — насили се да прозвучи весело тя, — ти си гей! Би трябвало да имаш няколко перуки.

— Всъщност — най-после се усмихна Финтан — имам една като на Памела Андерсън.

— Май не трябваше да се къпеш — промърмори Сандро. — Може би щеше да си запазиш косата.

— Тя едва се държеше на главата ми — призна Финтан. — Приличаше на коса, но се канеше да окапе. Беше въпрос на време. Просто не исках да погледна истината в очите.

Това ми звучи толкова познато, каза си Тара.


И следобедът на Кетрин не бе по-добър от този на приятелите й. Съгласиха се, че не е хубаво да се стоварят накуп върху главата на Финтан, когато се прибере у дома, затова тя бе избрана да поразсее Джейн Ан и Тимъти за известно време. Майло с удоволствие би помогнал, но бе вързан. Буквално. Лив беше ужасна жена.

Джейн Ан и Тимъти щяха да отпътуват на следващия ден и искаха да купят подаръци за Амброуз, Джером и всички съседи, които помагаха във фермата им, докато ги нямаше. Кетрин трябваше да ги заведе на пазар. Избра „Харъдс“, тъй като туристите обикновено се насочваха натам, но идеята й не се оказа добра.

Джейн Ан непрестанно се оплакваше колко е скъпо всичко и колко неморално е да слагаш подобни цени, а Кетрин не можеше да я развеселява, защото се притесняваше как ще се изправи срещу Джо Рот в понеделник. Докато Джейн Ан се чудеше как е възможно да искат двайсет и пет лири за един нож за хляб, който в железарията на Тъли в Нокавой струваше четири и петдесет, Кетрин се питаше какво ли щеше да стане, ако Джо отхвърлеше поканата й да пийнат.

— А ако се изтъпи, Тъли ще ти го наостри безплатно — каза Джейн Ан и я изтръгна от мислите й. — Тук надали ще постъпят така, Кетрин. Мисля, че трябва да й кажа мнението си — посочи тя младата касиерка, — а тя да го сподели с баща си.

— Недей — посъветва я Кетрин изморено. — Тя само работи тук. Не мисля, че е от семейство Харъдс.

Тимъти искаше да купи подарък за жена си Естер.

— Дръж Джейн Ан близо до себе си — помоли той Кетрин — и кажи къде е бельото.

След петнайсет минути Тимъти се върна, като се опитваше да скрие торбата с черно и червено бельо, което Естер щеше да облече веднъж, за да му достави удоволствие, а после щеше да се престори, че са го откраднали от простора.

Излязоха от „Харъдс“ и Джейн Ан купи от една улична сергия две фланелки с надпис „Майка ми отиде в Лондон, а аз получих само тая скапана тениска“, три със „Свекърва ми отиде в Лондон, а аз получих само тая скапана тениска“ и седем със „Съседката ми отиде в Лондон, а аз получих само тая скапана тениска“, като се спазари с продавача и смъкна цената от седем и петдесет на тениска до шейсет лири за дванайсетте.

После хванаха такси и се понесоха към апартамента на Финтан и Сандро.

Там ги посрещна странно създание с лицето на Финтан, но с дълга до кръста руса коса.


В неделя следобед потеглиха към летище „Хийтроу“, за да изпратят Джейн Ан и Тимъти. Джейн Ан се съгласи да остави Финтан в Лондон само заради високото качество на медицинското обслужване.

В миналото тя се отнасяше презрително към лекарствата и вярваше повече в силата на молитвите, особено когато болният не бе от нейното семейство. Безброй пъти бе стояла на главната улица в Нокавой и бе мърморила ревностно:

— Лекарите могат да помогнат само до известна степен. Истинският лечител е молитвата. Молитвите правят чудеса.

Сега обаче искаше да се подсигури от всички страни. Помоли Сандро да заведе Финтан в Лурд, но освен това държеше синът й да получи и най-добрите лекарства.

Джейн Ан благодари сърдечно на Кетрин за гостоприемството й.

— Купих ти една дреболия — каза тя и й подаде малък тежьк пакет. — Статуетка на Младенеца от Прага. Не се тревожи, ако главата му падне, това е на късмет — предупреди я тя и добави: — Ще се грижиш за Финтан, нали? И ще ми се обаждаш редовно. Ще се видим на Коледа. Направи всичко възможно, за да се сближиш с онова момче от работата си. Любовта върти света. Погледни само колко са щастливи Майло и Лив.

— Правя всичко възможно — промърмори Кетрин.

Джейн Ан се обърна към Тара, като я накара да обещае, че също ще се грижи за Финтан.

— И ще кажеш на приятеля си, че съжаляваме, задето не можахме да се запознаем с него, нали?

Неочаквана ярост обзе Тара. Засрами се от грубостта на Томас.

— Той е много зает — опита се да го оправдае тя.

— Разбира се, нали е учител. Отговорна работа е това. Е, може пък да дойде с теб у дома за Коледа. Освен ако не постъпиш, както иска Финтан — меко каза Джейн Ан. — Тогава надали ще се запознаем с момчето ти.

Тара се размърда неспокойно. Бе убедена, че каквото и да станеше, Джейн Ан нямаше да се запознае с Томас.

Глава 51

В понеделник сутринта Кетрин отиде на работа притеснена и готова за унижение. Как щеше да погледне Джо Рот? Ами ако не отвърнеше на безсрамната й свалка? Щеше да умре!

Мислеше въобще да не ходи на работа. Не можа да реши дали да носи много грим, с който да покаже, че не й пука от нишо, или да не слага никакъв с надеждата бледото й лице да стане невидимо. Опита се да гледа оптимистично. След като се прибра от летището, почти успя да сложи в ред апартамента си. Финтан вече си бе у дома, а не в болница. Това бяха добри новини, нали? Финтан бе в ужасно настроение и след като му разказа за унизителното си извинение пред Джо Рот, едва изсумтя нещо в отговор.

Въпреки намерението да не поглежда към Джо, докато си събличаше палтото, установи контакт с очи с него. Забеляза, че той й се усмихваше леко. Усмихваше ли се? Или й се присмиваше?

През целия уикенд се бе молила Джо да заличи унижението й, като я покани да излязат. Копнееше да се приближи към нея, непринудено да седне на бюрото й и да й каже многозначително:

— Помниш ли онзи проект, за който ми спомена в петък? Защо не го обсъдим на обяд?

Но той не го направи. Остана цяла сутрин на бюрото си и постепенно надеждите й започнаха да се изпаряват. Е, не бе нужно да я кани на обяд. И едно питие щеше да свърши работа. После реши, че дори и простичка разходка щеше да я зарадва. А и не бе задължително да я кани лично. Можеше да й звънне по телефона или да й напише имейл. В един часа си помисли, че би се зарадвала на каквото и да е. Дори и на хартиено самолетче с надпис „Искаш ли да се изчукаме?“

Но нищо не стана. Джо не дойде при нея и следобед. Може би наистина бе гадже на Анджи, колкото и да не й се вярваше. Но тогава би й казал „Съжалявам, имам си приятелка“, вместо „Ще си помисля“. Ако Анджи не бе пречка, това означаваше, че той просто не иска да излезе с нея. Не спря да разсъждава върху този проблем, докато не стана време да си ходи.

Във вторник всичко се повтори. Тара звънеше почти всеки час, за да провери развоя на събитията.

— Грубо ли се държи? — попита тя.

— Не. Изглежда ми дружелюбен, когато уловя погледа му. Но това не става много често, тъй като очите ми са приковани в пода — призна Кетрин.

— Хубаво е, че е настроен приятелски — успокои я Тара.

— Не му искам приятелството. Имам си предостатъчно приятели!

В сряда Кетрин най-после си призна, че очевидно нищо нямаше да се получи. Бе дала на Джо доста дълго време, но и последните й надежди умряха. Очевидно я бе отхвърлил. Беше си помислил и бе решил, че не се интересува от нея.

Зачака настъпването на депресията. Разочарованието от мъжете обикновено я приближаваше с още една стъпка до смъртта. Съсипваше радостта й от живота. Но този път не стана така. Защо ли? Защото се тревожеше за Финтан? Но тревогите не й бяха попречили да мечтае за Джо.

Каквато и да бе причината, Кетрин осъзна, че животът щеше да продължи, а тя щеше да оцелее. Изпълнена с надежда, си помисли, че има бъдеще. Джо Рот не я искаше, но докато бе жива можеше да стане какво ли не.

Същата вечер за пръв път от шест седмици отиде на курс по степ, а после — на бар заедно с Тара, Лив и Майло. Сандро ги бе помолил да го оставят насаме с Финтан една вечер.

В бара се настаниха около огромна маса и Кетрин се изненада от прекрасното настроение, което я обзе. Вълнуваше се, че най-после е излязла навън да се забавлява. Бяха изчезнали не само тревогите й за Джо, но и страховете за Финтан, които я измъчваха от дълго време.

Майло нямаше нищо общо с недодялания селянин, пристигнал преди месец в Лондон. Косата му бе подстригана и вече не изглеждаше кълцана с трион. Беше издокаран в лъскав нов тоалет. Дизайнерската ръка на Лив си личеше във всяка подробност. Изглеждаше зашеметяващо хубав с едрото си тяло, лъскавата черна коса и тъмносините очи.

— Вижте само — засмя се той, като посочи странните несиметрични обувки, които носеше. — Жестоки са, нали? Купихме ги от някакво смахнато място.

Майло и Лив все още изживяваха първия антисоциален етап на любовта си и макар да полагаха усилия да говорят с Тара и Кетрин, непрестанно си шепнеха и се кикотеха, докосваха се нежно и се целуваха. Майло промърмори нещо в ухото на Лив, а тя сведе очи, усмихна се широко и отвърна с престорено възмущение:

— Престани!

След малко Майло й прошепна нещо друго, очевидно още по-съблазнително, защото тя се ухили, сръга го с лакът в ребрата и каза:

— Стига!

Той отново се наведе към ухото й, тя го стисна за коляното, а Тара и Кетрин се усмихнаха многозначително.

— Стига вече с тия глупости — изсумтя Тара.

— Какво ще пиеш? — обърна се Кетрин към Майло.

Той не й обърна внимание, а продължи да шепне на Лив.

— Какво ще пиеш? — повтори Кетрин по-високо.

На четвъртия път Майло я изгледа объркано и каза:

— Съжалявам, попита ли ме нещо?

— Изглежда, че двете ще се забавляваме сами тази вечер — каза Тара на Кетрин.

След малко им поднесоха напитките и Тара започна кръстосания си разпит.

— Отчаяна ли си заради Джо?

— Всъщност не се чувствам толкова зле — отговори Кетрин.

— И да се чувстваше, пак нямаше да ми кажеш — тъжно отбеляза Тара. — Никога нищо не споделяш.

— Не, наистина нямам проблеми — настоя Кетрин. — Неприятно ми е, че не ме иска, но постъпих добре. Проявих смелост и рискувах.

— Казваш го само за да напусна Томас — изсумтя Тара и дръпна силно от цигарата си. — Подъл номер. Изпълняваш молбата на Финтан, за да ми покажеш каква смотана страхливка съм.

— Не е така — отрече Кетрин. — Чакай малко да ти обясня. Помниш ли как се опитвахме да си представим, че ни остават само шест месеца живот?

Тара потръпна.

— Чувството, че трябва да изживеем пълноценно малкото, което ни остава? — напомни й Кетрин. — Идеята, че имаме само една възможност?

— Животът не е генерална репетиция. Ще бъдем мъртви достатъчно дълго.

— Точно така! Това е…

— Не забеляза ли иронията ми? — прекъсна я Тара.

— А, проявяваш сарказъм? Е, както и да е. Сега чувствам, че съм жива. И се радвам за това.

— Но ти винаги си толкова цинична — изхленчи безпомощно Тара. — Готин мъж те е отхвърлил. Всяка нормална жена би поискала да умре при подобни обстоятелства.

— Човек никога не знае — многозначително отвърна Кетрин. — Може пък да срещна друг мъж.

— Но… — обърка се Тара.

— Като този например — усмихна се Кетрин, като сръга Тара и насочи вниманието й към хубавия блондин, облегнат на бара.

Тара прикова очи в него точно когато той се усмихна широко на Кетрин. После се обърна към приятелката си. Вместо да го удостои с поглед първа степен (ледено пренебрежение) или дори втора (ледено пренебрежение, съчетано с враждебност), Кетрин му се усмихваше лъчезарно.

Внезапно Тара осъзна истината и остана зашеметена. Кетрин не отвръщаше на усмивката на хубавеца. Тя се бе усмихнала първа.

Какво ставаше? Тази вечер Кетрин не приличаше на себе си. Напомняше на Тара на някого. На кого ли? Аха! Нещата неочаквано си дойдоха на мястото. Кетрин приличаше на майка си.


В четвъртък Кетрин отиде на работа с лек махмурлук, готова да се наслаждава на живота си, макар и без Джо Рот. Разбира се, беше леко разочарована, но и странно убедена, че всичко ще е наред.

Работата я отвлече от мислите й за доста време, но внезапно се появи неудържимо желание да види Джо. Кетрин прикова очи в монитора си и устоя. Но копнежът я измъчваше и накрая реши, че няма смисъл да се бори с него. Завъртя леко глава и си позволи да погледне Джо с крайчеца на окото.

Бузите й запламтяха, когато забеляза, че и той я гледа. После Джо й се усмихна. Широко, интимно, многозначително.

На какво се хилеше?

Кетрин завъртя глава обратно към монитора. В горното ляво ъгълче мигаше малък бял плик. Имаше поща.

От Джо.

Глава 52

Джо каза на Кетрин, че ще си помисли за поканата й. Той бе човек, който държеше на думата си, и наистина си помисли.

След като Кетрин го отхвърли с намеците си за сексуален тормоз, той потисна чувствата си към нея, тъй като бе реалност. Но не ги заля с киселината на огорчението, за да корозират в нещо грозно и изопачено. Макар и избледнели, чувствата му бяха напълно запазени и готови да се възродят отново.

Не само искаше да излезе с Кетрин, но и да я заведе на много специално място.

Вълшебно място. Незабравимо. За дай покаже колко държи на нея. Но къде? Страхотна вечеря? Полет с балон? Уикенд в романтичен хотел? В Рейкявик? В Барселона?

Нужно му бе най-доброто.

През целия уикенд напрягаше мозъка си, но не измисли нищо. В понеделник и вторник също не му дойде вдъхновение.

Внезапно в сряда се сети. Всичко му се изясни за миг. Вече знаеше как трябва да действа с жена от калибъра на Кетрин.

Но как да го постигне? Щеше ли да успее за следващата събота? Подобно нещо отнемаше месеци, дори членовете чакаха поне осем седмици. Осъзна, че има нужда от помощта на приятеля си Роб. Нямаше да се справи сам. Вечерта се отби в апартамента му, защото подобна важна задача изискваше лично посещение.

— Срещнах едно момиче — започна Джо.

— Знам.

— Не, друго.

— По дяволите!

— Казва се Кетрин и много държа на нея.

— Браво на теб!

— Трябва да направиш върховна саможертва.

Роб го изгледа несигурно.

— Какво имаш предвид?

— Събота…

— Събота!

Невъзможно бе Джо да се надява…

— Събота — повтори Джо решително.

— Не, приятелю — изхленчи Роб. — Няма начин. Не ме моли да го правя. Не искам да те обидя, като ти откажа.

— И аз не искам да ти забия кроше в носа.

— Така значи, а?

— Отчаян съм.

— Приятели сме от доста време. Не вярвах, че можеш да постъпиш така с мен.

— Съжалявам, но нямам избор.

— Коя е тази жена? Памела Андерсън ли?

— По-готина. Е, какво ще кажеш? Да? Или да?

— Не можеш ли да я заведеш някъде другаде?

— Не. Само най-доброто за Кетрин. Хайде, Роб! Ще ти се реванширам. Ще ти платя колкото поискаш.

— Парите не вършат работа. Обиден съм.

— Ще чуя ли „да“?

— Ще си помисля.

— Не! Трябва да знам веднага.

Роб го изгледа изненадано.

— Май много си хлътнал.

— Така е.

— Е, аз също.

— Добре. Моля те, направи го. Двеста лири?

Роб въздъхна. Нямаше начин да излезе на глава с него.

— Е, добре. Двеста и петдесет и въпросът ти се урежда.


В четвъртък следобед служебният телефон на Тара звънна. Обади се Кетрин, звучеше потисната.

— Какво става? — попита Тара, уплашена да не би да има лоши новини за Финтан.

— Получих имейл от Джо.

— И?

— Покани ме да излезем в събота.

Тара едва не получи инфаркт.

— Не мога да повярвам! Нали каза, че уж бил ужасен и те пренебрегвал цяла седмица. А сега ми съобщаваш, че ще излизате в събота вечер! Браво на теб!

— Не в събота вечер. В събота.

— До Париж ли ще ходите?

Смехът на Кетрин прозвуча горчиво.

— Не.

— Обяд в прочут ресторант?

— Не.

— Какво тогава? Не и в шибаната зоологическа, нали? Не и през ноември.

— Не. Ами… — Кетрин заекна от срам.

— Къде? Какво?

— Той ще…ще…

— Какво ще?

— Ще ме води на футболен мач — най-после изтърси Кетрин, почервеняла от унижение.

— Футболът е последният писък на модата — предпазливо каза Тара.

— Не е нужно да лицемерничиш.

— Кой ще играе?

Много зависеше от това. Дали Кетрин щеше да прекара събота следобед на някоя кална поляна в предградията, където играят два смотани отбора? Или на голям готин стадион с удобни седалки, хамбургери, програми и сувенири? На мач, където билетите струваха повече, отколкото в театрите в Уест Енд?

— Не знам. „Арсенал“ и още някой.

— „Арсенал“!

— Знам. Господи, Тара, иска ми се да не се бях забърквала в това. Ще умра от срам. Ама че наглост! Ако не беше Финтан…

— Билетите за „Арсенал“ са по-скъпи от злато!

— Така ли?

Внезапно нещата придобиха различен оттенък.

— Да намериш билет за мач на „Арсенал“ е по-трудно, отколкото аз да вляза в дънки осми размер.

— Откъде знаеш?

— Рави е фен на топчиите.

— На кои?

— Така викат на „Арсенал“! Господи, имаш доста да учиш. Ще трябва да те изпратя на курс при Рави.

Рави направи знак, че ще й пререже гърлото и завъртя уплашено очи. Ужасяваше се от Кетрин. Загадъчната й хубост не му действаше, тръпки го побиваха от нея.

— Откъде знаеш толкова много за футбола? — попита Кетрин.

— Рави отговаря за футболното ни тото. Кажи ми какво пише в имейла на Джо. Прочети ми го.

Кетрин се огледа притеснено наоколо и още повече сниши глас.

— „Събота следобед, Хайбъри. Халба бира, «Арсенал» срещу «Евъртън» и ти. Какво ще кажеш? Обещавам да ти обясня правилата, а после да те нахраня.“

Тара едва не избухна в сълзи.

— Това е прекрасно! — ахна тя. — А после ще те води на вечеря. Не ми спомена за вечерята.

— Ами…

— Ами я!

— Е, ще изчакаш до неделя, за да напуснеш Томас, нали? Искам да съм сама в апартамента си в събота.

— По дяволите! — изсумтя Тара. — А аз исках да го напусна още тази вечер.

— Само да си посмяла!

— Какво ще облечеш? — попита Тара въодушевено. — Носи джинси. Иска ми се и аз да можех да обуя джинси. Прояви малко смелост. Обуй готини впити джинси.

— Ами ако…

— Ако какво?

— Ами ако… нали разбираш… ако после станем интимни…

— Кетрин Кейси! На първата среща! Шокирана съм.

— От джинсите ще ми останат следи по краката и стомаха. А това не е никак секси. Ами бельото ми? — колебливо попита тя.

Тара се стресна от неприсъщата за Кетрин откровеност.

— Да нямаш предвид колан с жартиер и други такива?

— Аха!

— Страхотно! Крайно време е някой мъж да оцени красивото ти бельо. Но си права, не можеш да облечеш такова бельо с джинси. Защо не обуеш бикини, на които пише „Направих удар в Хайбъри“? Няма начин да не ги хареса. Или пък въобще не слагай бикини. Стига да се обръснеш, той ще умре от кеф! Ха-ха-ха!

Кетрин съжали, че бе споделила с Тара размишленията си на тема „Жилет“.

— Финтан ще полудее от радост — доволно отбеляза Тара.

Самата тя бе изключително щастлива. Възможността Кетрин и Джо да станат гаджета сигурно щеше да разкара Финтан от главата на Тара. Макар да бяха изминали няколко дни, откакто й бе отправил молбата си за последен път. Всъщност цяла седмица, но това не я успокояваше.

Глава 53

— Много добре — заяви Рави, когато Тара затвори телефона.

— Точно така — съгласи се тя.

— Значи Кетрин е свалила онзи тип от работата си?

— Да.

— А той е фен на „Арсенал“. Сигурно е симпатяга. Но няма много вкус по отношение на жените.

— Рави! — намръщи му се Тара, после притисна стомаха си. — О, Рави…

— Сега пък какво има?

— Бадеми. Орехови сладки.

Тара отново се бе подложила на див глад. Всичко, което видеше и чуеше, й напомняше за храна, а сега вече я тормозеха дори миризмите.

Започна се тази сутрин, когато ягодовият дезодорант за кола я накара да си мисли за желирани бонбони. Обзе я свирепо желание да спре пред будката за сладкиши и да изкупи цялата стока. После, когато се качи на магистралата, изпита почти неудържим копнеж да оближе собствената си кожа, която ухаеше на кокосов сладолед. Ароматът направо подлуди, но накрая си спомни, че сутринта се бе намазала с кокосов лосион за тяло. След като пристигна в службата, затормози я мисълта за огромна лимонова торта. Струваше й се, че цялата сграда мирише на лимон. Зачуди се дали не откача, но Рави я успокои, като й обясни, че препаратът за чистене на плочките е с аромат на лимон.

— Откъде идва миризмата на бадеми? — попита Рави.

Тара посочи Евелин и Теди. Рави отиде при тях и започна да ги души.

— Какво правиш? — учуди се Теди.

— Проверявам ви вместо Тара. Някой от вас да има бадемов парфюм? Или сапун?

— Тази сутрин си измих косата с бадемов шампоан — изненадано отговори Евелин.

— Няма да е лошо да използваш друг шампоан, докато Тара не се откаже от диетата си — посъветва я Рави. — Нещо, което не става за ядене.

— Разбира се — кимна Евелин и изгледа Тара със съчувствие. — Евкалиптът върши ли работа?

— Съжалявам — засрамено отвърна тя. — Не обръщай внимание на Рави.

Мислите за храна продължиха да я измъчват. По-късно, когато двамата с Рави отидоха на обедната си обиколка по магазините, едва успя да се разсее с новите трайни червила на „Клиник“. И то достатъчно, за да си купи две различни. Но когато излязоха обратно на улицата, ярките светлини на светофара й заприличаха на огромни плодови бонбони и Рави с мъка я удържа да не се втурне да ги оближе.

— Ще ти купя една палачинка — мило й предложи той.

Тара поклати глава.

— Снощи изхабих всичките си калории за седмицата. Майло е виновен. След кръчмата ни накара да отидем на виетнамски ресторант. Има огромно желание да опита всичко, което Лондон предлага.

— Би трябвало да хапнеш нещо — посъветва я приятелски Рави. — Сега, когато Финтан е болен, никак не ти е леко.

— Животът трябва да продължи.

— Много си строга към себе си.

— Не съм. Нервите ми са скапани. Благодарение на Томас и Финтан съм пълна развалина.

— Как вървят нещата с Томас?

— Кошмарно! Не разбирам защо, но едва успяваме да се държим цивилизовано един с друг. И непрестанно имам чувството, че ще се случи нещо ужасно.

— Вероятно си мислиш за Финтан.

— Всъщност не — призна тя. — Или поне не само за него. А това ме кара да се чувствам още по-зле. Как мога да се тревожа за гаджето си, когато най-добрият ми приятел е тежко болен? Но работата е там, че макар Финтан да изглежда зловещо, все пак му остават още осем месеца лечение, така че може и да се оправи. А тъй като болестта му не се влошава, нещата изглеждат… ами… не точно нормални, но започнах да свиквам. Кетрин разсъждава по същия начин. Лив твърди, че това е техника за оцеляване, защото никой не може да живее в постоянен ужас. Трябва да нормализираш ненормалното.

— Странно нещо сте вие, момичетата. Защо всичко при вас е толкова сложно?

— Господи! Ще полудея!

Внезапно Тара застина насред улицата и блокира пътя на минувачите, които преглъщаха ругатните си, щом видеха отчаяната й физиономия.

— Представи си само, че Финтан не оздравее. Ужас! Струва ми се повече от страшно.

— Имаш нужда от едно питие — Рави я хвана под ръка и я вкара в най-близката кръчма, където й купи джин с тоник. — Настроението му подобри ли се, откакто се прибра от болницата?

— Не — отговори Тара, като отпи голяма глътка и въздъхна облекчено. — Благодаря ти, Рави, спаси ми живота. Не, Финтан се държи ужасно. Чувал си разни истории за хора, чийто живот разцъфва пред лицето на смъртта. Е, с Финтан не е така. Откакто се прибра у дома, се държи като разглезен келеш. Разбира се, не го виня, тъй като едва не умря, когато косата му окапа. Чувства се ужасно, защото химиотерапията почти унищожи белите му кръвни телца. И е ядосан и уплашен. Но е трудно да си мил с него през цялото време.

Тя се завъртя към Рави със сълзи в очите.

— Понякога ми се иска да го ударя, защото и аз съм ядосана и уплашена. И се чувствам адски виновна.

Рави я потупа мило по ръката.

— Убеден съм, че чувствата ти са напълно нормални.

Всъщност нямаше представа за какво става дума, но искаше да я утеши.

— Още един джин? — попита той с надежда, макар че Тара едва бе отпила от първия. — Сигурен съм, че връзката на Кетрин с онзи тип от службата й ще развесели Финтан.

— Дано! Аз никога няма да успея да изпълня молбата му. Това е една от причините да съм толкова ядосана и уплашена.

— Никога не знаеш какво можеш да направиш, докато не опиташ.

— Знам! Никога не съм била толкова убедена в нещо. Не мога да оставя Томас.

— Но ти самата каза, че нещата с него не вървят.

— Да, но… това е само временно. Ревнува ме от Финтан, а напрежението ме кара да се тъпча и… Не се тревожи. Скоро всичко ще се оправи.

— Надявам се — искрено отвърна Рави. — Доста ти се струпа на главата.

— Лошото е, че полудявам, когато си помисля за храна.

— Отпусни се.

— Толкова си сладък — усмихна се Тара и положи глава на рамото му, а той я прегърна с неудобство. — Ммм… ухаеш чу… Крем брюле! — извика тя високо, като се отдръпна от него. — Ванилия и карамел. Какъв афтършейв си сложил?

— „Джей Пи Джи“. Даниел ми го подари. Права си и тя спомена нещо за ванилия, когато ми го даде.


След работа Тара посети Финтан. Занесе му статия, посветена на китайските билкари, която Вини й беше дал. Сандро я посрещна на вратата.

— Финтан откачи — прошепна й той. — По цял ден не отлепя очи от канала за пазаруване. Купи освежител за въздух, кънтри албум, който никога не би слушал, кошмарна златна верижка с гривна и домашен тренажор. Вечно е на телефона и почти опразни кредитните ни карти.

Финтан лежеше на канапето с кисела физиономия и тюрбан на главата. Откакто излезе от болницата, не спираше да се държи отвратително. Погледна бегло статията на Вини и я захвърли настрани.

— Тара, всеки път, когато се видим, носиш някаква дивотия. Хомеопатия, акупунктура, диети, масажи, аромотерапия, а сега и китайски билки.

— Но, Финтан, заслужава си да опиташ — отчаяно отвърна тя. — Не могат да ти навредят.

— Пусни телевизора — прекъсна я грубо той. — Хайде да се позабавляваме!

— Финтан — закърши ръце Сандро, — моля те, недей! Държиш се толкова лошо с всички, че няма да ти останат никакви приятели.

— Не се тревожа за Тара — заядливо каза Финтан. — Колкото по-лошо се отнасяш с нея, толкова повече се привързва към теб.

Тара потръпна, сякаш я бяха зашлевили, но Финтан не й обърна внимание, а натисна копчето на дистанционното. Телевизорът заработи, а Тара застина мълчаливо на мястото си, почервеняла от срам. Мразеше да я съжаляват и презират. Но какво можеше да направи?

За всеобщо учудване Кетрин пристигна чак в девет часа. Носеше калкулатора си, уж за да помогне на Финтан и Сандро да си изработят подходящ финансов план, докато Финтан получеше парите от обезщетението си или инвалидна пенсия.

— Трябва да спреш да харчиш — обърна се Сандро към Финтан, който го погледна с неприязън.

— А, между другото — каза Кетрин, като зарови в чантата си, и извади изрезка от вестник, — днес в „Индипендънт“ има статия за чакра лечението. Може би си струва да опиташ…

Финтан се усмихна горчиво.

С надеждата, че страхотната новина на Кетрин за имейла на Джо Рот ще умилостиви Финтан, Тара реши да се спаси и тръгна към апартамента на Томас.

Но когато стигна до улица „Холуей“ и затърси място за паркиране, в главата й внезапно се появи странна мисъл: „Ако вече не живеех на тази улица, щях да си избера апартамент с паркинг отпред.“

Изненада се от самата себе си. Първия път, когато Финтан я помоли да напусне Томас, автоматично отхвърли идеята. Но очевидно семената на съмнението бяха посети в ума й.

После си представи какво значеше да остане сама и замръзна.

Влезе в апартамента и както обикновено се зачуди в какво настроение е Томас. Тази вечер бе свел глава над купчина съчинения и драскаше безжалостно с червената си химикалка.

— Къде беше?

— При Финтан.

— Аха!

— Как е Финтан, Тара? — саркастично попита тя. — Не е добре, Томас, но благодаря, че попита.

— Ами аз? — възмути се Томас. — Аз кога ще те видя?

Враждебността на Томас се засилваше с всеки изминат ден заради времето и вниманието, с които Тара отрупваше Финтан. Защото се чувстваше несигурен. Но на Тара й бе писнало да го оправдава.

— Мислех да поизлезем тази вечер — каза Томас. — Да отидем до ресторанта зад ъгъла да хапнем по едно къри.

— Не ям.

Томас се замисли.

— Браво на теб, Тара! — извика той въодушевено, но после реши, че не му се излиза сам и добави: — Нямам нищо против да се отпуснеш една вечер.

Тя твърдо поклати глава.

— А не спря да се тъпчеш през цялото време, докато беше в болницата при проклетия Финтан!

Ще трябва да наема бус, помисли си тя. Няма да мога да събера всичките си неща в колата. После обаче се замисли как ли щеше да живее сама и решителността й се изпари.

Тара пусна телевизора и попадна на документален филм за жени, които внезапно откачат и убиват мъжете, тормозили ги в продължение на години.

— И с мен може да стане така — засмя се Тара и зачака реакцията на Томас.

— По-скоро с мен — самоуверено отвърна той.

Докато го гледаше как драска по съчиненията на тийнейджърите, Тара осъзна, че бе започнала да го мрази, откакто Финтан се разболя. Обичайната й кротост и смирение загадъчно изчезнаха, а на тяхно място се настани смелост. Тя реши, че е време да му зададе важния въпрос.

Отвори уста, но в същия миг сърцето й заби лудо. Зачуди се как да го формулира.

— Томас? — започна тя с нервен глас.

— Какво?

Той дори не си направи труда да вдигне поглед от купчината съчинения.

— Нищо.

Отново потънаха в мълчание. После емоциите й я подтикнаха да опита още веднъж.

— Томас?

— Какво?

— Защо не се оженим?

Без да вдигне очи, той се засмя.

— Не дрънкай глупости!

— Добре.

— Страхотна шега — ухили се той. — Да се оженим!

В мрачната кафява стая се възцари тишина. Тара усети странна липса на емоции — нямаше усещане за загуба, нито разочарование, нито изненада. Абсолютно нищо. А беше очаквала, че сърцето й ще бъде разбито.

— Защо? — попита Томас след малко. — Да не си издула корема?

— Със сигурност не съм.

Не бяха правили секс повече от месец, от рождения й ден.

Изминаха още десет минути в мълчание.

— Приличаш на бременна — заядливо каза Томас.

— Е, и ти не си шибаната Кейт Мос — отвърна Тара.

Той вдигна глава и я погледна наранено.

— Това беше гадно.

— Сега знаеш как се чувствам.

— Но аз го казвам за твое добро.

— И аз го казвам за твое добро.

Томас я изгледа учудено. Внезапно настроението му се промени и той се ухили многозначително.

— Нужен е голям чук, за да забиеш голям пирон — засмя се той и завъртя чатала си към нея.

Тара го изгледа объркано и се намръщи, сякаш се опитваше да разчете дребен шрифт. Защо ли й приличаше на джудже?

Не искаше да спи с него. Напълно бе сигурна в това.

— Присмиваш се на идеята ми да се оженим, а после искаш да си лягаме? Не ти ли се струва странно?

Томас бе наистина изненадан.

— Стига, Тара! — изхленчи той. — Възбуждаш ме, а после ме зарязваш. Не е редно.

— Оправяй се сам — отвърна тя и излезе от стаята.

Не беше разстроена. Всъщност не знаеше дали въобще чувства нещо друго освен глад.

Но мисълта за храна я накара да потръпне.

В миналото, когато беше прекалено гладна, за да заспи, взимаше приспивателно. Реши, че хапчетата ще й помогнат и сега. Но последната й мисъл преди да заспи не бе обичайното „Искам сандвич с бекон“, а „Чудя се как ли е Аласдър?“

Глава 54

В петък Тара се събуди в лошо настроение. Цяла нощ бе скърцала със зъби насън и сега челюстта я болеше.

Чувстваше се ужасно унизена от подигравките на Томас. Какво толкова смешно имаше в идеята й да се оженят? Живееха заедно от две години. Нормално бе да сключат брак и нямаше нищо смешно. Болеше я от грубостта му, въпреки че той може би не си даваше сметка за това.

Тара все повтаряше, че не иска да се омъжва — през тийнейджърските си години бе осмивала брака като отживяла буржоазна институция, но искаше да се увери, че Томас приема връзката им сериозно.

На път за работата я тормозеха мрачни мисли. Чудеше се какво ли щеше да стане занапред. Възможно ли бе нещата да си останат по същия начин? А, не! Чувстваше се задължена да изрази мнението си, за да запази достойнството си. Всъщност трябваше да го направи още преди месец.

Но не искаше. Предпочиташе да стъпва предпазливо, на пръсти, сякаш се движеше в рушаща се сграда. Страхуваше се, че постройката ще рухне, ако направи някоя погрешна стъпка.

В началото отношенията й с Томас бяха чудесни. Обичаха се. Може би нямаше нужда да се тревожи. Връзката им все още съществуваше. Нищо важно не се бе променило и сградата все още изглеждаше солидна.

Е, не точно солидна, призна си тя неохотно. Но поне изглеждаше същата като преди.


— Добро ли е новото червило? — извика Рави веднага щом Тара влезе в офиса. — Издържа ли на целувки?

— Нямам представа.

— Искаш ли да провериш дали е устойчиво на понички? — попита той, като размаха шоколадовото изкушение под носа й. — Съжалявам — бързо се извини Рави, когато Тара потръпна и отмести очи от поничката. — Какво ще кажеш за едно кафе?

Рави й донесе чаша кафе, а Вини, Теди, Евелин, Кльощавата Шерил и Сънливия Стив зачакаха любопитно какво ще стане, когато устните на Тара докоснат чашата. Тя отпи предпазливо и им показа чашата. Всички въздъхнаха разочаровано, когато видяха розовото очертание по жълтия порцелан.

— Рекламата твърдеше, че издържа дълго — утеши я Рави, — а не, че е вечно.

— Мисля, че е време да се откажа. Никога няма да спечеля в тази игра — примирено каза Тара.

След работа отиде да пийне с Рави и някои от другите колеги. През цялото време не спомена нито Томас, нито Финтан. Но мрачните предчувствия не я напускаха.

Прибра се у дома и още щом видя Томас, се почувства унизена. Насили се да поведе безгрижен разговор и каза:

— Познай какво става. Кетрин има среща утре.

Томас презрително изсумтя.

— Ще си свали ли най-после железните гащи?

Тара стисна устни. Избухването бе удоволствие, което не можеше да си позволи. Но си помисли, че отношенията им са адски странни за хора, които уж се обичат.

Ама че идиотски живот! Каква тъпа загуба на време!

Почувства се страшно изморена. Беше й писнало от проблеми.

— Сипи ме нещо за пиене — каза тя. — Чаша бяло вино.

Томас стреснато се подчини.

С нея ставаше нещо странно. Но още не бе сигурна какво точно и се страхуваше да разбере.

Глава 55

Тара отдавна се бе примирила с факта, че Томас не иска да има нищо общо с приятелите й. Вероятно точно поради тази причина в събота сутрин, когато подкара към апартамента на Кетрин, за да й помогне да се подготви за срещата с Джо Рот, с лекота остави зад себе си униженията и мрачните предчувствия. Дори й беше приятно, Чувстваше се неловко в собствения си живот, не знаеше какво да мисли, нито как да постъпи. Страхотно удоволствие бе да го зареже за малко.

Пристигна у Кетрин въодушевена и развълнувана.

Приятелката й беше по сутиен и тесни джинси, които подчертаваха плоския й корем.

— Облече ги, защото знаеш колко ми се иска да можех да нося джинси, нали? — весело попита Тара. — Защото много държиш на мен.

— Не. Просто не мога да отида на мач с къса черна рокля — отвърна Кетрин.

— Не е вярно. Искаш да проявиш любезност към дебелото си другарче. Как ми се иска да бях на твое място — каза Тара замечтано. — Да имам стегнат задник и слаби крака. Добре, че си ми приятелка, иначе щеше да ми се наложи да те убия.

Тара се огледа наоколо. Нещо не беше наред. Апартаментът бе изключително разхвърлян, макар че семейство О’Грейди си бяха заминали преди седмица. Килимът във всекидневната имаше нужда от сериозно изтупване, всичко изглеждаше прашно, а мивката в кухнята бе затрупана с мръсни чинии.

— Да, знам — усмихна се Кетрин. — Планирах да почистя основно, когато семейство О’Грейди си заминат, но… ами сега не ми се вижда толкова страшно. Разхвърляно е, но поне е чисто.

Всъщност не беше чисто, но Тара преглътна притеснено и не каза нищо.

— Знаеш ли, липсват ми — призна Кетрин. — Свикнах да живея с тях.

— Но нали те подлудяваха! — възкликна изненадано Тара. — Майло изхаби целия ти лосион „Шанел“.

— Нямаме доказателства, че е бил Майло — защити го Кетрин. — Може да е била Джейн Ан. Или пък Тимъти.

— Майло ухаеше на него. Той има страхотен усет за хубавите неща.

— Да, възприе стила на Лив за нула време — съгласи се Кетрин.

Тара задуши из въздуха.

— Каква е тази странна миризма? Изгорена коса?

Кетрин я погледна с неудобство.

— Май прекалих с машата.

— Господи, наистина си решила да заковеш Джо Рот! И какво ще стане, ако се харесате? Не се ли тревожиш, че апартаментът ти е малко… разхвърлян?

— Купих си ново скъпо бельо — призна Кетрин. — Вече достатъчно изкуших съдбата.

— Ново бельо! — ахна Тара. — Ако до края на живота обуваш различни бикини, пак ще ти останат поне два нови чифта!

— Хайде, пак приемаме, че ще живеем вечно — усмихна се Кетрин.

Тара пребледня.

— Всеки път, когато се сетя за това, се чувствам ужасно. Финтан ще се оправи, нали?

— Може би. Надявам се.

Смъртта надвисна над тях като черна сянка, но след малко Кетрин каза:

— Хайде, ела ми помогни да се издокарам!

Тара се изпълни с вълнение въпреки мрачните мисли.

— Какво да облека върху джинсите? — зачуди се Кетрин.

Тара заоглежда безукорно подредения й гардероб.

— Ама че скука — изсумтя недоволно тя. — Купуваш неутрални цветове и всичко трябва да си подхожда. В началото на всеки сезон избираш няколко делови тоалета — сив костюм с панталон, тъмносин с пола, черен панталон с тесни крачоли и черна риза към него, а после добавяш само най-необходимото. Съжалявам, Кетрин, но тук не виждам нищо секси, а не можеш да облечеш копринена блуза с тези джинси. Предполагам, че няма да искаш да отидеш по сутиен, а?

Кетрин я изненада с отговора си.

— Всъщност… ходих на пазар — тя издърпа огромна торба изпод леглото. — Купих ей това. Но не е за мен — добави тъжно. — Това си е бумеранг.

Тара я изгледа объркано.

— Имам предвид, че отива обратно в магазина — обясни Кетрин.

— Дай да видя! — каза Тара и извади тясна малиненочервена блузка от торбата. — Обличай я! — нареди тя със строг глас. — Веднага!

— Но…

— Веднага!

Кетрин облече прилепналата блуза и се завъртя пред приятелката си. Беше великолепна. Тъмночервеният цвят подчертаваше нежните й черти и озаряваше лицето й. Копринената ликра бе елегантно изпъната върху рамената и гърдите й. Блузката бе достатъчно къса, за да разкрие леко плоския й корем. Тара съжали, че нямаха време да сложат обица на пъпа й. И тя би искала да има, но се страхуваше, че в салона ще имат нужда от оборудването, с което бяха прокопали тунела под Ламанша, за да пробият дупка в тлъстините й. А и обицата щеше да е с размера на чиния.

— На всяка цена трябва да си с тази блуза! — извика въодушевено Тара.

— Не мога — възрази Кетрин. — Намеренията ми ще са прекалено очевидни. А и е твърде младежка.

— Моля те — изхленчи Тара. — Изглеждаш адски секси. Джо е свикнал да те гледа само в строгите ти костюми и сега ще го зашеметиш.

— Ноември е. Ще изстина.

— Настинките се причиняват от вируси. А и ще си облечеш палто. Кое смяташ да сложиш?

Настъпи неочаквано мълчание и Кетрин я погледна виновно.

— Ами… когато пазарувах, видях това — призна тя, като извади още една торба изпод леглото. — Не трябваше да го купувам. Ще го върна в понеделник. Не знам какво ми стана…

Тара грабна торбата от ръцете й и извади три-четвърти петроленосиньо яке от невероятно мека и гладка кожа.

— Боже господи! Какво още има там? — извика тя и се просна на пода като заложник по време на банков обир.

— Нищо — забързано отговори Кетрин. — Само чифт ботуши. Малко бижута и гримове. А да, и малко бельо. Но тези покупки бяха ужасна грешка.

— Леле майчице! — въодушевено изрева Тара изпод леглото.

Кетрин разбра, че приятелката й е намерила ботушите от „Прада“.

— Моля те, излез оттам!

— Значи затова в четвъртък дойде у Финтан чак в девет часа? Пазарувала си! — ухили се Тара и разгърна якето с благоговение. — Господи, не мога да повярвам! — извика тя, когато видя етикета. — „Долче и Га…“

— Да не говорим повече — прекъсна я Кетрин. — Изпитвам непоносимо чувство за вина.

Тара въздъхна с облекчение. Кетрин бе действала с неприсъщо за нея неблагоразумие. Беше си купила скъпи непрактични дрехи, но поне се чувстваше виновна.

Най-после Кетрин бе готова и издокарана в нова блузка, яке, ботуши, верижка, обици, бикини с прашка, дантелен сутиен, червило, очна линия и няколко капки „Будоар“ врата, китките и скромното деколте. Дори позволи на Тара да й направи косата.

— Приличаш на четиринадесетгодишна — каза Тара. — Хайде, дете, можеш да се отдадеш на греха.

— Бъди сигурна.

— Наистина ли? На първата среща?

— Трябва да се живее — отвърна небрежно Кетрин. — Утре може да умрем.

Очевидно си вярваше и Тара отново се притесни. Излязоха от къщи и Тара огледа внимателно улицата.

— Очакваш ли някого? — учуди се Кетрин.

— Рави. Няма да се изненадам, ако